Продрум Димов

Навремето в Благоевград - тази своеобразна столица на родния ни Югозапад вреше и кипеше интензивен литературен живот, организиран и ръководен от всеотдайния литературен творец Федя Яков.

И наистина, щастливи бяха колегите от Пиринския край, че след внезапната и ненадейна кончина през 1996 г. на уважавания ръководител на окръжния литературен клуб, на неговото място застана младата и енергична, талантлива поетеса и писателка Красимира Кацарска.

Макар че беше натоварена с немалко грижи в семейството и ангажиментите като учителка в тамошната езикова гимназия и Югозападния университет в града, тя посвети всичкия огън на сърцето си за възхода на литературния живот в любимия й роден край.

Благодарение на непрестанните й благородни усилия литературният клуб сякаш възкръсна от заплашващата го летаргия и записа може би най-приносните си страници от своята биография.

А това нейно ентусиазирано съпричастие никак не е случайно и си има своята градивна предистория. Именно това налага да нахвърляме някои по-характерни щрихи от житието и битието на неговата необикновена ръководителка.

Красимира Кацарска е родена на 20 февруари 1953 г. в Благоевград. Завършва гимназия в родния си град, а висше - българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Започва работа по придобитата специалност в родното си място, но паралелно с това пламва неудържимо желание да пише стихове, които постепенно оживяват по страниците на литературни издания.

Това я амбицира, покачва творческото й самочувствие, скоро е забелязана и й възлагат да редактира алманах „Огнище” и многоезичния ученически вестник „Ексцентрик”.

Неусетно си спечелва име на многообещаващ литературен творец и се заема с редактирането на популярния навремето алманах „Струма” - авторитетна литературна трибуна за стимулиране на автори не само от Пиринския край, но и от цялата страна.

Така с успешната й реализация на педагогическото поприще, младата учителка навлиза в живота на литературно-творческите ни среди.

Там безспорното й дарование намира своя живителен въздух, който превръща в скъпо признание писането на стихове, разкази и есета.

Столичното издателство „Сребърен лъв” на Георги Марковски оцени високо творческите й възможности и през 1991 г. предложи на читателската ни аудитория дебютната й стихосбирка „Южнячка”, която се прие радушно от колеги и читатели.

Това силно емоционално и талантливо издание показа, че на родното ни литературно небе изгрява ново поетично име.

В тази стихосбирка, която авторката ми подари още с нейната поява на бял свят, Красимира изля напористия си творчески натюрел и човешка същност. Това първородно нейно издание като че ли остана върхово в сетнешното й възходящо пребиваване в родното ни литературно поднебие.

Оставам с непоклатимото впечатление, че авторката от Благоевград изключително високо цени тези свои първи силни стихове и неслучайно през 2015 г. тази скъпоценна „Южнячка” отново навести читателите й.

Отприщи се бентът на завиряваната с години енергия и авторката с течение на времето се ориентира към едно по-осезаемо присъствие и в областта на литературната ни критика.

За това свидетелстват и изданията й „Природата в септемврийската поезия” /1995/, „Калейдоскоп” /1995/, „Прагове в българската поезия” /1996/, „Творецът, словото и обществото в българската поезия” /1994/, „Човек и Бог в българската литература” /1999/.

В същото време, без да загърбва мерената реч, Красимира Кацарска се пристрасти творчески и към света на есеистиката.

В тази насока тя подходи твърде професионално в книгата си „Стълбата” /2003/, която показа невероятните дълбини на литературната й мисъл.

Творческата й природа, обаче, не можеше да преодолее органическата й привързаност и сроденост с критиката, за което красноречиво говори и книгата й „Алеко Константинов. Литературни анализи” /2011/.

Не оставаше чужда и на белетристиката. Спомням си с каква естетическа наслада се потапях в атмосферата на нейните разкази, от които струеше невероятно родолюбие и примамливи носталгични преживявания.

Съжалявам, че в творческото й полезрение разказът беше позагърбен и не намираше време да го удостоява с подобаващо внимание. На практика се създаваше впечатление, че литературно-критическата мисъл беше привилегирована в творческия й облик.

Така или иначе, Краси се утвърди като сериозен литературен творец и си завоюва престижни позиции в творческите ни среди и гостуваше с новоизлезлите си заглавия из страната ни, подпомагана от своя прекрасен съпруг, който й беше винаги на разположение, когато се налагаше да пътува.

Но паралелно с активната си творческа дейност, тя никога не загърби пряката си работа в училище, където се беше утвърдила като водещ и авторитетен педагог. Неслучайно беше избрана и за член на Висшия учебен съвет към Министерството на образованието и науката, където се уважаваше нейния компетентен глас.

С нея се запознахме в началото на 90-те години, когато участвахме заедно в столицата на различни литературно-творчески срещи, а по-късно се срещахме и разговаряхме по време на съюзните ни събрания.

Обичайно разменяхме новите си издания, като за някои от моите книги тя публикува и рецензии, какъвто е случаят с моите „Попътни етюди” - сборник от очерци за големи имена от духовното ни съвремие, и художествено-документалното ми издание „Мигове с Евтим Евтимов”.

Към даровития ни лирик от Петрич тя питаеше изключително сърдечна обич, сроденост и уважение. Сама настойчиво предложи да представим книгата ми за нейния рядък земляк в Благоевград.

Още не е стихнало в паметта ми онова внушително стълпотворение, изсипало се през 2007 г. в тамошното голямо читалище „Никола Й. Вапцаров”.

Магнетичното име на популярния творец в любовната ни лирика беше довело колеги и почитатели от Сандански и Петрич. Мнозина от посетителите нетърпеливо напираха да се докоснат до книгата, посветена на техния любим земляк.

Този интерес към художественото слово не беше случаен и несъмнено беше откърмен от авторитетната и амбициозна ръководителка на Дружеството на писателите там. В него, Краси просто беше в стихията си и се раздаваше, превърна града в един от най-оживените литературни центрове в страната ни.

Тя гореше и изпитваше истинско удоволствие да популяризира местни и външни автори. В същото време помагаше и насърчаваше по-неопитните и млади творци.

Сърцето й преливаше от обич към учениците и техните родители. Да не говорим за топлотата, която даряваше на колеги, читатели и целокупната местна общественост.

Лично аз високо ценях нашите творчески и много човешки взаимоотношения.

Често се чувахме по телефона и разменяхме мисли, породени от проблемите в днешното ни литературно битие. Краси покоряваше с примамливата си скромност, гореща човечност и рядко трудолюбие. Да не говорим за талантливото й присъствие в литературния ни ден. Държеше да общува с колеги и читатели от цялата страна.

Проявяваше особен интерес и към Пазарджик, като пожела да ни гостува. Посрещнах я на автогарата и веднага я настаних да се отмори в местния хотел „Тракия”. След това се поразходихме и я запознах със забележителностите на окръжния ни център. Беше 21 септември 2005 г. и денят предлагаше с чудесното си есенно време приятни преживявания.

Вечерта организирах премиерно представяне на нейния разкошен есеистичен сборник „Стълбата”. Бях се подготвил и се спрях на художествено-естетическите достойнства на това знаково нейно произведение, което тя много ценеше.

И наистина, имаше за какво да го обича, защото в него се извисяваше творческият лик на един неподозиран, рядко надарен есеист. Освен това и самата авторка успя да завладее многолюдната аудитория, като поднесе интригуващ рецитал от няколко скъпи на сърцето й есета.

Гостенката усещаше приветливите реакции на публиката, която се трупаше след това припряно за автографи. Книгите, които беше донесла, веднага се разграбиха и се наложи да изпраща допълнително екземпляри по пощата.

Успехът на тази среща нашумя спонтанно в града ни и превърна нейното гостуване в един своеобразен духовен празник в родното място на Константин Величков. Това посещение записа една от най-вълнуващите страници в творческата й биография.

Така течаха напрегнатите, всеотдайни и много ползотворни дни на „Южнячката”, за която смисълът и съдържанието на живота й бяха посветени безрезервно на другите.

За жалост, силите й постепенно почнаха да я изоставят и проправиха пътя на коварно заболяване, което на 10 януари 2020 г. ни я отне физически завинаги, на тя остава при нас със своя духовен и човешки подвиг за днешния и утрешен ден на родината ни.

10 октомври 2023 г.