Румен Стоянов

КОГА, КОГА?

Осведомителни, че и осмърдителни средства, яко разгласяват благородния повик Да изчистим България заедно. И усърдно уведомяват колко доброволци къде са участвали, какви количества отпадъци са изхвърлени.

Това е дваж прекрасно, заради броя доброволци и купищата смет, едно + едно = две, а те викат трето: защо по начин сходен не издигнем силен зов Да изчистим българския език заедно? Не би било никак лошо. А сега какво става?

Хиляди, хиляди тукашняци похвално чистят родните поля, реки, гори, но същевременно върло мърхолевят нашата реч: локация, генерирам, инфлуенсър, инициирам, дестинация, иновиране, дерогация и прочие нас унизяващи с предълго и бързо растящо многоточие.

Отечественолюбци грижовно разтребват наши селища, язовири, дерета, пък замърсяват околната езикова среда посредством чуждици излишници. Сякаш едно с едната ръка правиш, ала с другата нему обратно въртиш. Защото какво е езикът нам васущний, освен живецът, същинето, съкровението  на България?

Как тъй уж милеем за нея, пък немарим за говора й мил? Що за българин си: жалостиво мяукане на бездомно коте буди у теб съчувствие, а за езика свещен на твоите дедите не ти дреме на паздерката? Да, безстопанствено животинче заема в твоята ценностна стълбица къде-къдя по-високо място спрямо завета на св. св. Кирил и Методий, патриарх Евтимий, отец Паисий, Раковски, Ботев, Вазов, Емилиян Станев?

Съдейки по това, че безпризорен опашатко те дълбоко трогва, обаче си ледено безчувствен към родното чистословие, българщината, строго погледнато, искрено казано, тя стига ти до колене.

Тъй дълбоко си заблуден досежно потребностите й, че изобщо не съзнаваш в каква зловреда съучастваш, праскаш ситуация вместо положение и въобще не се замисляш, че променяш облика на езиковостта ни: в кратце лично ти съдействаш за нейното разбългаряване/обезбългаряване.

Кога, кога, Божке мили, най-подир ще издигнем зов Да изчистим заедно родния ни говор, да го направим действително български, а не българонаподобителски? Футболни агитки неистово дерат гърла крещейки едно-друго, защо, защо себеразобличително мълчим досежно пороя с навляци, дошляци, натрапници, вносотии, иноземщини, готовляци?

Все едно може да живееш в изрядно чиста къща, но предпочиташ тя да тъне в боклуци, пък сред них ти е отлично, даже много добре. И още нещо, което е много важно: домашната кочина съвсем никой не ти я натрапва, лично ти, най-доброволно я предпочиташ, създаваш, харесваш.

Кой разумен човек би одобрил т(в)оя избор? Вероятно сам ти, любомъдрий, би осъдил тогова окаяника. Обаче на дело, в ежедневния устен, писмен изказ вършиш съвсем същото като в него пробутваш, насмиташ буквени другородници.

Значи: в бита отхвърляш мръсотийщини, в езика си охотно ги пъхаш. Дето е рекъл оня виж му акъла, па му крой шапка. Вземайки пред вид какво разкошно богатство представлява езикът нам насущний, следва да заявя, че имаш на разположние велелепен дворец и тъкмо него упорито, неотстъпно замърсяваш.

Североамериканците нямат народни носии, па и как да имат, щом сбирток са от всички народи, народчета, народченца по шара земен. Не броя индианците, унизително натъпкани в резервати, понеже тяхното облекло съвсем, съвсем не буди гордост у великия бял човек.

Все пак ще го видим накипрен с гиздила ковбойски: широкопола мека шапка, ботуши, кърпа около врата, кожено елече с ресни, карирана риза, джинси. С ръка на сърцето не би било възможно по цвят и кройка да окачествим въпросното облачение инакояче освен като най-постно.

Ще припомня, че тамошни жени, девойки не са удостоени дори с нещо от порядъка на упоменатите говедарски дрехи, в това поприще, носии народни, североамериканката я никаква няма. А сега представи cи невероятното богатство, изумителното препреразнообразие, ненагледните красоти у нашите носии.

Съпоставката изобличава ония задокеанци в пълно безличие. И никак не преувеличавам: къде там нещо, сравнимо с нежното изящество на шевиците ни? Ковбойският ботуш обладава еднаквост, докато при нас дори вървите по навуща биват навивани различно.

Излагам горното новоредие, тъй като несъмнено съществува, поне за моя смиреност, тясна, яка, неразривна, благодатна, плодотворна взаимообвръзка между езика нам насущний и смайващите ни поместни одежди: каквито са они, такъв е и той, както е отсъдил оня, случайността е изява на необходимостта.

А тя е неизкореним, неугасим подтик да творим, творим, създавайки нови, нови хубости, с букви, игла, ножица, конец. Ти се възторгваш от неизчерпаемата многотия в носии, а кепазиш с чуждици говора ни, все едно върху моминска изящно везана риза хвърляш кал.

Нека вмислим: българската книжовност започва не с какво да е, а с Библията, ибо сполучливо дума народът какво ти е писано, това ти е орисано. Това основополагащо обстоятелство налага изключително висока отговорност: щом тръгваме от самото Писание, как, как ще нехаем каква е изказността ни?

Подир славния и героичен 10-и усилено купуваме зеленчуци ние, които сме учили Европата на градинарство. По същия начин ежедневно внасяме и думи: зелките не падат от небото, някой трябва да ги засади, отгледа, тук или другаде. Щом теб те мързи, набивай нечии производства.

Нявгашната мъдрост мисля, следователно съществувам, скоротечно и плиткоумно я преинаквихме на срамното потребясвам (зеленчуци, буквосъчетания), следователно съществувам.

Нека припомня, че било е време, и то никак кратко, траяло векове, кога изнасяли сме думи, ради Православието езикът ни е бил международен. Уви, сега доброволно-раболепно внасяме словеса, словотии, дивотии, да ни е сладко.

И тъй: кога, кога, кой, кой ще подземе почина Да изчистим българския език заедно? На държабата не бива да разчитаме, значи всеки сам трябва да прилага нужното. А то е: Дякой Игнатий, мирски зован Левски, с делото си ни е завещал: твоята работа, байно, няма кой по-хубаво от теб да ти я свърши. Та: ще следваш ли светлия пример на Васил Кунчов или?

МУЗЕЙ НА БЪЛГАРСКАТА МУЗИКА

Проживях години осемнадесет (Куба, Мексико, Бразилия) в онова, което обичливо наричам латиноамерикански покрайнини на България, от тях десет бидейки прес и културно аташе/съветник в последната страна (1972 - 1975, 1992 - 1995, 2001 - 2004), та имам преки, многократни впечатления за наши музикални успехи в подконтинента.

Словесник (поет, есеист, разказвател, публицист, преводач) съм, а и петдесет години университетски преподавател у нас, в Мексико, Бразилия по испанска, португалска, българска филология, но с ръка на сърцето, пет от над тридесетте мои книги са по чужбини отвъд и отсам презокеанието, ала признавам: музиканти са направили несъпоставимо повече за положителния образ на родината ни, отколкото пишещи.

Пример: дойде в братска Бразилия „Мистерията на българските гласове”, повествовател, когото познавах, а и разказ му преведох, написа по свой почин бележка, поместена от вестник, бе я озаглавил не инакояче, а  „Най-красивото пеене в света”. Не всеки ден се явяват подобни отсъди, та се питам дали у нас освен мен я знае някой, стигнала ли е до самите мистериознички?

Когато Филхармония „Пионер” свири в местоседалището на ООН, големият североамерикански композитор Ленърд Бърнстейн пише: „Това не е Филхармония „Пионер”, това е върхът на цивилизацията”. И туй изумително признание, оказано от не кого да е, пропадна в забвение, както безчет нему подобни, отнасящи се до наши музиканти.

Представяте ли си ако прочутият творец бе удостоил с тия думи сръбски деца, юноши? Нямаше да остане дори глух по света, който да ги не чуе, и сляп, който да ги не прочете. Филхармония „Пионер” гостува не веднъж, а дваж в Бразилия и нейните изпълнени пораждат куп възторжени отзиви по вестници, а и самото второ посещение красноречиво говори за радушното посрещане.

Мястото на такива - множество - най-високи признания е непременно в Музей на българската музика с единствено възможно име „Орфей”, чието създаване е крайно време да започнем. Уви, то/й не предстои даже като личен и обществен замисъл, та нищо чудно, ако настоящите редовце пробудят съжаление: тоя ги пише едни съвсем безпочвени, колкото да не заспи: откъде пари за такова начинание?

Пък моя милост: с платежни знаци то и баба знае, майсторлъкът е без тях. Е, как? С мерак. Ибо рано, късно, пари ще се намерят, я успешно проектче, събиращо подкрепи тук, я някой завещае сграда, помощ от ЮНЕСКО, Еврогейски съюз, но, но, но: хиляди (оригинали, преснимъци) неща от порядъка на афиши, програми, медийни отзиви, научни трудове, изследвания, интервюта, документални филми, писма, снимки, пощенски картички, грамофонни плочи, дискове, автографи, сведения за международни награди в конкурси, ще бъдат погълнати от незаситимата паст на времето, а за да съм искрен, и пропиляни ради лична и обществена тукашняшка немара.

Припомням: народът наш насущний го е мъдро казал: имаш ли цел, път ще намериш. Та нека с ръка на сърцето се запитаме: имаме ли за цел да направим Музей на българската музика „Орфей”? Съдейки по себеразобличителното бездействие, очевадно съвсем никак. Тоя печален, неизбежим отговор вика питанката защо?

И необоримо верният ответ гласи: защото са нужни широкообхватни, продължителни усилия, тоест работа, пък на туй поприще никакви ни няма днешните ние, дето не виждаме по-далеч от своя нос, грешка, джоб, па и вече ни мързи да мигаме.

Сваляме шапка, свеждаме знамена, коленичим пред паметници на дякона Игнатий, по съвместителство наричан Левски, па и национален герой, но ловко и лукаво подминаваме заветните му думи в писмо до съратници: „и работа трябва, братя, работа.”

Националната музикална академия, други висши училища, обучаващи по музика, Съюзът на композиторите, Съюзът  на музикалните дейци, Министерството на културата, Министерство на туризма, фондация „1300 години България”, телевизии, радиа, оперите, музикалните училища защо не обединят усилия в тая насока и оповестят, че създават фондация „Орфей”, чиято цел е да събира документирани високи междунродни признания с оглед бъдещо основаване на музей на българската музика?

Тоя призив най-любезно може да бъде разпратен чрез Външно министерство до посолствата ни, които на свой ред да го направят достояние на работещи в съответните страни наши музиканти с молба да откликват, предоставяйки онова, което сметнат за уместно, засягащо било минало, било настояще.

По тоя начин ще започне издирването, събирането, съхраняването на ценни сведения във фонд и от него ще бъдат сетне подбрани най-ценните материали, които ще са изложени, прожектирани, слушани в Музея, а останалите опазени.

Доколкото знам, по настоящем са поне четиридесет нашите сънародници, капелмайстори по света, което ни прави на глава от населението безспорни първенци. Стотици съотечественици свирят, преподават къде ли не, пряко подпомагайки развитието на музикалната култура там.

Всички те, посредством дипломатическите ни представителства и по други пътища, следва да бъдат помолени за участие в натрупването на въпросния фонд към бъдещия Музей на българската музика „Орфей”. Естествено, програмата за уреждането му ще бъде изработена с необходимата методология от люде най-добре подготвени в тая област.

Тъй като нашите музиканти по чужбини печелят добре, уместно е да бъдат призовани да участват, ако ще би скромно, и в дарителски паричен фонд, който периодично ще отчита пред осведомителни средства наличните постъпления.

В Библията пише, че „един сее, а друг жъне” (Иоан 4:37), та нека захванем, най-сетне, сеитба, днешните нано технологии я улесняват невероятно. Един, съвсем не далечен ден, ще се изненадаме твърде силно какво грамадно е нашето музикално присъствие в десетки страни по света и колко много е допринесло за положителния образ на родината.

Друга народна мъдрост въз основа на дълголетен опит поучава: окото се плаши, ръката не се плаши, та нека послушаме добронамерения съвет, а то ще рече и каже да свикаме инициативен комитет с оглед започване упорит и благодатен труд, водещ към Музея.

Той ще има двуяка и двуединна задача: убедително да онагледи богато плодоносния, разновидов път на отечественото музикално изкуство през столетията, но също и впечатляващото му присъствие в шара земен.

Тъй като мнозина чуждестранни туристи имат преки впечатления от наши изпълнители, а и знаят за чутовния Орфей, наш пряк предшественик, Музеят на българската музика „Орфей” следва да бъде вписан между забележителностите на столицата ни, препоръчван за разглеждане.

ЕЗИКООПЪЛЧЕНИЕ

Писах, уви, досежно преизобилното ни - доброволно = позорно - езикоотстъпничество. Но за наша радост и чест съществува нему противоположното езикоопълченство, сиреч опълчване срещу обезбългаряването на говора ни мил. И люде, избягващи чуждици излишници, аз уважително ги наричам езикоопълченци, езикоопълченки, езикоопълченски.

Тия новоизковани слова трябва да ги напълним с богато съдържание, тоест широкообхватна съзнателна и целенасочена дейност, чрез която да възпираме/възпрем зловредния потоп с буквени вносотии.

За да бъде преградата успешна, следва да е лична и обществено-държавна. Първото е съвсем лесно осъществимо: не зависи от никакви учреждения, а е последица единствено, изключително от решение твое: просто започваш да обръщаш внимание какви думи употребяваш и да отбягваш нежеланите дошляци.

Тъй няма да озаптиш хлуещия порой с навляци, но ще ти е чиста съвестта, че не си я мърсил съучаствайки в опошляването на говора ни мил. И което е по-важно: сборувано тия езикоопълченци ще допринесат чувствително за намаляване количеството чуждици ненужници.

Нали това зависи само от собственото желание, не бива да отлагаме неговото прилагане, което е и, повтарям, крайно просто, заричаш се да внимаваш с какви думи боравиш устно, писмено, вместо конвенция ето спогодба. Първоначално това изисква малко внимание, ала после става навик и въздържането от надомъкнати излишъци не струва усилия.

Езикоопълченец трябва да бъде всеки обичащ, с дела, не с голи приказки,  България. В подкрепа на езикоопълченството ще припомня, че истинската, пълноценна, грижовна държава, преценена от гледище какво прави за нашата свещена езиковост, при най-голямо великодушие не заслужава по-горно прозвище от държаба, тъй че на държабническо милеене изобщо не може да разчитаме, а на препоръката, лекарю, излекувай се сам.

Това следва ясно да го проумеем и най-вече в живо дело претворим, неотстъпно, повсеместно. Защото какъвто е твоят език, такова е и твоето мислене, такава е и твоята, нашата България. Знай, помни: щом немариш за твоя = нашия език, ти немариш за България, днешната, утрешната, бъдната, вечната.

Ако внимаваш да не затлачваш своята реч с вносотии/гнусотии, безглсно възвестяваш: аз съм против държабата и ратувам за за държава българска. От което полза лична и всеобща.

Ясно нам що е било гърчеенето, разобличавано, клеймено от славните именни, безименни възрожденци. Претеглено с  послешни везни, оновашни тукашняци срамували се, че са българи, та подобно конски мухи лепвали се о чуждо тяло и няма как да бъдат назовани другояче освен българоотметници, българоотцепници.

Сякаш разобличаващото съществително им е малко, в подсилващ додатък ей българоотстъпници, българопредатели. Та: помисли, драги любородний, как ще назоват потомците ни сегашното злохулно и зловредно поангличанване на езика български, неизбжимо и неопровержимо напомнящо оновашните гърчеещи се тъдявашници, не заслужаващи високото звание българи.

Подир славния и героичен 10-и води се необявена и тъкмо затова лукава, коварна и опасна битка за скоротечно разбългаряване на словото ни, оглавявана от чуждоугодливи политици, властовици, народни дупедати, омърсителни средства и в тая обстановка редно е всеки себе си да запита: аз, аз на чия страна съм и какво правя.

Ако не одобряваш оновашното гърчеене, как тъй сега подкрепяш, с равнодушие, днескашното поангличанване? В кое от двете противобългарщини си искрен?

Българите нямаме знаме, пленено в бойна схватка, и ти се гордееш с този невероятен воински подвиг, отстоян с кръвта и живота на мнозина, обаче посредством твоето безразличие към чуждиците улесняваш съкровеното знаме на всебългарщината да бъде изтръгнато и поругано.

Ибо ако езикът нам насущний не е знаме над знамената български, що е? Знай, помни, а най-вече с дела брани свещеното знаме на българолюбието. А това ще рече и каже, каже и рече: бъди езикоопълченец.

И друга още напомнянка: едва ли приветстваш нявгашното, насилствено или доброволно потурчване на българи, но с нехайството си към днешната участ на езика твой/наш пряко участваш в неговото поангличанване, сиреч последовател, проводник си на гърчеенето и турчеенето, деяния три, изразими с понятие едно: разбългаряване.

Ето защо съвсем не е дребнавост някаква прочистването на личния речников запас, а задължително, неизбежимо изискване за устойчива, яка, жизнена всебългарщина. И не го ли съблюдаваш, изпълняваш, укрепваш, сам си навличаш вина.

И така: си езикоопълченец или?

В НАЧАЛО

По милост Божия българската писмена словесност начева не с какво да е, а с Библията. Случайност? Произволност? Не вярвам, по простата причина, че не може да е. Колко други книжовности са удостоени с тая необикновена чест? Защо тям не била отредена тя?

Изхождайки от въпросния факт, не впечатляващ, а смайващ, поразителен, свише удостоил нашите предци, а чрез тях и днешните нас, ще кажа, че както евреите са имани за богоизбран народ, по сходен начин сме в пълно право да смятаме литературния си начатък за боговдъхновен и богороден.

Как другояче ще обясним, че тя започва тъкмо с преводи от свещеното Писание и как оновашният език нам насущний бил е в състояние? C с току що измислени знаци - да изрази вярно, точно Словото на Отца, ако не друг, а Самси Той не е благоизволил това да стане? Мигар без Неговия благослов Братята, тогава още простосмъртни, могли са да извършат своя чутовен подвиг?

Наистина духовно геройство е създаването на глаголицата, в това няма и малейшо съмнение, достатъчно би било да упомена, че Кирил и Методий съумяли за всеки звук да предназначат един знак, нещо, което и до сега не съществува у английски, френски. Впрочем кой дуг народ е създал две азбуки?

Това огромно двуединно завоевание мигар дължи се единствено и само на човешки усилия, без небесна благодат? Защо десетки народи нямат своя азбука и ползват чужда? Къде е австралийската, бразилската, канадската и прочие, и прочие писмености, а употребяват латинска?

И друго: нашите къниги тръгват с преводи от Библията, но  първите ни собствени словоизкази (текстове) в продължение на векове са тоже православни, та: първоосновата, първотласъкът на литературата ни за винаги са православни. Такива са и първопроходските ни словесници, впрочем работили в продължение на столетия без съртници миряни.

Фактите, изложени в горните новоредия трябва да са добре известни на всите българе независимо от вероизповедание, безбожие, противобожие: цели столетия книжовност и Православие съставят единосъщност, ние проглеждаме за чудния свят на писмената чрез дейци православни.

Но за да стане то нам всеизвестно и народополезно, е потребно да залегне в учебниците, и то задължително, че да разбираме какви сме, кои сме, защо такива сме, иначе ще имаме лъжлива представа за себе си.

Колкото и тукашняци да залитат по иноверия всякакви, първоначалието на отечествената книжовност остава непроменимо православно. Както и колко друговерци са умрели за Мати Болгария, съотнесени към броя православни, включая турското полухилядолетие, за първото, второто царство?

Та без малейшо преувеличение: днес има българска словесна художественост с обилни друговидови последици, защото православни съградили са глаголица, кирилица, съхранили са ги, изначално и до ден сегашен синовно развивали са книжовност и то не каква да е, а високословие,, в прослава на Отца, Сина и Светия Дух.

Ето защо дори който упреква, напада, отрича, злохули Православието ради негови мними, съществуващи недостатъци трябва да знае, че му е възможно да го прави благодарение на стореното от знайни и незнайни православещи, за което всички тям дължим благодарност и почит, достатъчно е да помена колко хиляди ясни, изразителни, красиви думи са измислили от порядъка на богооткровение.

В начало Бог сътвори небето и земята (Битие 1:1). А в началото на писмовността ни Православието сътвори глаголицата, кирилицата и българската книжовност. В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото (Иоан 1:1). А досежно книжовността ни: в начало беше Православието и Православието беше у българите и

То беше писмовността.

Да се знае нине и присно и во веки веков. Амин.

СПОР(Т)НО

Надбягват се в стадион и може да чуеш еди кой спечели с едни гърди, тоест много малка преднина. Или някой, говорейки за мъжа и жената (кога половете бяха оскъдно два, после се размножиха и съвкупността им напомня со/пол), отсъжда, че тя винаги е с едни гърди пред него.

И в двата случая твърдението е вярно. Ала с оглед небивалото, по бройки, обеми, преизобилно шкембясване на тукашняци, тукашнячки нужно е да въведем уточнение, а то гласи някого изпреварвам с един корем, понеже у все повеч българя той нагло задминава собствените гърди.

Продължавайки уми(ш)лението, ще добавя, че при наличие на внушително благоутробие изказът с гордо вдигната глава редно е, в интерес на истината, да казваме с тежко виснал търбух, ибо той впечатлява по-силно от колкото горния телесен завършек, ласкаво именуван тоже кратуна, тиква, кефоч.

На свой ред търбух римува с грух  по тоя начин красноречиво-нагледно препраща към свински плюсканици, кой за каквото учил.

Та изхождайки (се) от съществуващата среднотелесна наличност, трябва да кажа, че небивалата дебелщина у българята е пряко следствие от героичния и славен 10-и, широко и гостолюбиво разтворил двери за демократясването и любимото му чедо потребителщина, включваща на челно място угодниченето към пищеварението, а това обяснява неизбежимата поява а до тогава непознатите и взаимообвързни глаголи демократясвам, потребясвам, дебелясвам, шкембясвам и търбухясвам.

Тая петорка на свой ред замени благочестивото мисля, следователно съществувам и ей как цъфнаха демократясвам, следователно съществувам; потребясвам, следователно съществувам; дебелясвам, следователно съществувам; шкембясвам, следователно съществувам; търбухясвам, следователно съществувам; кеф ти риба, кеф ти паламуд.

Едно време най-голям корем виждахме у жена, която подир някой ден ще стане майка, сега често, често мъже я надминават по издутост, което буди надежда, че ако и те почнат да раждат, с техния принос ще надборим злокобния населенчески срив, зер скоротечно демократясали тукашнячки оскъдно искат да отимват чада.

*

Написах горното и кукууу, от скромност забравих това си велико деяние, подир някоя-друга седмица сътворих долното. И като си дадох сметка за повторенката, дожаля ми да я изхвърля, та прибавям я с надежба, че двата словоизказа все пак не се припокриват изцяло, а допълват. И тъй:

ШКЕМБ

Подир съдбовния ноември, веч освободени от червените окови (не мой е изразът) на марксизма-ленинизма, туй българята волно, чак произволно демократясахме.

Важна, сиреч телесно-очебийна присъщност на това лично, а сборувано и обществено, явление стана небивалото преизобилие с неудържимо виснали кореми всякакви по тлъстини, размери.

Они преизбуяха тъй бързо и повсеместно, че заслужиха печалното новотвърдение, гласящо където са трима тукашняци, единият е внушително шкембест; особено сред тъй наречените мъже, които за да зърнат собствено междукрачие потребно им е огледало.

В соца имаше прословута главна (партийна) линия, тя бе народила куп подлинии, да речем комсомолската, всички те хоптара, пцовисаха и му отпуснахме края, пък част от него стана отпускането на чрезмерни благоутробия.

Жените все пак гледат да спазват, доколкото безволието им позволява, някакъв относително приличен вид, но хиляди, хиляди мъжорляци безпрепятствено и яко търбухясаха, зер тям не им пука на дудука за някаква взаимовръзка между форма и съдържание.

Вземайки пред вид кога в небивала степен шкембясахме, основателно мога да заявя, че коремището е необорим признак на демокрацията. Древното мисля, следователно съществувам, тукана прерипна в шкембясвам, следователно демократясвам. Ако няма рима, удари ма.

Неудържимо избуялият корем стана очеваден признак, мерило за народовластие, едва ли не шкембовластие, нова форма на управление, чедо на потребителщината.

Има простолюдски, укоризнен и не твърде читав израз: мисля с к.ра си, но ради съществуващото положение той може основателно да стане мисля с шкембето си.

Алеко пише как бай Ганю се удрял о гърди, па гръмогласно възгласявал своята народност. Днес не трябва ни едното, ни другото, впечатляващо едрият корем е достатъчен.

Ще бъда откровен: първоначално с уплах рекох си, бре, да не би вече и мъжоря да зачеват? После загрях, че меки китки не въдят уродливи утробия, зер високо ценят красотата, при все че душепагубно противостоят на евангелското „мъж и жена ги сътвори” (Битие 1:27).

Нали тукашняци коремясаха по време на преходния период, той основателно може да бъде наричан шкембест или шкембясал. И нявгашното човеколюбиво обращение другарю може да го заменим с не по-малко ласкавото шкембо, а защо не и с увеличителното шкембак, той ще бъде употребяван за особено едри окръглености.

Преобилният корем е неоспорим белег на потребителщина и не би било никак пресилено и неуместно, ако река, че както звездата червеногрейна бе ни пътеводна за накъмто комунизма, щръкналото шкембе ни озарява (разумявай тътрузи) в пазаркапитализма.

И същевременно опровергава злохулните клевети на марксисто-комунисти за някакви си там потосмукачни и кожодерски системи на капитализма, напротив, ей ги милионите коремопровесени българи, българки, доказващи охолно плюскане.

Виждал съм такива напреднали кореми, че пъпът отишъл е далеч пред главата на въпросната особа, притежаваща едното и другото. И ме спохожда мисла нерада: какво грядуще чака човечеството, щом търбух заема водещо място спрямо главата?

И както учени мъже, жени, мъжени, женомъже говорят за отколешния правоходещ маймуночовек, някой, все по-близък ден ще въведат понятието шкембелопотребясващ или шкембелясал, висналотърбухясал човек?

Па ще възникнат остри спорове кое от речените понятия е най-подходящо, с какво шкембочовек, търбухясал човек, търбухоподобен човек, търбухочовек превъзхожда останалите нему сходни, бъдещето крие изненади. Моя смиреност не желая да бъда включен в никоя от тия окачествености, я за всеки случай да внимавам какво и колко нагъвам.

Предвиждам не само въпросните прения, но и как нявгашното ни страховито „Напред на нож!”, което ужасени турци, поназнайващи български, чували „По пет на нож!”, днеска ще отекне „Напред на шкембе!”

Но и с трепет и надежба очаквам да бъде найй-сетне провъзгласен Национален конкурс Мис Шкембо, в който подбрани люде ще си ги мерят кому е по-най. Същото ще сторят и женорята, мигар са по-недостойни Мис Шкембачка (до и над 18 години), а и Мисис Шкемба, тука без възрастови разграничения.

Мечтателно зареял поглед в бъдното, привижда и причува ми се как бойкият марксистки лозунговиден вик „Пролетарии от вси страни, съединявайте се!” огрява, еква видоизменен: „Шкембовци от вси страни, съединявайте се!”

А обърна ли взор надире, чувам как прословутият Горкиев изказ „Човек, това звучи гордо” в съответствие с настоящето гласи „Шкембеляк, това звучи гордо”.

Тъй като двукраки търбуховидни съществуват далеч не само туканачка, предложените от моя кротост лозунги, конкурси трябва да ги осъществим колкото се може по-скоро, че да влезем в Гинеса преди да ни другоземци изпреварят, пу-пу.

ПРАВОСЛАВИЕ И ДЖЕНДЪРЩИНА

Заглавието би могло да гласи не по-малко основателно християнство и джендърщина, обаче моя смиреност православен съм и като такъв ще опитам нещо да кажа.

Джендърството нагло ратува човек да си менка пола кога как го кефът изкефи, втълпява, че това може да става лесно, едва ли не крачване, сменяш носна кърпичка, просто си казваш аз не съм момче/юноша/младеж/мъж, а момиче/девойка/жена, или обратно. Обосновката за такова минаване от един пол в друг може да звучи тако или онако, ала крайната цел винаги една и съща е: злохула, сквернота към Православието, макар открито срещу него дума не изрича.

Съгласно Библията мъж и жена ги сътвори Самси Бог (Битие 1:27), такава е волята, повелята Му: човеците да бъдат от два пола и то завинаги, преди тяхното раждане Той решава дали предстоящото говорещо и правоходещо същество жена или мъж ще бъде, никой не го пита за лично желание, полът бива избиран единствено, изключително от Всетвореца Вседържец.

Но според сеячите на умопомрачителните джендърясваници съвсем не е така: всеки човек може да го стори по свой мерак, преценка, едва ли не прищявка. Речено инакояче: как така, от къде на къде някой си някъде ще ми натрапва пол без мое знание и най-вече съгласие, одобрение, я да си гледа работата, не друг, ами аз ще реша какъв съм и ще определя какво междукрачие най-ми подхожда, най ми е драго, даго, още и мило.

С тая своеволна постановка джендър/джендърка се турга кощунствено и душепагубно редом с Всевишния. Надменност, високомерие, които ако не злохулство, богохулие, що са? Що, освен най-злостен и отявлен, омерзителен сатанизъм?

Ето кое трябва ясно да съзнаваме относно джендърясваниците, надомъквани от иноземия и лукаво, коварно пробутвани у нас, особено опасни заради равнодушието и плиткоумието, с които често срещаме проявите им.

Друго становище в обществото ни е, че джендърясванията са изяви на свободата, демократичността и правцата на човека, включващи заблудата, че полът е своего рода прескочи кобила, някаква едва ли не безобидна модност, която, щом искаме да се изравним с блаженстващия и от тукашняци облажаван Запад, нужно е да я възприемем, ако ще би като чудновата приумица, будеща съжаление, смях, нищо повече, и не виждаме, че джендърският замисъл е много по-дълбок и по-далечен, а най-вече подривно зловреден, един от многото нечистоплътни попълзновения срещу Църквата Майка и всебългарщината.