Крум Гергицов

Поетичният сборник „Светлопис. Избрани стихотворения” от Здравко Кисьов не може да се разглежда еднопланово - като представяне на избрани стихове на един поет, написани в един отрязък от отминало време, каквото обичайно предназначение имат такъв тип поетични книги. „Светлопис. Избрани стихотворения” може да се прочете на различни нива на аналитично разглеждане.

Сборникът има много символно-поетични пластове на звучене, отвежда ни към размисъл на различни полифонично преплитащи се нива в литературното му тълкувание именно днес.

Най-първото ниво това е, че книгата подробно представя творческия път на поета Здравко Кисьов от първите му поетични публикации през 60-те години до годината на кончината му - 2015 г.

Избрани са стихове от различни години, като те скрупульозно са разпределени от съставителя Роман Кисьов в осем дяла: стихове от 1962 - 1976, от 1966 до 1984 г., от 1984 до 1990 г. и т.н. та до последните му стихове, написани преди смъртта му.

Читателят много детайлно и дълбоко има възможност да изживее извървяния път на един поет, да види темите, които са го вълнували, да проследи криволиците на неговите емоционални и мисловни преживявания, изразени чрез стиховете му, да усети как са се променяли поетичните конструкции на творбите му, да усети как първите години възторжените светли стихове постепенно се сменят с поетичните настроения на скептика, на философа, т.е. стиховете му стават израз на своеобразна саморефлексия в творчеството му.

Именно този път на Здравко Кисьов е представен много богато, чрез настроенията на поетичните му творби в различните години на създаването им.

Прочитайки тази богата подборка от стихове, изведнъж пред читателя сякаш израства един нов поет. Ние откриваме нови смисли в творчеството му - познатият портрет на поета става много по-плътен, извисен, цялостен.

Този сборник ни дава възможност буквално с нови очи и сетива да „препрочетем” поета Здравко Кисьов. И ние като читатели откриваме, че неговата поезия звучи и днес много съвременно, модерно.

Има и нещо друго. Здравко Кисьов не остана само в пределите на русенски регионален автор: той се утвърди до значителна фигура въобще в цялостната атмосфера на българската литература от 60-те години насам.

С творчеството си той стана част от развитието на поезията ни, той представлява един значителен дял от нея, защото изразява щрих от настроенията на поетите от 60-те до първите години след 2000-та година.

С техните поетични възторзи, но и с техните поетични драми, с техните лутания, но и с техните прозрения за света, за поезията, за обществото ни.

Да не говорим, че чрез творчеството си той изгради темелите на литературната среда в град Русе от средата на 60-те години на ХХ-ти век - един темел, който с времето бе обогатен и от други талантливи русенски поети и литературни творци.

Но Здравко Кисьов си остава здравият камък в този темел. Той е, както пише писателят Калин Донков в предговора към книгата: както Петър Алипиев е поетът на Варна, Христо Фотев на Бургас, Добромир Тонев на Пловдив, Здравко Кисьов е представителят на Русе в тази знаменита компания.

Вторият голям пласт на символно звучене на този поетичен сборник, е че той е съставен от неговия син - известният български поет и живописец Роман Кисьов.

Това син-поет да сътвори литературен пантеон на своя баща-поет, не мога да се сетя за такъв феномен в нашата литература.

Проследявайки пътя на своя баща, Роман Кисьов индиректно ни показва средата, въздуха, атмосферата, в която е израсъл самият той.

И интересното е, че поетът Роман Кисьов в своята поезия е наследил много от стила, начина на поетичен изказ, тематиката на стиховете си от своя баща. Това е своеобразна приемственост и трансформация и в стиховете на сина.

В този акт намирам някаква трогателна линия на семейно-творческа връзка между баща и син, която във времето се е развила, която ни показва как синът е вдъхвал от поезията на своя баща и как тази приемственост е преминавала в нещо ново, друго в поезията на младия Роман Кисьов.

В послеслова на сборника Роман споделя: „Лесно се пише за поет, чието творчество не просто познавам добре, но което е част от моя живот и от моето развитие на поет… Понеже Здравко Кисьов, освен мой роден баща, е и моят учител в поезията… От друга страна ми е изключително трудно, именно поради тази силна връзка и лично пристрастие… Но когато става дума за поезия, пристрастието не е недостатък, а предимство… Убеден съм! (…) Баща ми посвети целия си живот на Поезията, той просто нямаше друг живот, освен Поезията!”.

Такъв жест към баща си направи Роман Кисьов през 2017 г., когато издаде поетичния сборник „Отвъдно време. Последни стихотворения”.

Творческият път на поета Здравко Кисьов е въплътен в издадените от него 21-а стихосбирки, в преводите му на стихове от чуждестранни известни поети от Полша, Литва, Беларус, Русия, Украйна, Естония, Финландия, Румъния, САЩ, Нагорни Карабах.

Отделно много негови стихотворения са преведени и намират място в престижни литературни списания и поетични сборници.

Книги на Кисьов се намират в Британската библиотека в Лондон, Конгресната библиотека във Вашингтон, Университетските библиотеки в Оксфорд, Харвард и много други.

Като прибавим към това и дейността му в различни литературно-обществени организации, редакции на списания и вестници в Русе и София - ето, че се получава завършената фигура на един човек тотално отдаден литературата.

Но как препрочетох поета Здравко Кисьов в поетичния сборник „Светлопис”, кое е онова качество на стиховете му, което ги прави съвременно звучащи и днес?

Макар че той пише поезия в едно по-кресливо и публицистично наситено с идеологеми време, Здравко-Кисьовата поезия няма духа на тази патетика и възторжено-граждански изразителна сила.

Той е от така наречените „тихи поети” в тогавашната ни литература до промените в 1989 г., при които главното бе да изразят чрез един по-приглушен, поетически звучащ начин възприемането и оценката си за явленията в живота.

Затова казваме, че Здравко Кисьов е поет на съзерцанието, на внимателното и метафорично вглеждане в обектите на жизнените явления.

В книгата много категорично е показано как първоначално светлият, възторжен поглед на поета към природата, живота, историята и преживяното в обществен или лично-интимен план, изразен в стиховете му от 60-те до 70-те години, постепенно се сменя от един по-вглъбен , по-аналитичен, по-философски-метафоричен поглед към околния живот.

За да стигне в края на живота си до стихове - кратки и афористично звучащи като хайку, до стихове, които са буквално отронени върху белия лист.

Една от книгите му е наречена с красноречивото заглавие „Рефлексии”. И това вътрешно самовглъбяване на поета стига до творби в последните години от живота му, които са християнска поезия, които са израз на поетичната метафора за хармонията между земното и небесното, за надмощието на Божието слово над нашите греховни земни дела.

Или виждаме как поетът Здравко Кисьов извървява един дълъг път на възприемане на света откъм различни поетични ракурси - от сетивното, зримото, физически-материалното, през чувствителността на вътрешно-зримото, на сърцето, на душата, на вглъбеното, за да стигне накрая до взора на небесното…

„Между море и планина, между стихия и стихия, стоя - подобно център на везна” - изповядва той в едно свое стихотворение. Като че ли целият свят в неговото многообразие е съсредоточен в неговата така разнолика поезия!

В поезията си той се вдъхновява и от малкото, и от голямото в живота; той има сетива да открие поетичното в наглед прозаичния предмет на ежедневието и тази проза придобива други измерения.

Здравко Кисьов изцяло беше посветен на поезията, на литературата. Неговите житейски занимания бяха единствено в тази област.

Чрез поезията си той воюваше с несправедливостта, с фалша, с дисхармонията в този живот. Но воюваше, както казах, не с гръмки стихове, а с такива, в които патетичното беше заменено от един ясен и отчетливо-лиричен проглас, в който виждахме ясната позиция на поета за един по-светъл и благороден свят.

„Изкуството ти, поете,/ се свежда сега до това -/ стихотворението, което създаваш,/ да бъде изящно и кратко,/ за да може да се промъкне/ в душата на всеки/ през тесния процеп,/ останал там незапълнен/ от комфорта на времето -/ като през процепа под врата./ И да спаси онова,/ което все още може/ да бъде спасено” - казва Кисьов в това великолепно стихотворение „Поетическо изкуство”.

Но този тих, съзерцателен поет беше способен и да издигне висок глас на съпротива срещу идеологически-ординерното, срещу банално-традиционното в поезията.

През 1962 г., той заедно с неколцина млади поети, между които Иван Цанев и Веселин Тачев от Русе, издават еретична за времето си стихосбирка, наречена „Поетично вероизповедание”, като предговорът е от самия Кисьов.

По повод нея наричат тези десетина млади автори „сърдитите русенски поети”. Преди години беше издадено фототипно издание на тази стихосбирка. Едно от тези гневни стихове завършва така: „Аз съм младото биче,/ което/ няма нужда от тореадор. (…) Аз на тая борба/ съм осъден/ и в предсмъртния миг/ на брега,/ знам,/ викът ми последен ще бъде:/ „Майко,/ раждай моите братя /с рога!” (Здравко Кисьов: „Алегория”).

В сборника е намерила място и непубликуваната и отхвърлена от тогавашната цензура поема-вик срещу замърсяването на град Русе през 1987-1988 г. от хлорния газ - „Ела и виж!”.

В „Светлопис” лично мое откритие за мен бяха стиховете му - малки поетични епитафии за човешки животи в дяла „Жития край Дунав”, също непубликувани досега.

Под надслов „Лазар Бончев”, „Дафина Бончева”, „Игнат Попов” и още няколко такива всъщност фиктивни личности, Здравко Кисьов успява да разкрие драмата на един живот, на една съдба.

Една за мен крайно интересна форма - поетичен мартиролог, прочит на един живот - от неговото начало до неговия край. Финалът на поетичния мартиролог на Генчо Въжаров завършва така:

„Аз самият веднъж хванах силна простуда,/ залинях и фалирах, умрях в нищета…/ Сняг, сняг е било всичко в моя живот,/ като почнеш от Алпите, чак до края на дните ми!/ И вода между пръстите, вода между пръстите!…”

Познавах Здравко Кисьов: той беше и в живота един тих, скромен, но с излъчване на достойнство в живота човек.

Такъв беше той и след промените в 1989 г., когато се опитаха да му отнемат първостепенната роля за литературния живот в Русе, да го жигосат с някои определения, и да го противопоставят на други също талантливи имена в русенската литература.

Слава Богу, това беше за кратко време, но той преживя достойно и гордо тези огорчения. Самите му стихове издържаха на това „преразглеждане”, защото в тях нямаше гласовитата плакатност, както на други негови събратя по перо от отминалото време на социализма.

Портретът на Кисьов в сборника „Светлопис” завършва с извадки на изказвания на около 40-ина известни литературни творци от България и чужбина, в които те изказват възхищението си от срещата си поезията на русенския автор.

С поетичния сборник „Светлопис” поетът Здравко Кисьов отново се връща сред нас, неговите читатели, съвременници. Неговата поезия отново прозвучава свежо, актуално, модерно, предизвикателно спрямо нашите доста озверели нрави и променени социални отношения.

Това е поезия зов към прошка, към разкаяние, към милост и доброта.

Затова искам моите размисли за поетичния сборник да завърша с думи на големия наш поет и писател Калин Донков, изказани в предговора на това издание:

„В българската поезия Здравко Кисьов е от творците, чието присъствие след смъртта му не утихва, а нараства. С годините поезията му не губи, а усилва своя звук. Дори за онези, които сме следили неговото богато творчество, сега то придобива особена тежест - вероятно защото го осъзнаваме в неговата цялост.”

Тази книга е ценен влог в съкровищницата не само на русенската култура, но и въобще на българската съвременна поезия. Тя е памет и възкресение за един голям Поет.

——————–

ЗДРАВКО КИСЬОВ. СВЕТЛОПИС. Избрани стихотворения. Съставителство, послеслов и оформление: Роман Кисьов. Предговор: Калин Донков. Издателство „Ерго”. С., 2023.