Любомир Духлински

Хей го тролче, хей ги две,
Те ни лъжат най-добре.
Едното плюе през деня,
а пък двете през нощта.
Интернетска песничка

Може би си спомняте пътеписа на Иля Илф и Евгений Петров „Едноетажна Америка”? В него двамата големи руски писатели потърсиха смешното и забавното в американската действителност, но и не скриваха възхищението си от упоритостта, предприемчивостта и любовта на американеца към собствената му страна.

Което е и първопричината американецът да има кокетна едноетажна къщичка с площ около половин декар.

С два-три гаража с нещо вътре (във всеки случай - не двайсет и пет годишен прогнил таралясник, купен по моргите в Европа). И в деветдесет и девет от сто случая - с националното знаме пред входа.

Да не говорим за обществените и административните сгради - там знамето е задължително! Защо ли не са закачили знамето на Украйна, както гордо се вее над управлението на българската столица?

Ето, тук е разковничето за българската неразбория, алфата и омегата на стремителния ни бяг към дъното. Че и по-надолу…

Многократно е доказвано, че ако българинът е сам в чужбина, той успява! Съберат ли се двама-трима нашенци, крамолите са налице, започва роенето на наши, ваши, мои, твои, общи, ничии и т.н.

Ако тези неща ставаха само в чужбина, както се казва - зад ухо на китка да ги боднеш. Само че „челният” ни чуждоземски опит намира отлична почва за виреене и в България.

За да се сдобият с едноетажна къщичка, мнозина люде, които, по скромното ни мнение, само номинално вече се водят българи, са готови да продадат майка си и баща си. Да не говорим за съседа или непознатия от другата улица. И дори и през ум не им минава да си окачат националното знаме над дома.

Деленето на „наши” и „ваши” не е от вчера. От памтивека е било така. Първо „нашите” гонят „вашите”, после палачинката се обръща, всички правят кръгом и гонитбата продължава.

Примери бол. Като се започне от зората на „демокрацията”, та до днес. Помните ли как главният прокурор „войводата” Иван Татарчев щеше да връща комуниста Огнян Дойнов в чувал?

Открадна Дойнов, каквото можа, и после ни гледаше сеира от Австрия. Ради бога, Дойнов твърди по различни европейски газети, че бил невинен, че бил оклеветен. Странно защо Татарчев не изпълни заканата си. Сигурно не е намерил човекът чувал по мярка…

В ония времена родните бандюги („наши” и „ваши” - без значение) толкова се разочароваха от българската демокрация и икономика, че хукнаха да плачат на рамото на Нелсън Мандела в ЮАР. И старият войвода Татарчев пак приготви чувала. Ама не би!

Още стотици знайни и незнайни юнаци и палави булки завлякоха кой каквото можа и хукнаха да си търсят къщета по света. Няма кой да ги върне, няма кой да ги попита: “Откъде вие, милички, разбогатяхте толкова?” Така беше в зората. А днес, в залеза?

Същото, само мащабите са къде-къде по-големи.

Всъщност има кой да ги попита. Има и кой да ги върне. Ала не иска. Защото, ако ги върне и те вземат, та си отворят устата, големи мазала ще станат. И защото е знайно, гарван гарвану око не вади! И няма вече „наши” и „ваши” - на такива се правят в диспутите по телевизиите, после се събират да делят плячката на тъмно.

България умира бързо. Само крайни наивници могат да не видят това и да повярват на приказките на съвременните еничари, че едва ли не вече сме в обетованата земя.

Спомняте ли си доктрината на Джон Кенеди „Нови хоризонти”: „Не питай какво направи държавата за теб, а какво направи ти за държавата си”. И какво правим ние?

Делим се на такива и онакива, а какво ще стане с окаяната ни Родина на никой не му дреме! Ровим архивите, вадим от тях документи, а нищо не схващаме от техните послания.

Всъщност именно в архивите е скрито предупреждението, че пандемията, предизвикана от политиците (без значение от кои), разнася заразата, която проваля идеята за единение на българите.

Историята го казва в прав текст, но няма кой да я чуе.

Днес сме се хванали за гушите - кои са жертвите и кои са убийците. Вадят се какви ли не аргументи - вие сте такива, ние сме онакива… Дума не се чува да се хванем за ръка, да си простим и да тръгнем напред като народ, като българи.

В днешно време е модерно да се говори предимно за жертвите на комунизма. А за жертвите на капитализма кога? Ако си мислите, че жертви са само физически убитите, много се лъжете! Чии жертви са тези, които скоропостижно напуснаха грешната ни земя от недоимък, наркомания, пиянство, самоубийства, битки между престъпни кланове, необслужвани кредити и т.н. и т. н. - все придобивки от натрапения ни „капитализъм с човешко лице”.

И става все по-лошо, но ние си живуркаме с поредната лъжа и джвакаме демократичните дъвки като евроатлантически ценности и морал. И търсим причината в другите, за предпочитане управляващите. А кучето си лае, но далаверата си върви…

Задаваме ли си въпроса - какви всъщност са евроатлантическите ценности? Какъв е моралът на западното общество, което бавно и систематично ни навира в миша дупка?

За демокрацията и свободата да не говорим, свикнали сме и без тях, защото под чуждо владичество сме били стотици години. Само че токова чудо като сега не е било.

Тенденциозен и целенасочен геноцид. Ех, ако беше жив Левски, щеше да се бори не да ни освобождава, а да ни пробута на други да ни поробят, та белким живнем малко и да не изчезнем завинаги.

Новите еничари само това повтарят - евроатлантически ценности и морал. Същата безсмислена мантра като „американската мечта”. Питах моя позната, която живее от 25 години в братската държава - какво, аджеба, ще е това животно „американска мечта”?

Тя в няколко писма ми мрънка за демокрация, за белите оградки, за собствения дом с морава отпред… Дрън-дрън. Че кой не ги иска тези неща? Ама никой не говори за българска мечта!

България умира. Бързо. Безвъзвратно. Днес убитите са милиони. Хора с ампутирани дух и вяра. Няма протези за ампутирани дух и вяра - науката още не ги е измислила…

Ако кажеш, че е имало хора с различни интереси и всеки ги е защитавал както е намерил за добре - което фактите говорят - „нашите” ще те обявят за комунист, а „вашите” - за фашист. С лека ръка си прикачваме етикети, а фактите остават на заден план.

Преди време бившият премиер Бойко Борисов пусна пост в личната си страница във фейсбук под заглавие „Вечна памет на жертвите на комунистическия режим”. И скромно ни открехна, че един от убитите е дядо му. Само че момъкът още „по-скромно” премълча, че на 18 г. е станал член на БКП.

Заложило момчето на правилния кон, зарязало дядо си. И днес Борисов е ту от нашите, ту от вашите - според случая. И продължава да се кипри насреща ни, вперил нагъл поглед в камерите, широко усмихнат - според неговия стандарт за усмивка.

Пък и защо да не се усмихва - намери си ортаци, ново поколение еничари, изпратени да довършат това, което управленията в предишните 30 години не успяха. Гушнаха се греховно под юргана и вече могат доволно да се усмихват - посолството доволно, Борисов обрисан от калта, магнитният Пеевски пише конституция…

Забелязали ли сте, че някои хора се усмихват така, че от усмивката им те побиват тръпки. Като илюстрация за това бих посочил Кирил Петков. На такива хора лицето остава неподвижно, очите гледат студено и зло, но устата им е разтегната до ушите от гримаса, от която по гърба ти потича студена пот.

Често съм се замислял - на какво да уподобя такава „усмивка”? И веднъж ми хрумна: ами че това си е чиста проба озъбване! На индивид, който е готов да те захапе, да те разкъса! И докато избира точното място на гърлото ти, просто пуска тази маскировъчна гримаса.

Днешните еничари безогледно газят напред и навред. Без значение дали ще съсипят съдби, нечий живот, група хора или цяла държава.

Такива индивиди се катерят бързо по служебната и обществена стълба и идва момент, когато застават най-горе и ти си даваш сметка, че кучето вече те е хванало за гърлото.

И измъкване няма, защото не си се снабдил своевременно с тояга…

А иначе на практика - нищо! Пичовете си седят на първите банки в парламента, канят се да пишат конституция. А какво стана с „Магнитски”?

И се питаш: към коя класация да причислим онези, които, съсипани от лъжи и недоимък, проклеха България, хвърлиха камък след себе си и никога повече няма да се върнат.

Ако питате новите еничари, те биха ги окачествили като родоотстъпници, изменници, че историята един ден ще ги осъди справедливо. Вярва ли някой в това? Съмнявам се.

Просто се е събудил робския ни комплекс на преклонената главичка - всеки псува под мустаците увиснали и си вика: „Бе аз ли ще го оправям този побъркан свят!”

И постепенно изчезваме - най-болните и най-бедните в Европа, а новите еничари ни пеят мантри за „финансова дисциплина”.

Не може днешната политическа класа да не бъде сравнена с еничарството. Само че при него, да не повярва човек, все пак е имало някакви правила - децата били на възраст от 8 до 20 години, като идеалната възраст е била между 8 и 10. Вземането на деца на възраст под 8 години е било забранено.

Практиката е била да са най-здравите и интелигентни синове. И нещо много важно - по едно дете от къща, не повече!

А днес? Всички под ножа. Децата на България са подложени на нечуван геноцид. С дни господата депутати спорят по колко да се даде на дете, дали на всички или само на циганите. Нека не се лъжем - вече няма кой да ражда деца, освен определени групи от населението.

Ако приемем, че населението на България е около 6 милиона, това значи, че почти всеки втори българин е пенсионер. Годишно се раждат малко под 60 000 деца, а умират почти 130 000 човеци. Числата не лъжат - за другото можем да лижем и мажем, но числата не лъжат.

И като няма какво да отговорят на народеца за дереджето, до което го докараха, нашите управляващи продажници решиха, че трябва да извадят отново мантрата комунизъм-фашизъм.

Да обясняват по повод и без повод с ридаещи гласове колко лош е бил комунизмът, който така и не дойде в България. Колко невинни хора са избити. Но защо тогава не коментират все повече развихрящата се на запад реставрация на националсоциализма, нещо, което вече се превръща в пътеводна звезда за нашите доморасли фашисти.

Да-а, за братския Запад - или добро или нищо! Днес срамежливо ни се обяснява как от нищото се е появил изведнъж Хитлер, извадил от задния си джоб сума ти войски в нарушение на мирните договорите от ПСВ и се захванал, милия, да завладява Европа и света. Къде бяха по това време „старите демокрации”, не виждаха ли какво става?

Виждаха, разбира се. Само че къде по-изгодно е да въртиш сделки с Круп и Тисен, вместо да правиш антифашистки фронт. И после, виж ти - изненада! Европа и Северна Африка се оказват под пречупения кръст.

Старите демокрации по това време подписваха Мюнхенското съглашение, защото, както казва пред английския парламент министър председателят Невил Чембърлейн: „Ние не знаехме за лошите намерения на Хитлер”. А когато разбрахте, решихте, че е по-добре да обявите „странната война”, вместо да помогнете на поробените вече държави - Полша и Чехословакия.

Нататък историята е ясна - заложихме на губещия кон и си платихме за това. Това си е чиста проба Стокхолмски синдром. Да си припомним постулатите на кайзер Вилхелм II, изречени на Берлинския конгрес, когато Родината ни е раздробена и върната в почти робско положение:

“На Балканите трябва да гори огън, за да може Германия да топли ръцете си, а конекрадците от Долния Дунав не струват кръвта дори на един померански гренадир”.

След което следва патетичното му обръщение към дипломатите, събрали се на конгреса, за да ни откъснат главите:

„Ние, господа, не сме се събрали тук да се съвещаваме за щастието на българите, а за да осигурим мира в Европа”.

На всички е ясно какво разбира той под тези думи. А английският крал Джордж V само дълбокомислено клати глава.

Няколко години по-късно за благодарност ние отново им целунахме ръка и се хвърлихме с главата напред в поредната ни национална катастрофа.

През ВСВ България изпрати окупационни войски в съседните държави и мнозина офицери след това са осъдени за военни престъпления там. Само че сега те не са масови убийци, а жертви на комунистите и Народния съд. И с готовност се включват в числото на „невинните жертви”.

А ако ни бяха изтъргували да сме в другия лагер, какви щяха да са смъртните присъди - може би демократични? Каква щеше да е присъдата на поручик Йорданов, разпоредил разстрела на 18 души от село Ястребино, от които 6 деца.

На скверната плоча пред НДК се мъдрят и имена като неговото. И още десетки имена на български фашисти и нацистки убийци и майцепродавци.

Сега се тиражира великата глупост, че на 9 септември 1944 г. сме били загубили независимостта си! Днес вече няма комунисти и Народен съд. А нима сме независими? Нищо подобно - по-зависими никога не сме били!

И още нещо - след като толкова плачат да не се чува и дума за фашизъм в Европа и „строго” се преследва използването на нацистки символи, защо нашите „демократични” западни братя си затварят очите, че в България всяка година се провежда Луков марш. Да припомним ли кой е генерал Христо Луков? Това е фюрерът на българските фашисти!

Идва 1941 г., когато кошмарът се повтаря - същите прогермански и русофобски политици вкарват страната във Втората световна война, пак на страната на Третия райх.

И надвисва нова, този път окончателна катастрофа. Оцеляването на страната е с цената на оставане в съветския лагер.

Самоубийствената гражданска война между наши и ваши продължава от Освобождението ни от турско робство, та до днес.

След 1990 г. бяха притурени нови дръвца в позагасналия огън. Навярно всичко това ще приключи едва с изчезването на нацията ни.

Гражданската война в България започва през 1915 г., когато прогерманските и русофобските политици вкарват страната ни в Първата световна война на страната на Германия. И е унищожен генетичния ресурс на нацията - близо 200 хиляди млади мъже губят живота си или са доживотно осакатени.

Следва ужасяващо падение - германски войски и наши фашисти разстрелват войниците по време на Владайското въстание, синовете на България, гнили 4 години в окопите и решили да потърсят отговорност за настъпилата национална катастрофа.

После преврат, убийство на министър-председателя, въстания, атентати, бял и червен терор.

И все едно и също се повтаряше - преследваха се инакомислещи, забраняваха се партии, беше приет най-мракобесният закон в Европа - Закон за защита на държавата, даващ право „другите” да бъдат избивани като кучета - без съд и присъда.

По време на комунизма също нямахме право на мнение - партията-майка мислеше вместо нас. Питам - а сега имаме ли право на мнение? Ако се отклониш и милиметър от тезите на властта, веднага биваш обявяван за комунист, националист, а в поседните години - за руски шпионин.

Нищо не се е променило. Преди не можеше да се каже добра дума за запада, а сега е забранено да се говори, каквото и да било, за Русия. Освен ако не я плюеш, разбира се. Значи да се помирим братски, но да запазим омраза към Русия.

Цялата икономика на фашистка България през двете световни войни работи за Германия. Жито, храни, дрехи заминават по фронтовете. Германия никога не плаща тези ресурси, няма и да ги плати. Както сме давали на Германия, така сега даваме на Украйна. И резултатът е същият. Ние, прошляците на Европа.

Цялата лъжа на играта „наши” и „ваши” лъсва, когато стане дума за дисидентските дни и месеци преди 10 ноември. Тогава стана страхотно кръвосмешение между наши и ваши, всички изведнъж станаха демократични наши.

Започва паническо разчистване на архивите на ДС. Че как иначе - ако тези документи видят бял свят, бял свят ще види и истината за всичките измами и лъжи.

В България на практика демократи и антикомунисти от 1944 г. до днес не са били на власт. Малцината истински дисиденти са изхвърлени от редиците на СДС, за да бъдат редиците набързо попълнени с пребоядисани комунисти.

Ами че то на практика преди 1989 г. дисиденти нямаше, всички бяха комунисти! Дисиденти се роиха масово след 1989 г. и най-голямото роене стана в СДС. Днес в ГЕРБ са дисидент до дисидента, макар че 3/4 в тази партия са бивши комунисти, дори са повече, отколкото в БСП.

В ГЕРБ, както и в другите български партии, няма и един дисидент отпреди 1989 г., всички стават такива в края на годината, когато се разбра накъде духа вятърът.

Когато се разбра, че и такива като О. Дойнов, А. Луканов, П. Младенов и цялата пасмина край тях били и те дисиденти. Те поне имат опит - постъпват така, както и 50 години по-рано - на 9 септември 1944 г. всички стават комунисти.

Истинските нелегални и партизани са около 4000, повечето от тях са в буренясалите гробове и братските могили.

Остават, както винаги, лапачите и нагаждачите - те са безбройни и неизтребими. При тях няма наши и ваши. И никога не са там, където може я да ги убият, я да ги набият, а са на пребогатите победни трапези.

Наши и Ваши!? Такъв е животът! Бедният ще завижда на богатия за богатството, а богатият на бедния за спокойствието, но да убиеш човек е противозаконно и е наказуемо, независимо дали са „ваши” или „наши”?

Не знам какво би станало, ако 50 човека излезем въоръжени в Стара планина! И нападнем през нощта някоя мандра или колбасарски цех?

Да питаме главния прокурор, той би трябвало да може да ни отговори. Какво ще ни отговорите, господин прокурор?

Да излизаме ли в гората или да чакаме нов 9-ти септември?