4 ноември 2023 - Архангелова задушница

Иван Енчев

ТИ, ТВОРЕЦЪТ

„Когато става дума за летене,
то значи става дума и за кал.”
Ивайло Балабанов
/28.08.1945-20.07.2021/

За летене става дума, братко, за летене!
Кой ще позволи с къртиците да се тътрузиш?..

Най-щастливият ти шанс като куршум е кратък.
Нямаш право на кокетство и кокоша слепота.
Нека охлювите мият със росица ангелски очички,
нека лижешком си удължават мекотелата постеля.
Ти ще продължиш ръба на светлата безкрайност.

За летене става дума, братко, за летене!

Хрумване на физика и вятър е крилото. Перушина.
В най-добрия случай - ламарина. Свръхзащитна.
Във очите е поезията на летенето, в очите.
Виж зората! - Твоята мечта те чака. Докосни я!
Нека хилава звезда-клюкарка със око враждебно
се заглежда в теб и те одумва хлевоусто,
нека по лицето ти като по чаша от кафе гадае
колко късогледи облаци са те целували и плюли.
Нека. Тя е врачка в кафенето на светците…

Твоята зора е в теб.
Часовникът е временен бърборко.
Не изгазиш ли по мъжки през космическата кал,
никога не ще достигнеш своя звезден калдъръм.

12.04.1986, Хасково

СЕЛЦЕ

На писателя Антон Михайлов
/30.09.1916-18.10.1993/

Ти идваш тука всяка пролет -
бадемов цвят да те поръси.
Ти идваш тука всяка есен -
разчупваш с камък тишината
и под бадемовите сенки
пак търсиш млечните си зъби…

Жестоко си объркал пътя! -
Къде са сватбите на тия
прикътани в бюфети снимки?
На тия поменни забрадки
къде им са жените живи?
На тия кашличави старци
децата им къде стареят?

На тия пъстри леки люлки
плачът детински де се гуши?
На тия лястовичи стрехи
къде е изгревът момински?..

Когато плъзнат тук влечуги,
не ще те срещне даже куче
и с любопитство ще те дебнат
от сухи избелели клони
свирепи гарвани - жалейки…

А тънки пролетни бадеми
ще пръскат взривове от младост.

11.11.1979, с. Пряпорец

ЗНАК

На писателя Янко Добрев
/16.03.1921-27.10.1994/

За есен беше късно, пък за зима - рано.

Бе ничият сезон и време не за трепет.
Имането на ябълките бе обрано.
На юг летяха шумно лебед подир лебед.

Ала момче с око на катерица гладна
на най-опасен тънък клон се покатери,
разтърси го и ябълка последна падна -
подобно шикалка в тревата я намери.

Бе дребна тя, без блясъка на плодовете,
които в клоните на гроздове узряха.
Стипчива бе - но тъй разхапа я момчето
и тъй захруска, че ушите му пращяха!..

Като луна
сред облаци бе тя в клонака.

Бе както всеки сетен плод наесен,
но тъкмо тя
за край на тази есен беше знакът.

Сезоните -
и те си имат лебедова песен.

10.11.1990, Сакар планина

БРЯГ

„Дали аз закъснях, или времето бързаше?”
Симеон Стоянов
/23.06.1937-5.12.2002/

Аз отдавна пресичам реката на времето.
Неотстъпно вървя към отсрещния бряг.
А там мрачно е,
скрито е там неизбежното:
зад бързея дебне най-ледният сняг!

Опознах на живота въртопа и локвите -
все напредвам през тиня,
през слънце и мрак.
И все бдя да не хлътна в миража с тополите,
хвалби да преглътна и жабешки кряк.

Колко много игриви мечти непрежалени -
като слънчеви зайчета
в бавна река!
Колко много удавени изгреви алени -
потънали лодки без флаг и гребла!

Пролетта я изгазих, след нея - и лятото.
Като звяр ме причаква коварният бряг…
А пък златната рибка все бяга
към страшното.
Изплъзва се. Как да я хвана аз, как?

2. 10. 2011, Хасково

ЛОВЦИ

На поета Янко Димов
/6.09.1937-4.03.2013/

Току-що слънцето увисна зад полето -
простреляна в крилата жълта птица.
На хоризонта - кораби на котва - не дървета.
Прибягват облаци - подплашени лисици.

Вървят ловците към вечерните си стаи,
като листа жълтеят оцигарените им пръсти.
Ловът краси ги - грозд на гордостта им.
Бълбука изворът от смях и думи пъстри.

Пристъпвам само аз със лов невзрачен. -
Краката ми огъва присмехът им гръмнал.
…Пронизал бях небесното око, не зайче -
ръката ми скоси невинността му сънна.

Но друг до мен не се стърпя - улучи. -
Лежи сега в торбата му и моето сърце.
Едничкият поет сред тях не ме поучи. -

Докрай ще помня мъдрото лице…

Ловци на образи, съдби и чувства,
Как искам като изстрел
в сърцата ви да се разпръсна
и в есента ми зряла - дюля вкусна -
най-зрелия си образ да откъсна!

1.10.1970, Хасково

БОГАТСТВО

„От всичко в мене радост
и светлина остава.
И аз със бяла риза
минавам през света.”
Никола Инджов
/30.09.1935-26.04.2020/

Дните - влакове товарни -
с бързи колела ме возят
ту към трусове инфарктни,
ту към забранени рози.
Аз не съм като пчелите -
с мед от обич и коварство.
Скреж в косата, жар в очите -
ето моето богатство.

Пак момче съм и обичам -
нищо, че съм с поглед летен.
Под дъга ако притичам,
зъб на бебе ще просветне…
Лято. Ден и нощ търкалят
вечния си кръг звездите.
Ни веднъж не се повтаря
скреж в косата, жар в очите.

25.03.1986, Хасково