90 години от рождението на Евтим Евтимов

Продрум Димов

Трудно бихме открили друг творец, който да е успял да си завоюва такива водещи, солидни позиции във възходящото развитие на днешната ни любовна лирика.

Без неговото респектиращо творческо присъствие в тази област, едва ли е мислим днешният богат емоционално-тематичен облик на интимната ни поетична словесност.

Навярно неговото целокупно творчество, което далече не се изчерпва само с интимната тема, тепърва ще бъде преоценявано, за да намери своето заслужено достойно място в националната ни духовна съкровищница.

Възползвам се от навършващата се на 30 октомври т. г. 90-та годишнина от неговото рождение в гр. Петрич, за да припомним на нашите съвременници някои по-съществени щрихи от неговия плодоносен житейски и творчески път.

Завършил педагогическо училище в родния си град, младият Евтим Евтимов работи десетина години като учител, след което съсредоточава своята дейност като секретар на местното читалище и програмен ръководител на градския радиовъзел.

Така с нескрито желание се потапя във водите на културния ни и обществено-политически живот.

Още като ученик, обаче, проявява афинитет към изящната ни словесност, застава плахо над белия лист и така се ражда първото му стихотворение, прието радушно от в. „Пиринско дело” в Благоевград.

Тази първа публикация го окуражава и през следващите години негови нови поетични рожби се появяват и по страниците на вестниците „Народна младеж”, „Учителско дело”, даже и в писателския официоз „Литературен фронт”.

С тези публични творчески изяви е забелязан в литературните ни среди. Те привличат вниманието и на Елисавета Багряна, която се среща с младия автор от Петрич, харесва първите му обнадеждаващи поетични изяви и му предрича добро творческо бъдеще.

Така през 1962 г. се пръква неговото забележително стихотворение „Отец Паисий обикаля още”, което се радва на блестящ успех по страниците на в. „Народна младеж”.

Живея с непоклатимото убеждение, че това стихотворение отприщва окончателно завиряваната енергия на творческия му потенциал.

И от януари 1966 г. е вече завеждащ отдел „Поезия” във в. „Народна младеж”, сетне е зам.-главен редактор на сп. „Пламък”, а от 1975 г. е вече директор на издателство „Народна младеж”, по-късно - гл. редактор на в. „Литературен фронт” и се нарежда сред най-известните ни уважавани и талантливи творци на художественото ни слово.

Тук му е мястото да отбележа, че още по време на престоя в родния си град бъдещият голям поет, макар и недостатъчно известен, през 1958 г. издава дебютната си стихосбирка „Будни клепачи”, която е забелязана от някои литературни критици и е удостоена с първите рецензии на Кр. Виталински и С. Елевтеров.

Но поетът разгръща пълнокръвно творческите си сили, движен от характерни за времето социално-патриотични мотиви.

Така виждат бял свят стихосбирките му „Люлка под върховете” /1962/ и „Пирински балади” /1964/. И макар, че постепенно се потапя в творческите води на интимната лирика, той не изоставя и не пренебрегва пристрастието си към патриотичните си нагласи.

За това красноречиво свидетелстват изданията му „Поема за България” /1968/, „Пирински орел” /1969/ и др. заглавия.

Подобно на Петър Караангов, и Евтим Евтимов ни остави неповторими родолюбиви страници в родната ни мерена реч.

Достатъчно е да си припомним колко обич лъха от неговите скъпи на сърцето му „Пирине мой” /1977/, „Над Пирин планина” /1987/, „Отец Паисий обикаля още” /2001/ и други, които са истински химни на красотата, величието и патриотизма на вековечния български Югозапад.

И понеже е известен повече като любим интимен лирик, малцина, говоря за масовите читатели, не го познават и като автор на произведения със сериозно социално-гражданско съдържание.

В тази насока силно ни впечатляват неговите книги „Въздух за гласността” /2008/, „За това ли беше всичко” /2008/, „Разрушаване на паметника”, „Дневник на писателя” /2013/.

И всичко това е съчетано със завидно гражданско поведение, вярно на неговата неподкупна съвест и доблест, за което заплати с уволнение като директор на издателство „Народна младеж” и главен редактор на в. „Литературен фронт”.

През годините, увлечен от неуморните си творчески търсения, Евтим не остана чужд и за примамливия свят на децата, които много обичаше.

Убеден съм, че в златния фонд на детската ни литература ще останат неговите творби, посветени на малчуганите - „Балада за едно момче” /1968/, „Щъркели на юг летяха” /1973/. От творческото му полезрение не убягнаха и ширещите се в обществото лекомислените човешки хитрости и нравствени недъзи на нашето съвремие, които той постави на прицел в някои свои хумористично-сатирични заглавия.

Но основното градиво в неповторимия му творчески облик е внушителната му, бих казал, респектираща и рядко вълнуваща, любовна лирика.

Тя беше неговата неотменима стихия, която го зареждаше с много енергия и вдъхновение. Неговото навлизане в творческия свят на интимната ни лирика никак не е случайно, защото, както е споделял не веднъж и пред мен с искрено откровение, без любов е немислим човешкият живот.

Поетът винаги е съзнавал високите измерения на това велико чувство, неговата решаваща роля и значение в човешкото съществуване и с право го е издигал в творчеството си на най-високия пиедестал.

Това преклонение пред могъщата сила на любовта авторът от Петрич изразява по един категоричен емоционален начин още в първата си любовно-изповедна творба „Обич за обич” /1966/.

Горещите лични поетични изповеди на това произведение, неукротимите му, огнедишащи интонации подсказват, че младият автор тогава тепърва ще извисява стремително ръст в родната ни интимна лирика.

Гостолюбивото посрещане на книгата импулсира поета, който посвещава десетилетия наред на тези най-силни човешки преживявания, изливайки в стих неугасимия огън на уникалния си лиричен талант.

Не познавам друг наш автор, който с такъв замах да е завладял в интимен план целокупната ни общественост, която търсеше и се вживяваше в неговите искрени мисли и вълнуваше от горещите му поетични изповеди.

А книгите му излизаха от печат като на конвейер - „Книга за една обич” /1967/, „Лирика” /1967/, „Човекът” /1969/, „Нощи” /1971/, „Обич за обич”/1974/, „Горчиво вино” /1875/ и много други, сред които доминираше властно любовният порив.

И за отбелязване е, че любовната му лирика стана особено всевластна през 90-те години, когато авторът сякаш търсеше отдушник и избавление от връхлетялата ни тотална разруха.

Тогава неслучайно в ръцете на читателите ни попаднаха неговите горещи издания: „Ако ти си отидеш” /1991/, „Виното на мрака” /1992/, „Златна пепел”/1995/, „Дяволска ракия”/1996/, „Златно видение” /1996/, „Между две ракии”, за да стигнем до едно от върховите му интимни заглавия - „Причастие за влюбени” /2002/, която триумфираше заедно с другите му поетични рожби от този род, озвучени мелодично блестящо от приятеля му Тончо Русев и сценично поднасяни вълнуващо от младия и неуморим певец Веселин Маринов.

Така се появи на бял свят и тяхното уникално творческо „Трио”, каквото едва ли познава съвременната култура по света.

А името на поета от Петрич нашумя у нас като най-популярен и желан автор в днешната ни интимна лирика. И не случайно някои започнаха да го назовават „крал” на съвременното поетично любовно слово.

А за неговия творчески облик се надпреварваха да пишат и публикуват рецензии в литературния ни печат Петко Тотев, Тодор Янчев, Иван Спасов, Здравко Чолаков, Симеон Хаджикосев и други изтъкнати представители на литературно-критическата ни мисъл.

И това никак не е случайно, защото неговите страници впечатляват не само с невероятния му самороден талант, но и с будната му гражданска съвест, с изумителното му умение да отразява социално-гражданската същност на нашата действителност, особено в драматизма на интимния свят на човека.

Но как да си обясним това огромно и неотразимо въздействие, неудържимия магнетизъм, които предизвиква стихотворението на автора на „Сватбата на Антон” /1987/?

Навярно, поетът не може да не е втъкал в канавата на стихотворното си слово нещичко от шедьовъра на Димитър Бояджиев - „Вечерен трепет”, от Яворовите „Две хубави очи” или от палавите любовни ритми на Кирил Христов.

Струва ми се, че неговият интимен стих се ражда от дълбокото му искрено преклонение пред женската красота и обаяние - нещо, което долавяме и при неговия събрат по перо - Христо Фотев, който възкликва опиянен: „Господи, колко си хубава!”.

Присъствието, обаче, на Евтим в любовната ни лирика диша съвършено друг въздух, озониран от здравия народен бит, обичаи, традиции, празници, обреди, в които любовта неизменно битува и ободрява, обогатява душевността на българина.

Именно това придава уникален характер на любовната му лирика, наситена с нежна и примамлива романтика, успоредена с много обич, благородни стремления и красиви човешки преживелици.

Поетът ненаситно черпи от непресъхващия извор на вековечната народна душевност. И може би тази различност му позволява да стане своеобразен родоначалник на народностното направление в генезиса на любовната ни лирика.

В това отношение неговото творчество очаква своите компетентни изследователи и литературоведи.

За съжаление, моите лични контакти на живо с този рядък творец датират едва от средата на 80-те години, макар че се бях докосвал многократно до негови творби, обнародвани в печата ни.

Първата ми среща с него стана на 4 октомври 1985 г. в Пазарджик, когато градът ни бе обявен за столица на Националния празник на българската поезия. Никога не съм очаквал, че това неподозирано запознанство скоро ще се превърне в едно изключително сърдечно и близко приятелство.

Обаждах му се при всяко отскачане до София, срещахме се обичайно в писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев” , а понякога и в Клуба на журналистите, къща музей „Иван Вазов”. Така неусетно той ме въведе в писателските среди. Посещавахме заедно литературни премиери, чествания и други културни изяви.

Силно ме впечатляваше невероятната му скромност и дружеските му топли взаимоотношения с колеги, познати и приятели. Откровено споделяше тежненията и болките си в ежедневието.

Дълго страдаше по загубата на Петя Йорданова, най-близката му приятелка, която почина на 62-годишна възраст през 1993 г. и не пропускаше да прави помен по повод датите от нейното рождение или кончина.

По-късно свърза живота си с Романьола Мирославова, която го върна отново към живота. С нея многократно е посещавал Пазарджик за творчески срещи с местната културна общественост в зала „Устрем” на Младежкия дом, читалище „Христо Ботев”, Клуба на дейците на културата и на други места.

Неусетно Пазарджик се превърна във втори роден град за него. С голямо удовлетворение приемаше всяка покана за гостуване и всяко негово посещение при нас се превръщаше в своеобразен духовен празник за града на Константин Величков.

Междувременно помагаше за израстването на творци от нашия край, като редактор, а и сам е представял млади и прохождащи колеги в литературния занаят. Паметно ще остане авторитетното представяне на 19 април 1994 г. на авторката от Ракитово Христина Димова в местния Клуб на дейците на културата.

Неведнъж са протичали при оправдан интерес премиерите на негови поетични издания, които обогатяваха и внасяха свежа струя в духовното битие на града ни.

Освен това приемаше радушно и публикуваше творби на наши автори по страниците на редактирания от него в. „Новият Пулс” - едно от най-популярните издания по онова време.

А редакцията на вестника, в който работеха заедно с неговата съпруга Романьола Мирославова и Благовеста Касабова, се беше превърнал в любимо място за творчески срещи и дружески преживявания с колеги и сътрудници на вестника от столицата и провинцията.

Лично аз там съм преживявал много незабравими мигове на сладкодумна почерпка от любезния домакин, който беше широко скроен човек и щедро даряваше неоценимото богатство на рядко благородното си сърце.

Освен това многократно съм посещавал неговия гостоприемен дом на ул. „Лайош Кошут” 7, където семейството му преживя най-щастливите си години.

За жалост, дебрите на третата възраст започнаха да го навестяват с всевъзможни болести, които поглъщаха безмилостно сетните му оцелели физически сили и на 8 юни 2016 г. флагманът на съвременната ни интимна лирика си отиде от този свят.

С неговата кончина българската литература загуби един от най-ревностните си творци, но сътвореното от него остава завинаги в най-скъпата ни духовна съкровищница.

27 септември 2023 г.