Виолета Станиславова

Облечена в анцуг и тениска, Христина тичаше по плажа. Покрай брега се виждаха огромни хангари за лодки. Малко по-навътре започваха редици дървени бунгала. Видя няколко стъпалца и слезе на плажа. Маратонките й се напълниха с пясък. Спря да ги почисти. Изведнъж чу силен кучешки лай. Уплашено се извърна точно в момента, когато четири огромни, черни добермана, с оголени зъби и настръхнала козина, се хвърлиха върху й. От силния удар политна и падна по гръб върху пясъка. Скована от ужас, се опита да извика, но нямаше глас. Усети пареща болка в бедрото и лявата китка. Видя надвесените над нея подивели очи, омазаните с кръв муцуни. Направи отчаяни усилия да стане. Не успя. Кучетата я задърпаха и я повлякоха по пясъка.

­ ­ —­

Ъъъъъъъ… Гъгнещ звук изпълни дремещата стая. Христина се стресна и седна в леглото. По челото й бе избила студена пот. Полуспящият й мозък все още не можеше да отдели съня от реалността. „Спокойно, спокойно, сън е, не е истина…” ­ тих вътрешен глас нежно се опитваше да я успокои. Барабанените удари в гърдите й постепенно утихнаха, но вкусът от кошмара все още владееше душата й. Бавно отпусна глава върху възглавницата и с празен поглед се втренчи в тавана. Кучета. Защо кучета?

Светещите стрелки на часовника показваха 6,30. Хвърли поглед  към двете момиченца, които блажено спяха в леглата. Кучето лежеше на фотьойла, сложило глава върху възглавничката, прилежно завито с шала й. „Няма да ги будя, нека спят. И днес не са на училище”.

Христина бе около четиридесетгодишна, с дълга руса и гъста коса, зеленикави очи, високо чело и добре очертани чувствени устни. Хубава жена. Умна, интелигентна, артистична. Учителка по география.

Отметна завивката и отиде в кухнята. Кучето я усети и тръгна след нея. За този ден бе помолила съседка да гледа децата, докато се върне от стачката. Снощи се бяха скарали с Георги много лошо. Разсърди се и отиде да спи при братовчед си. Като си припомни грозната сцена пред тях, сърцето й се сви. Чудеше се вече по какъв начин да го убеди да не пие. Беше музикант. Свиреше на баскитара и пееше по клубове, сватби и кръщенета, по барове и ресторанти. Работното му време започваше от осем вечерта. Признаваше, че си посръбва „за блясък в очите”. Вечер, на масата на оркестъра сядаха приятели, познати, непознати, доволни от изпълненията им, и черпеха. Прибираше се мъртво пиян. Събуждаше се към шест вечерта и излизаше. Още по-лошо стана, когато собственикът на ресторанта реши да даде помещенията под наем. Уволни оркестъра и той се разпадна. Оттогава бе безработен. Вече пет години Христина сама издържаше семейството с учителската си заплата. В началото бившите му колеги го търсеха за участия, но той отказваше ­ далече било, малко били парите, с този не можел да свири ­ бил бездарник, онзи му лазел по нервите ­ не можел да го понася, собственикът на ресторанта бил мошеник… Постепенно престанаха да го търсят. Започна да пие в близката долнопробна кръчма с кварталните алкохолици. Сутрин, щом се събудеше, под предлог, че извежда кучето, по два часа се губеше. Връщаше се смърдящ на цигари, замаян от алкохол и лягаше. Спеше до към един, ставаше и отново извеждаше кучето до кръчмата. Вечерта ­ пак същото. Не изтрезняваше дни наред. Много приказки изприказва Христина, много нерви пропиля, много сълзи проля, но с нищо не можа да го трогне. Алкохолът бе разрушил душата и волята му. От време на време имаше бледи проблясъци, в които ставаше отново такъв, какъвто бе, когато се обичаха, но тези състояния се случваха все по-рядко. Постепенно я отчужди от себе си. Напоследък забелязваше, че паметта му изневерява. Започваше една мисъл, не я довършваше, казваше нещо друго, после забравяше какво въобще е искал да каже. За нищо вече не можеше да разчита на него.

Потърси с поглед радиокасетофона, за да чуе новините. Не го видя. Върна се в спалнята. Огледа добре. Нямаше го. Преряза я мисълта, че е продаден. Сигурна бе. Като нямаше пари за пиене, мъжът й продаваше и малкото вещи, които имаха, и които тя бе купила с мизерната си заплата.

Отвори учителската чанта. Сложи шише с минерална вода, два постни сандвича, знаменцето и свирката, дадени й от стачния комитет, списание „National Geographic”, което бе обещала на една колежка, цигари… В осем трябваше да е при директора. Задължително ги караше да се разписват. Не им разрешаваше да напускат сградата, докато стачкуват. Но днес щяха да ходят на митинг пред Парламента.

—

Още от входната врата училището приличаше на кошер. По коридорите напред-назад бързаха не само учители, но и непознати. Може би синдикалисти от централата. Влезе в задушната учителска стая. Около дълга маса, покрита с плюшена зелена покривка, бяха насядали всичките й колеги и колежки. Тя остави чантата до стола, извади списанието и го подаде на Мария, учителка по математика.

­- Благодаря, колко ти дължа? ­ - попита тя и я погледна в очите.

­- Нищо, подарявам ти го -­ усмихна й се Христина, но улови в погледа й някакво напрежение. Гледаше я особено, сякаш искаше нещо да й каже.

­- Искаш ли да ми кажеш нещо? ­ - на свой ред попита тя.

Мария, фина и деликатна, около тридесет и петгодишна, я погледна съчувствено.

­- Хриси, много ми е неудобно, но трябва да ти кажа, че преди време случайно се срещнахме с мъжа ти на улицата. Поприказвахме. Разбрах, че е безработен и сте в затруднено финансово положение. Поиска ми сто лева, като обеща да ги върне до месец. Дадох му. Помоли ме да не ти казвам. Вече минаха три месеца, а не ми е върнал заема. Парите ми трябват. Нали ме разбираш?

Христина не се учуди. Не за първи път му изплащаше дълговете. Преглътна унижението и каза:

­- Да, разбира се, до два-три дни ще ги имаш.

­- Виждаш ми се напрегната. Да нямаш неприятности?

­- Не, не… просто сънувах кошмарен сън и още не съм на себе си. Четири огромни добермана ме нападнаха. Според теб, какво може да означава това?

­- Нямам представа. Не ме бива по тълкуванията, но ако искаш мога да ти дам телефон на позната врачка.

­- Стига, Мария, не вярвам на врачки. Всички са шарлатанки. Никой не може да разгадае бъдещето.

Директорът влезе задъхан в стаята.

­- Колеги, готови ли сте? Тръгваме. Маршрута го знаете. Хайде! ­ - и припряно излезе.

—

Октомврийските сутрини и вечери бяха хладни, но през деня температурата се покачваше и караше хората да събличат връхните дрехи. Вече три часа шествието се точеше из централните улици ­ ту спираше, ту тръгваше. На площад „Света Неделя”, пред Булбанк, трамваи и коли се бяха заклещили в мъртва хватка. Клаксони, ругатни, звънци, регулировчици, кордони от полицаи… Когато наближиха Парламента, като по знак, стотици учители, с обърнати към парадния вход лица, надуха свирките, развяха знаменцата, закрещяха… Шумът бе толкова невъобразим, ситуацията толкова абсурдна, че й се прииска да избяга и да се прибере по-бързо у дома. Какво ли правят децата? Дали се е прибрал Жоро?

Уморена, гладна и с набити ходила, едва се довлече до вкъщи. Слава Богу, децата си играеха в стаята, кучето дремеше до тях, но от съпруга й нямаше следа.

—

Бавно и полека тъмнината погълна градския пейзаж. Христина погледна през прозореца и видя луната ­ огромна, леко розова, с блестящ сребърен ореол. Трябваше й още ден, за да се напълни.

­­­Вятърът се усилваше. Морето бучеше страховито и шумът му се блъскаше в тъмните облаци, надвесени над разгневената водна бездна. Брегът бе пуст. Дори гларусите и чайките се бяха изпокрили. Върху висок, ръждясал пилон плющеше разкъсано знаме. Някакви ламарини някъде скърцаха протяжно. Христина тичаше по алеята между бунгалата и дърветата. За съжаление видя, че е пресечена от телена ограда, която разделяше едната станция от другата. Налагаше се да слезе. Бреговата ивица на това място ставаше по-висока. Тук-там бяха изградени стълби към плажа. Щеше да заобиколи отдолу оградата, да изкачи стъпалата от другата страна и да продължи да тича по алеята. Тъкмо стъпи на пясъка, изведнъж пред нея, като черни призраци, изскочиха четири огромни, освирепели добермана. Изпотена, с треперещи колене и бумтящо сърце, тя се опита да завие покрай мрежата. Не успя. Кучетата се засилиха и се хвърлиха върху й. От удара Христина политна и падна по гръб. Опита се да извика за помощ ­ нямаше глас. Искаше да стане ­ нямаше сили. Почувства остра болка в бедрото и лявата китка. Зверовете я захапаха за маратонките и я повлякоха по плажа.

­­­- Ъъъъъъъъ… ­ изхриптя тя и рязко седна в леглото. Лицето й бе пребледняло. Студено като лед. Тялото й се тресеше от уплаха. Трябваше да мине доста време, докато кошмарът отшуми и се съвземе. Обърна глава към празната възглавница. Зарови лице в нея и дълго плака в нощната тишина.

—

В кухнята беше хладно. Термометърът показваше 16о. Наметна жилетката, докато направи кафе. Потърси в чантата кутията с цигари, но погледът й спря върху портмонето. Отвори малкото копче на една от преградките и преброи остатъка от заплатата. Носеше я в себе си. Жоро имаше животински нюх за откриване на скрити пари вкъщи. Винаги ги намираше. Сети се за стоте лева. От къде да ги намери?

С натежала от притеснение душа, влезе в спалнята. Децата спяха. Днес нямаше кой да ги гледа. Ще останат сами. Дано се върне Георги. Облече се и изведе кучето. Стачката започна да й дотяга.

—

След безкрайно дългия и изпълнен с безсмислени и унизителни разговори, нагнетен с негативни емоции и напрежение ден, най-после се прибра вкъщи. Главата й бучеше от имена на хора, градове и села. Бяха я сложили в щаба да отмята кои и колко училища в страната стачкуват. Цифрите постоянно се меняха и в суматохата беше направила сериозна грешка при сводката за синдикатите. Директорът я наруга пред всички, тя едва се сдържа да не му отговори, но се разплака. Напоследък се улавяше, че често плаче.

Георги още го нямаше. Какво става с този човек? Много дълго се сърди. Погледна часовника. Наближаваше девет. Първия път никой не вдигна слушалката. Към девет и трийсет отново набра номера.

­- Ааааллллоооооо - ­ позна гласа на съпруга си. ­ - Кой сееее обаааажжждааааа?

Не каза нищо. Затвори. Беше готова да говори с когото и да е, но не и с него в това му състояние.

—

Тялото на Христина се загърчи в конвулсии. Беше й много студено. През тънката нощница усещаше ледената прегръдка на паважа и гнилия дъх на кучета върху себе си. Опита да вдигне глава, но нямаше сили. Да изкрещи. Нямаше глас. Не помнеше как е попаднала тук, от кога лежи върху плочите, но помнеше парещата болка в лявата китка и в бедрото. После и болката утихна. Остана стичащата се топлина, която бавно изпълваше гърлото й, излизаше през устата, плъзгаше се покрай ушите и мокреше косата й. Имаше вкус на кръв. Далечен кучешки вой разсече ума й като с нож и я накара внезапно да отвори очи. Видя клоните на познатите дървета пред блока. Заспалите прозорци на съседите. Като огромен лампион, пълната луна светеше високо в небето и превръщаше сънищата в реалност.