Виолета Бончева

ПОЕТЪТ

Той гледа тавана,
забравил за своята муза -
жената до него, с разпуснати дълги коси.
А тя сякаш танцува с ръце, облечена в розова блуза,
изваяна, с мигли копринени, дълги ресни.
Поетът не вижда туй всичко, той „стълба катери”
и търси на стряхата дървена - нова звезда.
Отдавна поетът забрави кои дулцинеи
потънаха в отдавна отминали времена.
А музата негова с поглед, излъскан от нега,
изпраща сигнали на музиканта с тромпет.
Той схвана и свири, разнежен от нощната жега,
от музата пищна на този невзрачен поет.
И всичко завърши щастливо, кръчмата затвори,
и всеки си тръгна по пътя, пресичащ нощта.
Тромпетистът - с жената, която с очи проговори,
поетът - с една непозната, златогрива звезда…

***

Септември - този месец на предел,
с мъглявини, извиращи от свода,
с преметнат шал, оранжево - зелен
и с шапка на моряк, подпрян на борда.
И кораби, кръстосващи навред,
и брегове, в очакване сънливо,
внезапните среднощни ветрове
със аромат на студ и на горчиво,
разлистена надежда за любов
на бродещи под залеза сирени,
и лодки на крайбрежен риболов,
които тръгват рано през септември. ..
И дъжд, обилен дъжд - познат и друг,
разсичащ въздуха като със сабя.
Упойващ дъх на дюли и мавруд…

И лятото, което в теб догаря.

ФРОНТ

…Засмукваше ги мократа земя -
без свещ, сълзи, молитва и без име,
и свличаше се мрачна тишина,
и нещо тягостно, неназовимо.

И само разлюлените реки
с червени пръски мокреха лицата,
като жена с окаляни пети
разтваряше бедрата си земята -
приют, спокойствие и пустота…
Невидими души от битието
поемаха
към друга светлина…
И кръстове поникваха в полето.

И камъни с безименни чела,
немееха вглъбени, сякаш слепи,
стърчаха над безмълвните тела
за назидание и срам на боговете.