ПОЕЗИЯТА НА БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ
„Радвам се, чи ни ми се сърдиш,
радвам се, чи ни ме пъдиш.”
Антон Лебанов
В продължение на повече от 200 години банатските българи са живели откъснати от България, подложени на разнообразни културни влияния. Въпреки това те са запазили родния си език и до днес.
Банатско-българският диалект е признат от учените-диалектолози за самостоятелен клон от българския литературен език.
Макар самите българи в Банат, които се наричат палкене, а езика си палкенски, да са уверени, че е по-беден от гледна точка на лексика и граматични форми, той дава пълната възможност за изразяване на всичко онова, което вече ни е познато от световните литературни езици.
Банатско-българската литература, предимно поезията, условно можем да разделим основно на два периода: от 1876 до 1945 и от 1980 до днес.
Първият период на банатско-българската книжнина започва около 1862 г. с книжовната дейност на А. Клобучар, Йосиф Рил (съставил на латиница граматиката на българския банатски говор „Bulgarsku pravupisanije”, с правопис по домашния им говор, а така също и български учебници, Иван Косилков и Глас - дейност, ориентирана изключително към просветните и черковните нужди.
Периодът завършва през 1876 г., когато е отпечатан преводът на евангелията. От 1877 г. започва нов, по-жизнен етап в развитието на току-що проходилата книжнина, която приема нова насока: вече се пранят първите по-сериозни опити в създаването и художествена литература, предимно поезия.
През първия период са творили: Яку Ропков, Антон Лебанов, Антон Чокан, Антон Дерменджин, Зофика Хайлемас, Лука Узун, Георги Дамянов, Матия Банчов, Лац Топчов и много други.
Тематиката на произведенията им е оскъдна: местен патриотизъм, стихотворения, които повече наподобяват народните песни на палкене, стихове за деца, по-рядко любовна лирика.
В един по-късен момент вече се наблюдава и стремеж към излизане извън рамките на чисто прозаичното стихоплетство и създаване на истински художествена лирика.
В периода между 1950 и 1990 г. настъпва необясним застой в банатската поезия. На банатско-български диалект са публикувани епизодични стихотворения, най-вече на старите „майстори”. А има и десетилетия, в които не е публикуван нито ред. Въпреки това някои от „старите” поети продължават да пишат, появяват се и нови имена като Карол-Матей Иванчов.
След 1990 г. започва „събуждането” на банатските българи и произведенията на майчин език стремително се увеличават. Те се появяват главно в местния печатен орган на българите в Банат, в-к „Наша глас”. Най-често се срещат имената на: К. Бабушков, Петър Телбис, Узун Тони-Пелва, Георги Гергулов, Антон Лебанов, С. Велчев, Георги Колчов, Иван Наков, Чан Пейов - Бакьва.
Повечето автори пишат на палкенски, на латиница, но има и такива, които пишат на кирилица, а някои от най-младите пишат и на румънски: Розета Миркович, Михай Петков, Николае Марков и др.
Новите повеи в поезията на банатските българи говорят за търсенето на по-друг, собствен свят, по-добър от настоящия. Все още продължава идеализацията на родното село, неговите жители и тяхната история, старите обичаи, старият начин на живот в хармония с природата.
Авторите изповядват убеждението, че този по-добър свят може да бъде осъществен още сега, поне във въображението им, чрез литературните творби.
В едно свое интервю пред вестник „Наша глас” Узун Тони - Пелва казва: „Писането не е лека работа, то изисква време, труд и любов, но ви уверявам, че може да се върши и с много удоволствие. Знам, че животът е тежък, но аз пак ви каня на работа, защото ако човек се издигне душевно, ще разбере най-сетне, че за да бъде щастлив се нуждае от толкова малко…”.
Сред водачите на поетичното братство на палкене се открояват Карол Телбизов от Стар Бешенов, Антон Лебанов от Винга и съвсем младият по това време поет от село Брешка Чан Пейов-Бакьва. Той е роден в най-чистото палкенско село - Брешка през 1949 г. Учи в родното си село, гимназия и технически колеж. Още като студент започва да пише поезия на палкенски диалект. През 2019 г. излизат „Златни стихове”, в които е подбрано най-доброто от неговата поезия.
Антон Лебанов още през годините си в лицея и университета започва да пише поезия на родния си диалект. Първите му стихове са свързани с родния дом, природата, различни наблюдения и чувства.
Активната обществена позиция на автора го кара да започне да пише за малко по-различни цели, а именно - „събуждането” на банатските българи и осъзнаването им като малцинство с права, но и отговорности.
Публикува в започналия да излиза от 1935 г. в Тимишоара вестник „Банатски български гласник”, издаван от Карол Телбизов. През ноември 1932 г. завършва поемата „Събуждане”, която представлява първия призив за ново възраждане.
Стихотворенията в стихосбирката с избрани творби „Младежки спомени” са разнородни. След преселването му в България през 1943 г. отново и отново поетът ще се връща в мислите си в полетата на Банат, ще броди из улиците на Винта, ще тъгува.
Затова и диалогът с родното място не спира и дори се задълбочава с годините. Антон Лебанов достига до дълбочината на радостта и носталгията в стихотворението „Изповед”:
„Мисельта ми се къде тебе пътува,
сърцито ми чъсту тебе те сънува,
родну месту със спомене скъпи,
със радуст, булеви и мъки.
Кога дода макар и за день-два
се радвам и се усещем у дома.
Радвам се, чи ни ми се сърдиш.
Радвам се, чи ни ме пъдиш.”
Особено силна е носталгията по родната Винга, които той повтаря като заклинание в„Ода за Винга”:
Oda za Vinga
Ud starotu gnezdu te puzdravem ud sarce
skapu svetu rudenu mestu muje.
Dnes sinca se ubrastemi kantu tebe, Vinga,
Skapu rodnu mestu na sinca.
Ti si cela legenda i istorija.
Ti si na sate palucene glorija.
Ud carica si namu za musija,
si bla i si na sinca falusija!
Dnes praznuvami tujata jubilejna valjata.
Sinca nija balgare palcene ud Banata.
Na tozi toja jubilej na bardjata,
sinca smi sas radus gulema u sarcata.
Visocite turni na tujata katedrala,
sekuj koj mene tuka da te zabelezi kara.
Dzonjtata gulemi na tujata katedrala,
Oblaci carni seku gudina gji razkara.
……
Не по-малко въздействащи са и другите негови изповеди:
Zatva
Ja gladejti na gore, na nebeto,
Kaee ij galabu ijasnu vremeto!
Samu tuk-tame neku oblace belu,
Da napravi na paura senca stelu.
Zlatna slanceva strelca du zemete,
Napravi sata rana da uzrej lete.
U selu kasticeta beli se svedlejat,
U puljetu zlatni zita se lestejat.
Van ij palnu s rabadzije,
U seku starna ima kumsije.
Ud deleku se belej tejnu ubleklo,
Videc ij kace mardat kusite na idno.
Ud neku starna ij cuc nakuvala,
Na druga se smejat, nekoj pravi sala
Ud gore cufarligata peje…
O! Sas kakva radus zatvata mene!
Tezi sate radusni zatvare,
Mu prebiret leba ud utare,
Na celotu nji sas cucurev pot,
O! Tuj nji-j tejna sat zuvot!
За да напише още 22 годишен тези трогателни редове, посветени на “старуту гнезду”, майка България:
Balgarija
Balgarija! Ti sladka nasa zeme,
Deleku ud tebe si zuvejmi naste dene,
Nija, prugonati i razniseni,
Za tebe mlogu-pate revemi.
Balgarija! Ti sladka dumuvina,
Na sate balgare zaruvina,
Ti milvas sate tuja dica,
Sate balgarsci sarca.
Balgarija! Za namu spumeni se ud delec,
Da ni zabravimi “Falmis” i „Uvec”,
Za namu prez Dunava, udtata,
Za namu balgare ud Banata.
Balgarija! Sa vec dvestotini gudini!
Ni pustej nitu siga da se izgubimi.
Na sate balgare si majca,
Slusej tozi, kojtu se vajka.
Nija smi balgare i ste ustanimi,
Majcinjazic da si gu branimi.
U naste zili balgarska krav tice
I slancitu ud gore balgarsci mu pice.
I nastu pulje zlatnu zitu razde
I mesecna svetlus balgarsci mu puhazde.
U seku gradince balgarsku cveci cafti,
Nastu sarci balgarsci mu tupti!
Kluz, 10 december 1934 g.
Разбира се, на мнозина тези простички, трогателни изповеди ще се видят несъвършени и далече от истинската поезия. Ако е така, нека да помислят - тези хора повече от два века са живели в далечна земя, прокудени от роден дом, но не са забравили сладкия си старинен език, не е прекипяла в сърцата им болката от изгнаничеството.
Колко от съвременните български поети са писали за родната си земя и за старата родина с такава любов, с такава болка и носталгия?
Да не се опитваме повече да обясняваме необяснимото, а да дадем думата на скромните банатски патриоти, излели душата си в пропитите с неподправена любов и искреност песни.
Карол-Матей Иванчов
Наша язикъ
Наша язикь й идно благу
и на сакугу му й драгу,
да гу хурува, пиши и чете
българин вечну да се зве.
Наша язикъ туй ти й леба
на негу хуртувай, чи ти треба!
Наште предедве с тейна глас
прусветлил са му синца нас.
Наша язикъ й язикъ свет
чист катъ пролетния цвет.
На негу треба да се молиш,
тойта вера да с ни уголиш.
Мир и светлус той ти дава
вечния жувот и слава.
Български хуртувайт с фала,
майкя ву кръв таквъз ву й дала.
През декември 1997 г. в гр. Тимишоара излиза от печат „Стъпки в непознатото” на поета Узун Тони - Пелва. Това е първата му стихосбирка, а същевременно и първата самостоятелна стихосбирка, отпечатана на банатски български диалект.
Той е роден на 27 октомври 1952 г. в една от двете крепости на банатските българи - село Стар Бешенов (днес Дудещи Веки).
Узун Тони-Пелва пише първите си творби още през 1973-1975 г., но на румънски език. На палкенски започва да пише след 1989 г., под наставленията на водещите банатски поети Карол-Матей Иванчов и Матей и Георги Гергулови.
Узун Тони-Пелва
Delecna miselj
(Naplsana za sate palcene rasipani pu sveta)
Milni palcene
Rasipani pu celija svet,
Sti bli du sigd
Nakazisani i pruklet,
Varneti se nazac
U vasite dume,
Za vas se revat jos majci I dica.
Tarnnl gudini
Sas straj sti zuveli,
Guleml nakaze
Sas sram sti tarpeli,
Vu-j dutagnal zuvota
I ne mogalu nistu,
Da vu zadarzi vise
Na starotu ugnistu.
Sti krenali
Na pac delecin - sami,
Sas saldzi u ucite
I pustanati dusi,
Sti zabidli sveta.
Sas tuzni sarca,
Duslo-j vremeto
Da se varniti siga.
Ci jos bulat za vas
Puznati i drugare,
A vaste rnajci
Se cekat pustare…
Siga j vremeto
Da se varniti nazac,
I zaidnu da krenimi
Pu novija pac.
Taze miselj delecna
Udkoie me guri,
Az misla ci i vas drugare
Tuj vu buli,
Vu cekam udkole
S utorni vrata,
Ud naste kasti
Napraveti vaste duma.
Star Bisnov, 1990
Чан Пейов-Бакьва
Скъпа Българийо
До кръв удряна с камшик държава
И няма тя какво да стори
Престъпват се човешки права
до Сан Стефански договор.
Завършва се XIХ-ти век
Освобождението донесе
На българският човек,
Че тежко робство поднесе.
И усеща човек Синьо море,
Чак хегде на источна страна
Как хапне страшно от брегове
И плискъ със студена вода.
Птиците се радват, както и народът
На свободата си избрана
Студен въздух! Стига параход.
Кръстосват с летене Балкана.
Радостта беше голяма
Кога разгледам далечно време.
По-красива картина няма,
А в земята пукне семе.
Павел Куков
При гробовете
Ей там, на хълма тих при гробовете
едно тъй кичесто дърво стърчи.
При него гълъбите идват вечер
да се подслонят щом всичко замълчи.
Но сутрин те напускат пак клонете,
жадуващи за въздух и простор.
Летят в лазура чист тъй бяло-светли
и кацват надалеч на покрив стар.
Сърцето ми е клони вечер, гдето
рояци бели с лудите мечти,
видения ли падат от небето,
за да отлетят със първите лъчи.
Между учителите в Модош особено изпъква Иван Узун с неговото стихотворение „Domuvinа”, „Дом”), което е било широко разпространено сред банатските българи, дори са го пели по сватби и седенки.
Иван Узун
Домовина
Дит сьм руден, добpо пулье
цъфтиш ли йош, сладко муйе?
Баш земете дa зaбuдa,
болья месту нище вида!
Макар ди челекъ се pyдu
унуи месту свету и държи:
дукът жувей заманъ жали,
дemy и викал „мила мали”.
Га са разделиш ти уд вас
дуди жувеш, ревеш със глас.
Какье, сирма, ти за жувеш
кът у земете би щел жув дa влеш!
Живината га пътува
би я питал: „Ди менува?”
да-м yбади, нещу радус,
дa ми мани тъзи жaлyc!
Годината сама менува:
нит убажда, нит уртува,
нищът тия дa ме слушет,
ниту мене дa уттушат.
Би запитал облаците;
мокри са ми векъ учите;
пу небето тия плават,
Бог ги пита „дu за удават?”
Ветровете жалну дуят,
дa се тужа нит ме чуят!
Баш на завекъ дa застана,
„ди главата дa си фана?”
Ей, кулибче, дum съм руден,
пу сватъ съм аз прупъдин,
уд тебе съм страшну далекъ!
Фалин Исус, бъди увекъ!
Стефан Калапиш
Да пребъдими
Синца дит сми се пребрали,
за тозе день дит сми пузвани,
наша „фалмис” да с благусвими,
да пребъд млогу гудини.
Ника фурт да сми фалоси,
ния брайкя палукене,
ника съте да дузнаят,
чи сми коренъ уд българску племе.
Затуй синца с дубръ оле,
хора вредни с главъ горе,
за палкене да рабутими,
да пребъдим йош млогу гудини!
Поздрав
Огнище на банатската култура,
празнуваш ден благословен,
и веч 75 лета като звездици
поддьржаш пламъка свещен.
Създадено от люде родолюбиви,
преминало през радости, тъги,
читалище ти наше родно, мило,
поклон от всички приеми.
Нека винаги да светят
прозорците ти късно вечерта,
и като морски фар в морэто
притегияй всяка българока душа.
Без теб ще чезне дух народний,
кат слепи ще се лугаме в тьма,
че ти си наша песен родна,
пренесена от вечността.
Когато нас веч няма да ни има,
оставаш ти, огнище вечно,
и нека всеки топлина да вземе,
за да пребъдем всяко време.
Честит празник, и бъди навеки,
о, храм свещен на българска душа,
и съхрани и нас, да бъдем вечни,
като майката земя!
април, 1998 г,
Розета Миркович
Многообещаваща поетеса, която си отива от този свят едва на 39 години. Съдбата й, както е казвала тя самата, е „да пати и да пее”. Страданията е понасяла като истински герой, а в песните си е изляла цялата си чудесна душа.
Всички, които са я познавали, дълго време ще свидетелстват за красотата на едно „цвекьелче” от градината на банатското бьлгарско творчество.
За да жувейъ довека
Слънциту със златна стрелкъ
ми и донелу сутренътъ
иднъ усмивка пролекънъ
със цвекъ чудесно украсена.
Зрънчета сребърна русъ
винец съм турла на вратъ
а у светливите учи
изкрила съм усмивката.
Мирин ветър ий целунал
на жъдните ми, суви устни
медъ на цъфнали цвекья,
на ниви злати, натежали
уд миризми на сладък леб.
Пульету й пълно с чудно шъпненъ,
умешано й с шума на лиските
и с песеньта на чуфърлига -
света ода на живота.
Уд пъстрите цвекья
плетъ вивиц младежки
и със жъкъ се наведа
над изура с жува удъ,
за да жувея довека.
Мария Чуканова
Последна песен
Минал е денят, а няма го синът,
идва вечерта, а няма дъщерята
ни внучката една.
Аз зная, те ще дойдат.
ще е заключена вратата,
в прозореца ни няма светлина,
а пътеката до вкъщи
ще е обрасла в тръни.
Дамян Францов
***
Без дръзки пориви,
мечти и вдъхновения
живях аз дълго непознат,
и само някога
във дни на откровения,
аз търсех смисъла
на своя свят.
Тъгувах с вярата
на свойте малки истини,
будувах в нощите
с безбройните ако,
отприщвах всички
мисли и двусмислия,
прекършвах устрема
на галопиращото зло…
Загърбил пориви,
мечти и вдъхновения
се лутам като сянка
непознат,
и само някога
във миг на откровения,
аз вярвам в смисъла
на своя свят.
***
Към никого омраза
не посях,
и не дамгосах въздуха
със скверна дума…
А цял живот напук
във страх живях,
прегърнал болката
като единствена
любима.
Георги Гергулов
Зъко?
Зашто тъй късну си душла,
Кът вик съ суви съте цвекья
И падет лескьи уд дърва..
Зъко тъй късну си душла?
Зъко не бло дъ додеш ти.
Тръндаферъ куга цъфти,
га сърце силну йош бъкти…
Зъко не бло дъ додеш ти?
Зъко не бло у-йдно дъ сми
га сътуй пълну със песми.
Със хубус и със миризми…
Зъко не бло у-йдно дъ сми?
Зъко, зъко я убъди
съ пълни с-гурчиви сълзи
учите ми, учите ти…
Зъко, зъко я убади?
Ренета Маркова
Дядо ми
Още го виждам:
дребничък,
с изтрито паралийче
с преметната на рамото торба,
върви край нивите и търси билки.
Люлеят се високите жита
и тръпен дъх на мащерка се носи,
а в пламналия купол на небето
звъни гласът на чучулига.
Раздипля се като ветрило юлското поле
и дядо ми пристъпва
с уморена селска крачка,
със попукани ръце,
понесъл на рамо земните ухания
- като орач,
като баща на тази равнина,
която му разкрива тихо свойте тайни.
…растях,
а дядо ми изкачваше се все нагоре
по хребетите на годините
и старата торба
притискаше като огромен камък раменете му.
Но все така житата се люлееха,
звънеше песента на чучулигата
и все ухаеше на мащерка полето…
…Сега вървя сама през глъхнещата шир.
Отдавна дядо ми е пръст…
Но пак откривам тежките му селски стъпки
и добрите му ръце
в узрелите жита на равнината
и в избуялите цветя.
Направил кръг
по моста на годините,
бащата на полето се завръща,
и както някога под юлското небе
звъни гласът на чучулига
и тръпен дъх на мащерка се носи.
Не може да не забележим, че колкото се приближават до наши дни, толкова палкенските стихотворения променят характера си. Творбите на най-младите поети все повече се доближават до конвенционалната поезия. В тях все по-рядко се срещат характерните за по-стари времена обичайни тематики - родното село, земята, родът, родината.
Едва ли би могло и да бъде другояче - палкене все повече се претопяват в морето от румънци, българи, сърби и хървати, земите, където все още са останали компактни маси банатски българи.
Колкото и да е неразбираем за съвременния българин палкенския диалект, трябва да се отчете, че творбите на него са написани на български език и създават българска поезия!
Остарял, диалектен и граматичски неправилен, но български език.
И вместо да си заравяме главите в пясъка, все едно, че тази литература и тези хора ги няма, не е ли по-добре да се положат усилия да бъдат извадени от сянката на румънската, сръбската или хърватската среда, в която се създават.
Едва ли би могло да се създаде стойностна литература извън ритъма на първообразната култура, откъдето са нейните корени - българската.
Времето и устойчивата любов на палкене към „старуту гнезду” категорично доказват, че литературата на банатските българи не е нито румънска, нито сръбска или хърватска. Тя е българска! И колкото по-навреме разберем това, толкова по-голям шанс има тя да оцелее.
