Карол Николов

Из „Спомени от България” (2003)

Каравелов - един от най-великите българи!

Един от ония, за които животът не беше сън и лъжа, а непрекъснато търсене на истината. Един от ония, за които животът беше борба, развихрена и жестока, окриляваща и възвишена, както вярата в доброто и справедливостта.

Каравелов - един от ония, които с право могат да се нарекат създатели на истински културни ценности и изразители на духовните въжделения на цяло едно поколение, пренесло себе си в жертва пред олтара на отечеството и завинаги останало в народната памет като символ на всеотдайно и беззаветно служене на човека.

„Обичам те, мое мило отечество.”

Надарен с подвижен и гъвкав ум, с изключителна чувствителност, с политически и художнически усет, Каравелов се издига до върховете на едно позитивно рационално познание и от висотата на своя материалистическо-революционен мироглед, чрез душата си и ума, чрез цялото си същество разбра, че революцията е единствения изход и спасение за българина.

Но това беше по-късно.

А по-рано бяха Копривщица и непокорният устрем на планините, енергията на хайдушкия епос, очарованието на легендите и волната песен на ония, които презират смъртта и робството.

Ще мине време и бунтарският дух на Копривщица, която дава духовна храна на неспокойния юноша, ще оживее в повестите му, будещи славянска Русия за любовта към забравените зад Дунава българи.

Ще мине време. Но това време започва още когато младостта се гневи и възторгва, когато животът го вика по пътищата сред тъжните погледи и изпити лица на човеците.

И юношата тръгва по пътищата на страданието, по мъките и надеждите на своите поробени братя, за да достигне до истината на революцията. Търговията, към която го тласка бащата, не увлича Каравелов нито в Пловдив, нито в Одрин, нито в Цариград - никъде.

„Обичам те, мое мило отечество…” С ония българи, чиято душа е чиста и ясна като зората, чиито ръце са създадени за труд, чиито сърца пламтят от благородния гняв и болката за трагическата съдба на родината.

Младостта иска своето. Младостта вика: „На път!” И Каравелов тръгва.

Един българин с неспокойни и тъмни очи влиза в Московския университет и обуздава тревожния вик на душата си, за да знае, за да може, за да бъде това, което го иска България, останала далече някъде на юг с белите гребени на Балкана, с хайдушките песни за гордите, които умират в сражения.

„Обичам те, мое мило отечество”.

Десет години по-късно Каравелов се връща на полуострова. Сърбия отваря границите си за него, а Омладината му дава дружеска ръка и подкрепа. Дошъл от Изток, възмъжал в теоретическата борба с идеализма на стара Европа, възприел идеите на руския демократизъм, Каравелов логически и естествено става духовен вожд на сръбската младеж.

А на полуострова се извършва сложна и отговорна работа. Дуализмът и бъзливият патриотизъм на старите нотабили отстъпват пред ентусиазма и трезвия ум на младостта.

Младото „зеленото” поколение на Каравелов и Ботев прозря голямата историческа истина, че “…който е осъден на смърт и стои под бесилницата, той не може да мисли за своето умствено развитие и за образованието на своите деца”. Това беше трезво поколение.

Преминало през джендемите на една политическа и социална трагедия, то отказа да чака разрешение на прословутия „Восточен въпрос” отвън и като се опираше на силите и разума на народа, с цялата си страст и откровение проповядваше революцията.

И, което е особено важно, не само я проповядваше, но я подготви и я извърши. В тази огромна работа по организирането и стимулирането на духовните потенциални сили на нацията Каравелов има своите изключителни заслуги.

Заедно с Левски, Каравелов е истинският идеолог на гражданската война в нашата политическа история. Заедно с Левски и Ботев, той извърши невъзможното. Само за няколко години упорит и непрекъснат труд чрез вестниците „Свобода” и „Независимост”, той възпита и подготви за бурята на стълкновението хиляди българи.

„Обичам те, мое мило отечество. Обичам твоите Балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори. Обичам те, мой мили крайо”.

Обичам те!

Тази дълбока, осъзната и взискателна любов, която движи духа, която го устремява към великите идеали на човечеството, която произвежда и поддържа в непрекъснато напрежение нравствената енергия на един човек, извънреден по стремления и възможности, съпътства Каравелов през целия му живот.

Тя е с него в Русия и в Сърбия, в Пещенската тъмница зад стените на мъртвия дом, в Румъния и навсякъде. Тя осветява и определя пътя и жизнените потребности на душата, тя буди и зове кръвта.

Тя - великата и безсмъртна любов към Отечеството - разпъва душата на кръст, събаря мостовете за отстъпление и изгаря сърцето на кладата на всеотдайността.

Целият живот на човека Каравелов и цялото творчество на писателя Каравелов са осветени от тази любов. Като вечен и неугасим жертвеник, тя пламти в статиите на „Свобода” и „Независимост”.

Тя увисва на бесилото с името на Левски и възкръсва в бунта на Априлци, за да озари с безсмъртното си сияние небето на спасението в първия ден на свободата.

„Свободата не ще екзарх, иска Караджата…”

Така крайният максимализъм на революционера Каравелов налага отпечатъка си върху творчеството на писателя Каравелов. Всичко, което излиза изпод перото му, носи оная задъханост и напрежение на времето, в което зреят идеите и се раждат надеждите. В тези години вече няма време за битови описания като ония в „Българи от старо време”.

На дневен ред е революцията, чиято страшна и разрушителна сила трябва да се отгледа и закали. И поетът, роден може би за нежни лирически изповеди, за съзерцание и мечтателност, възпламенява всичко в себе си, за да запали в душите великия пожар на любовта към България.

И вика, вика. Всяка повест и всяка статия на Каравелов е кървав вик от бездните на робската нощ. И този вик - всеотдаен и настойчив, лети през времето, настига ни внезапен и властен и кънти в душите ни:

„Братя българи, вярвайте в своите сили и надейте се на своите мишници. От нас зависи спасението на България. Или сега, или никога. Сейте дека можете семе за нашата свобода. Часът на народното освобождение е близък. Печали и страдания, притеснения и зверства, в каквито живее днес народът, са дошли до крайни предели. Той ще да въстане и ще погребе като Самсон всичките свои неприятели”.

И по-нататък: „Български комитети има толкова, колкото български сърца и български души има на света”.

Пламъкът и революционната страст, силата и духовната мощ на този глас безпокоят и будят ония, в които искрата на родолюбието е готова да пламне при първия тласък отвън и да засияе с красивата светлина на себеотрицанието и мъжеството.

Но като проповядва катехизиса на революцията, Каравелов съвсем не е против образованието. Той разбира много добре, че българинът не е имал и няма по-голям враг от невежеството. Та нали за това той трябва да се освободи, за да живее самостоятелен и пълнокръвен живот.

Великият демократ и родолюбец вярва както малцина в съзидателния труд на ума и ръцете, които ще бъдат развързани от ангарията и експлоатацията.

И точно затова той осъжда жестоко и безпощадно ония дълбокомислещи и многознаещи патки, които си разрешаваха лукса да оплодят с бездарните си трудовце българската култура.

Писатели и журналисти, преводачи и учебникари, театрални дейци, учени и недоучени изтърсаци на възхождащата българска буржоазия намериха в лицето на Каравелов своя неумолим и безпощаден критик.

Защото Каравелов е съвестта на едно време. По убедителен и самобитен начин неговият материализъм се съчетава с вдъхновението на революционера идеолог и делови изпълнител.

Хуманизмът и математическата истина за пръв път се срещат у Каравелов, за да тръгнат ръка за ръка срещу невежеството и мракобесието.

„Обичам те, мое мило отечество… Сичко щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свято - сичко е твое”.

И както пълководецът в минути на изпитания търси съюзници навсякъде, така и Каравелов се оглежда около себе си, за да намери съратници за голямата война с читашките благодетели на България.

Преди всичко той изважда от мрака на забравата втората и може би по-многобройна половина на народа - оная, която ражда непокорни глави, за да ги гледа набити на кол.

Каравелов е първият истински защитник на жената в нашата най-нова история. Разбира се, в това отношение той има своите учители в лицето на руските разночинци. Но работата не е в това, че им подражава, а в това, че търси и намира в историята на своя народ жени героини.

Те са ония, които страдат продължително и дълбоко - ония, които работят заедно с мъжете и освен това са принудени да стоят „диван чапраз” пред османлията.

Не затова ли Каравелов изпитваше истинско състрадание и съчувствие към тях и колчем ставаше дума за теглото им, рисуваше ги със силата на едно поетическо одухотворение, което би трябвало да им върне поне моралното право на човеци.

Религиозният идиотизъм векове наред проповядваше безправието на жената и я осъждаше на робско послушание и животински страх от волята на мъжа, който често пъти, както е в „Маминото детенце”, не само че не я превъзхожда морално, но изобщо е парцал, изрод и престъпник от най-безчовечен тип.

Някъде между образа на Лила от „Българи от старо време” и образа на Добра от „Дончо” трябва да намери своето място българката.

Всичко за революцията, всичко за победата. Българска кръв тече у всички българи и тази кръв иска възмездие за мъките и сълзите, за изтезанията на духа и тялото. Тази вдъхновена апология на жената е част от революционния патос и гражданската съвест на писателя.

„Обичам те, мое мило отечество… Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие…”

И нищо повече.

„Младостта се не връща, мои дражайши читатели, и сънищата овехтяват така също както овехтяваме и ние самите. Едно време когато косата ми беше още черна, когато лицето беше бяло и червено и когато очите ми блестяха като две звезди, то биваха всякакви неща. Сичко премина… Останаха само едни боси и голи възпоминания, които не само че не радват, но убиват в нас и настоящето щастие, ако то и да е огризено от всяка една страна”.

Колко далече е отишъл писателят след смъртта на Левски. Но болката не може да омаловажи делото на Каравелов, защото на това дело той е посветил цялата си умствена и физическа енергия.

Назад са младостта и пламъкът, назад са устремите и страстта, които продължават да движат живота чрез мислите и мишците на хиляди революционни работници, сплотили себе си в едно и възпламнали като звезди в небето на България.

Може би най-ярката от тези звезди я няма при изгрева на българското освобождение. Но тази звезда е изгаряла в собствения си пламък, а огънят на нейната любов е сътворил съзвездия от образи на живи българи.

„Обичам те, мое мило отечество… Ти си ме научило да плача над всяко едно човеческо нещастие - а това е вече много за един човек”.

Най-после идва пролетта на 1876 година. И в този град, от където започва красивата парабола на не един всеотдаен живот, зазвънява камбаната на революцията.

Бие, бие, звъни и вика пред очите на целия свят и разпилява в пролетните полета на една озвучена, зелена земя белите кости на хиляди мъченици. Най-после огънят на кръвта запалва небесата, за да изгори завинаги робската орисия и проклятието на вековете.

„Лудите, лудите - те да са живи!”

И толкова.

Остава само оная чудно хубава песен за гората, която мерише на младост, на живот и сила, но въпреки това навява тиха печал и милостива жалост.

Животът взема своето винаги, дори ако се съпротивляваме, дори ако не се признаваме за победени. Човешката натура не винаги издържа на бурите.

В гърдите ляга умора и после става кашлица, и после става могила и равно място, отъпкано от стъпките на ония, които носят зелените венци на признанието…

Така завършва животът на Каравелов в освободената вече България.