Петър Анастасов

поема

Кръчма

Някога,
след войната,
в една оцеляла кръчма…
(Откога носталгия по бъдещето ме измъчва?)

Всички кръчми на Балканите си приличат
по това, че поетите ги обичат.

И ракиите, и вината
на Балканите си приличат
по това, че на слънце лозята им се припичат.

И народите на Балканите си приличат
по това, че никой не ги обича..

Циганско реге

Умра ли, имам едно желание -
(заклел съм приятели и колеги)
до гроба по цялото разстояние
да слушам Циганско реге.

На капрата, до кочияша, искам ангел!
Платил съм приживе капаро.
Те, ангелите, са капризни, знам ги.
Така че виното да е червено
и да е старо.

И никакви (за бога!) оплаквачки!
Не ги понасям тези квачки!

Да бъдат пълни каните!
На хората да им хареса!
Да бъде всичко,
както се полага на Балканите!

Където сватбите са тъжни,
а погребенията - весели.

Където е съвсем естествено
божественото да е земно,
а земното - божествено.
Където простосмъртни кочияши
и ангели безсмъртни вдигат чаши
до гроба, още пресен,
на някакъв поет.

Където музиката на всемира
и регето
извират
от циганския кларинет…

Спарта

Да видиш Спарта!
Това наистина си заслужава.
(Аз вече бях я виждал,
но на карта.)

Пътувах през жестоката жарава
на едно ужасно гръцко лято.
Изгаряха под колелата
на автобуса
километрите.
Гореше всичко като прахан.

(Аз издържах.
Но термометрите не издържаха.)

Накрая стигнахме до ресторанта.
Понеже обедът отдавна бил сервиран
и сервитьорът бил нервиран.

Но трябва да мълчи екскурзианта.
Защото знае, че в сравнение със Спарта
това са дреболии.

А къде е Спарта? -
обърнахме се ние
към нашата екскурзоводка.
Как къде е? Там, на хълма.
Очаква ни разходка
до нейните руини.

Води ни, Хестия* , води ни…

Не си като сестра си Афродита,
но макар сърдита,
в известен смисъл също си божествена.
За жалост,
ти си девствена
и мъжкият парфюм те отвращава.
Прощавай…

Води ни към античното величие.

Но боже мой!
Къде си ни довела?
Това не може да е Спарта!
Това са сивосини камъни.
Измами ни ти, Хестия,
измами ни!

Не може тук да е била Апелата**!
Не може тук да са дрънчали щитове
и с викове
да са избирали геронти***!
Помислих си…

(Дано екскурзоводката не се обиди.)
Но от фараоните
сме наследили пирамиди,
а от Спарта?

Тогава чух
как сам си отговарям:
- Дух!

Духът е по-велик от пирамидите!

Забравихме,че има
спартански начин на живот,
спартанска смърт…

Забравихме измъчения си народ,
заровен като кърт
в епичното мазе на своя ъндърграунд,
в космическата самота
на своя безнадежден саунд.

На някоя планета вече сме прочути.
Там вече слушат песни за хайдути.
„Излел е Делю…”
А пък ние тук,
да ни прощава милата родина,
излизаме в чужбина.

Удобно ни е
да се гърчим в тази драма.

А спартанец,
напуснал Спарта,
няма!

Защото Спарта е врата,
но не за да излезеш
и да избягаш в Атина,
а за да влезеш
в гробището на честта.

Защото Спарта е позиция,
която трябва да се отстоява
не на карта,
а на живот и смърт!

Това е Спарта!

Тя храбро се е сражавала
със враговете.
И после с вековете.
И продължава
до днес да се сражава.

Макар че са останали от нея
само сивосини камъни.

Макар че нейните хоплити****
са избити
до един.
Но духовете им са живи!
И се присмиват
на нашата свещена слепота.

Това е Спарта!
Това е вечността!

Това е вечната вярност,
вечната ярост,
вечната саможертва,
вечната жетва,
Вечната територия!

А ние само си говорим…

—————

* Първородна дъщеря на Кронос и Рея, сестра на Зевс. Богиня на домашното огнище. Заклела се в главата на баща си, че вечно ще остане девица.
** Народното събрание на Спарта.
*** Членовете на Съвета на старейшините, които се избират пожизнено от Апелата и трябва да са навършили 60 години.
**** Бойци от тежко въоръжената пехота на Спарта.

Виорика

Да ровиш в паметта е същото
като да ровиш с голи пръсти
вчерашния огън.

Все някой въглен е останал жив
да те ожили.

В Румъния, забравена от Бога
през царството на Чаушеску,
подскачах по едно шосе с жигули.
И няма да повярвате в това -
пътувах за Москва.

(Понеже днес и майната, и шопа
пътуват за Европа.)

Беше юли.
И спрях до някаква чешма крайпътна,
където си играеха деца
от близкото селце.

Водата беше мътна,
но очите на децата - ясни.
А локвата наблизо беше пълна
с жаби сладкогласни.
Едно момиченце с крилати раменца
и ангелско лице
ме гледаше с наивно възхищение.

И сякаш си повярвах аз,
че съм дошъл от Марс,
защото се направих, че говоря с дама,
и го попитах: „Коме си киама?”

И чух едно гласче небесно:
„Виорика.”
(Интересно…)
Децата също отговориха:
„Виорика.”
(Тя беше тяхната царица.)
И устните ми шепнешком повториха:
„Виорика…”

Какво прекрасно име!
Напомняше ми името на птица
или на странен музикален инструмент…

Бях изумен.
Не можех да откъсна
очи от тая красота невръстна.

Помислих си какви ли не вълшебни работи.
(Или сега ги мисля. Има ли значение?)
От локвата зелена закрещяха жабите -
те по въпроса за вълшебствата
си имат мнение.

Уплаших се да не ме превърнат
в нещо друго -
в жабок например, или във влечуго.

Качих се на колата и отпраших.

Тъй в пътищата наши
понякога изгряват
прозорчета от други светове,
които ни напомнят,
че имаме и друг живот.
И той ни подлудява.
И той от някакво прозорче ни зове.

Но има ли към него брод?

Аз дълго гледах в огледалото обратно,
но всичко се изгуби безвъзвратно.

След двадесет години (имах повод)
пътувах през Румъния отново.
Децата край шосетата посочваха гърлата си -
те бяха гладни.
Спирах тук и там колата.
И те се скупчваха край мене като птички.
Но можех ли да ги нахраня всички…

И точно на един завой
видях Виорика.
В протегната ръчичка
тя държеше ябълка.
Продаваше я.

И небесата се разтвориха!
Не може да е тя!
Това са двадесет години!
Но беше тя!
Виорика!

Прости ми,
мое златно жабче!
Виновен съм за твоята магия.
(Такъв голям човек да плаче!)
Вземи, това са десет долара.
Аз оня идиот ще го убия!

Убиха го.
Но всичко си остана същото.
И тая проститутка - истината гола -
ме чака пак на Дунав мост,
когато през Румъния се връщам.

И знам, че няма смисъл
от тоя сляп въпрос,
но кой ще ми върне вярата
в другия мой живот?
Защото слънцето вече догаря,
остава му още малко…
Ще изгори…
И тежкҐ му на човешкия род.

Защото времето вече се умори.
И вратите към бъдещето
се затвориха.

Кой ще ми върне Виорика?

Белград

Синът на Любиша Самарджич
си отива.

От тоя свят
в оня свят.
От белия град
в черния град.

Понякога смъртта е милостива.
Превръща се в скривалище.

Синът на Любиша Самарджич
си отива.

От бомбите,
от генералите,
от тяхната походка похотлива,
от техните усмивки маниерни
на синия екран.
От тези кротки облачета
обеднен уран,
в които си играят ангелчета черни.

Синът на Любиша Самарджич
си отива.

От своите безпомощни родители,
от своя вцепенен народ,
от своите всесилни победители,
от своята ужасна левкемия,
от тези трепетни трохи живот,
които му остават…

Сирените зловещо вият.

И тогава…
Тогава идва ритуалът
на една ламя стоглава,
която бълва
самолети,
огън
и омраза.

И нощта е черна ваза,
пълна с огнени цветя.

И хората в подземията слизат.
При плъховете.
Те ги приютяват.
И някаква необяснима близост
се ражда между тях.

Тъй всички живи твари се сближават,
когато ги е страх.

Дълбоко под земята,
примирени,
живеят плъхове и хора.

Красива приказка, нали!

Синът на Любиша Самарджич
чу сирените,
но тръгна не надолу,
а нагоре.
Към небето.
Смъртта накрая се смили.

Дано намери мир момчето
на оня свят!

Място на действието: Белград.
Време: Краят на двайсти век.
(Да не повярва човек!)

Епилог

Някога,
след войната,
в една оцеляла кръчма.
(Откога носталгия по бъдещето ме измъчва?)

Но кръчмата е под земята.
Отгоре вие слънчев вятър.
И всички посетители са изумени
от тая непонятна сцена.

Уж масата е празна,
а се лее вино.
Защото ние
сме невидими.

Но пием.
Защо пък мъртвите да нямат право?

От някаква планета са дошли туристи.
Това се казва фокус!
Браво!
Не знаехме,
че тук владеете телекинезата.
Поезията тук владеем, милички,
поезията!
Навън -
стотици километри пустош.
И сивосини камъни.

Туристите изглежда са измамени.

А някаква старателна екскурзоводка -
презряла извънземна идиотка -
разперила е карта
и урока си дърдори:

- Не гледайте какво е горе.
Тук е била Гърция.
Къде е Спарта?
Сега ще я намеря.
Спарта е на юг.
Ето тук.
Тя е от една предишна ера.
Тук е била Турция.
Тук Румъния.
Тук Албания…

И всичкото това се е наричало Балкани.
И по Балканите е имало гори.
Момент, това в средата е България.

Народите по принцип са били добри,
но все намирали за нещо да се скарат…