КИТАРАТА МУ ВЕЧЕ Е НЕБЕСНА
КИТАРАТА МУ ВЕЧЕ Е НЕБЕСНА
В памет на Илко Карайчев
Когато вън пропяваха петлите
и тръгваше денят от свойта стряха,
внезапно се затвориха очите
и устните, които скоро пяха.
Внезапно някак спъна се животът
и презглава се врътна. На кълбета.
Мечтите ти превърна на пилоти,
превземащи несбъднати небета.
А кладенците, зейнали обратно,
изляха в миг водите си отгоре.
Аз исках дъждовете им да спрат, но
те бяха се забили сред простора.
Тогава там, сред сбърканото време
те мярнах за секунда. По средата.
Успял бе ти звездите да превземеш
и свиреше мелодия позната.
В последната си зала - на небето,
събиращо ни всички - като гара.
Там някъде, в средата му, Поете,
видях те седнал с твоята китара.
Свири ни пак! Свири онези песни,
които ни събираха край тебе!
Така стопяваш болката по-лесно,
когато пееш пак зад някой хребет.
ЗАЩОТО ТЕ ОБИЧАМЕ
В памет на Илко Карайчев
Нима това са притчи и клишета -
раздумките, че пак от там ни пееш,
докато тука брулещ вятър шета,
а снимката с китарата бледнее.
Клишета ли са дъвканите думи,
че своя стих от там ни рецитираш,
че вечер по притихналите друми
пристъпяш и на тази сцена спираш.
Не! Днес те виждам в сън и в светъл спомен,
във песен, във етюд, в стихотворение.
Душата ти е птица незадомена,
надраснала уютеца ни земен.
Превива гръб нощта ни - черна птица,
Приятели при твоя стих се стичат.
Ти тихо слез. И виж ни - върволица.
Четем ти стих. Защото те обичаме!
ПРИЯТЕЛЮ
В памет на Петьо Паскалев
Приятелю, мотивът те предаде.
И с него си отиде този сън.
А бяхме млади. Бяхме много млади.
И как отново шумно е навън.
Дребнавостите пак са ни опили
и пак се задушаваме във тях -
суетни, лоши… всякакви. Но живи.
Все същите. И в мъка, и във смях.
Без тебе, брат! Животът си отиде.
И в гърлото ме стяга. И горчи.
А сякаш пак след малко ще те видя -
с горящи за живот, добри очи.
И как боли, приятелю, да знаеш!
Бих сринал аз световния прогрес,
щом няма как белот да поиграем,
щом няма как да чуя аз и днес
за сладките ти бащини тревоги.
Китарата… И тя сега мълчи -
сама. И без любимите мелодии.
Забравена, там в ъгъла стърчи.
А колко наши песни не изпяхме?
Прости ми, брат! Безсилен съм. Прости!
Ще пеем пак. Сценария ще махнем.
И горе домакинът ще си ти.
Че тъй не стигна, пустото му време.
И ти живота - лошия си сън,
го изсънува бързо. Дявол да го вземе!
А как е шумно пак сега навън.
