с писателя и преводача Румен Стоянов разговаря Боян Недев

- Отдавна знам, че си православен, от ония, дето постят в сряда и петък, спазват дългите Рождественски, Великденски, Петровски, Богородични пости, черкуваш се всяка неделя, затуй ми се ще да направим един православен разговор. А и скоро подхвана осемдесетa година, има какво да споделиш.

- Добре, съгласен, давай.

- Ще те помоля, ако не възразяваш, да кажеш защо си православен. След 10-и у нас бликна до тогава небивало изобилие от какви ли не вероизповедания, та въпросът не е неуместен.

- Съм православен по лични и обществени причини. Произхождам от православно семейство, кръстен съм в православна черква. Из родата не знам ни един случай на предходил ме иноверец. Може и да има някой някъде, обаче не ми е известен.

Тоест семейно и родово моите предци са православни, което според мен определя и какъв да съм аз.

Не че бива задължително всеки винаги да следва предходили го родственици, упоменавам как стоят нещата при мен.

Да съм православен означава да поема, съхраня, продължа семейно-родова отлика, присъщност, да не прекъсна корените си.

Това обстоятелство, което е и мой доброволен, съкровен избор, ме кара да изпитвам вярност към ония мъже и жени, с които неизбежимо съм кръвно свързан. Ако не бях православен, щях да се чувствам вероотстъпник. Някому ще да се види прекалено, чак пък, но говоря единствено за себе си.

Дунавска България българува към своята 1400-годишнина. Православието и езикът наш насущний са ни овардили да не бъдем претопени в полухилядолетното османско/ отоманско/ турско робство, наричано още владичество/ присъствие/ съжителство, това не променя същността му: пазарите на роби са забранени в Турция едва през 1908-а.

Огромна, неоценима е заслугата на Православието въобще за самото съществуване на милодрагото ни отечество, да сме това, което сме, че ни има.

Достатъчно е да помена непреходното дело на равноапостолите св. св. Кирил и Методий, провъзгласени (1980) от папа Йоан Павел, полякът поет Войтила, за небесни съпокровители на Европа. Този факт, уви, е слабо известен в обществото ни, понеже го няма в учебници.

Никак случайно писателят Васил Друмев, висшият духовникът Климент, заявява и завещава: „Има Православие - има България, няма Православие - няма България”. Което пък обяснява защо тъй хищно бива ръфано то.

Създали сме - кой друг народ го е сторил? - две писмености: глаголица и кирилица, и двете сътворение от всеотдайни православни дейци, а не от мормони, съботяни, кришнаити, будисти и прочие друговерци.

Не обръщаме дори малейшо внимание на знаменателното обстоятелство, че за разлика от гръцката и латинска азбука, с векове обслужвали езическото многобожие, нашите писмена са били създадени с изричното предназначение да разпространяват Вярата Христова, което ги поставя в изключителния разред свещени.

А ние, слепи послепели по варакосани вносотии, чак дивотии от порядъка на халуин, до толкова чуждоугодничейки, та го въъзприехме с главна (оти?!) буква, не виждаме, че първата ни глаголическа буква, именувана аз, Първопросветителите са я изписали не с какво да е изображение, а с кръстния знак и в тоя смисъл писмеността наша е изначално кръстоносна-православна: Боговдъхновена и Богоугодна.

Тукашняците, които лекоумно отричат, хулят Православието, вършат го с от него измислените букви.

Щом толкова негодувате срещу Православието (да не би в другоизповеданията всичко съвсем всикаквичко да е изрядно и безупречно в ежедневното си приложение?!), за да сте до край последователни в своята критикарщина и отрицателщина, ами че измислете си буквени обозначения, защо подлярски употребявате неговите?

Впрочем туй негодувание идва често от люде, които, макар и кръстени, в Божи храм не стъпват.

Да стана инославен, безбожник, противобожник би означавало себепредателски да загърбя онова, с което Православието е ущедрило България, включая недостойния мен.

Да вмислим: цяла целеничка, от мига на своята поява, българската литература в продължение на столетия, е православна, чак до „История славяноболгарска” и „Житие и страдание грешнаго Софрония” (ХІХ век).

Да мина в друго изповедание или да се присламча към безбожничеството би равнозначило все едно някой ми спасява живота, пък след време дори не го поздравявам.

На такава черна неблагодарност не съм способен. И още: би било и да отхвърля моя второродник, когото майка му Нели Нешкова и аз нарекохме Преслав.

- Един от упреците към нашето Православие гласи, че то е недостатъчно дейно в привличането на люде, сиреч не е настъпателно. Тая му отлика ясно личи в сравнение с най-вече протестанските общности, известни като евангелски, защото сравнително скоро предпочетоха тъй да се преименоват. Какво ти е мнението?

- Православието следва примера, завещан от Самси Христа Иисуса. Той не проявявал настъпателност в тоя вид, както я разбират и упражняват различните видове протестанти, стигащи до нахалство.

Всеспасителят говорел и който пожелавал, отивал да Го слуша, пита, моли. Богочовекът някому казвал „Следвай Ме”.

Това прави Православието: храмовите двери са отворени за всички, изпитващи нужда от духовно просветление, издава се православна книжнина, има неделни училища.

Да, иска ми се Църквата Майка да води по-широка дейност, обаче желаещите да го видят не трябва само от нея да го чакат, а те, те да участват в това напредване.

Осъдителните думи в твоя въпрос биват изричани твърде често от люде, които не влизат в черква или го правят съвсем изрядко, най-вече за погребение, комай от няма и къде.

Ако те действително, искрено милеят да са пълни молитвените домове, нека ходят в тях редовно, така лично ще засвидетелстват, че наистина ратуват за отечествената православност.

- Освен в черкуването, в какво се състои твоето православие?

- Православие не е сегиз-тогиз да палваш свещ и да просиш от Господа едно или друго, а цялостен, всеобхватен начин на съществуване и се опитвам да живея, до колкото мога, по Божиите повели.

Това, което мисля, говоря, пиша, чета и така нататък, отношенията ми с човеците, противоречи или съответства на повелите Му?

Чета православни писания, гледам да пъдя лоши мисли, да избягвам по какъвто и да било повод униние, помагам и ако не мога, то да не преча, да не злословя, клеветя, празнодумствам, злорадствам, отмъщавам, завиждам, да не изпадам в чревоугодие, алчност за пари, себеизтъкване, да прощавам, да се разкайвам и така нататък, неща всеизвестни.

Например говоря по телефон и без малко да изтърся нещо, за което сетне ще съжалявам, и овреме се въздържам да го река.

Предстои ми да направя еди що и се питам е ли то добро от православно гледище.

В отвъдието ще бъда съден не за теоретичните ми познания що е Православие, инославие, а за това, което съм мислил, желал, сторил, както е завещал Христос: „по плодовете” (Матей, 7:16), сиреч делата.