Димитър Кенанов

В свойте повратки при Илия Бешков - книгата „До видело”, Станислав Сивриев записва Бешковия коментар към префразиран цитат от „Откровение” (14:2): „И чух аз от шум от много води и глас се носи над водите…” Това е библейски текст. Само Библията, която вече хилядолетия все уж догонваме, все уж ха-ха да докоснем, а тя ловко ни се изплъзва, може да струпа като на шега това лудо обилие от неразгадана и до днес мъдрост”.

Водите - реките, морето, океана - основополагаща всемира стихия, укротявана от твръдта на бреговете - простор на суша, осводена от небе/ефир. Срв. Бит. 1:5-8: „Светлината Бог нарече ден, а тъмнината - нощ. Биде вечер, биде утро - ден един.// И рече Бог: да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода. (Тъй и стана.)// И създаде Бог твърдта, и отдели водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта. Тъй и стана.//Твърдта Бог нарече небе. (И видя Бог, че това е добро.)”.

Човекът е жител на сушата твърд, където се ражда и живее, както и българинът. Затова и Петко Р. Славейков възкликва:

Мили ми са планините
и на север, и на юг;
драги ми са равнините
набраздени с наший плуг.

А човекът, роден досами морето/океана, но живеещ и сред морето/океана - е нарочен да броди из стихията на водите, от кръга на хоризонта да бликат води, осводени от небе - за да закопнее да стъпи отново на сигурната твърд - също осводена от небе.

…Опитвам се да разбера петте стихотворения - цикъла „Моряшки песни” на Славчо Чернишев (1924-2000), сбрани наедно в изрезка от списание „Отечество”, вероятно от 1980 г. и вестников откъс на „До видело” от 1988 г.

Първото стихотворение е „Котва” - в буквалното си предназначение котвата затвърждава морския съд в пристанище след успешно завръщане от прегръдката на водите и вълните, а като метафора-символ на „верност и любов” - котвата мълви за уседналост на сушата, за сигурност под покрова на дома.

Великолепна възхвала на човешката битийна свързаност с морето („нашите сърца са татуирани// с ветрове, със мачти и платна”) и с родната земя с нейните планини, с нивите - „българинът дето е роден”.

Типологически моряците сякаш повтарят Одисеевата участ - острови ги мамят да се спрат, но антиглобалистично и антикосмополитично - „всяка нощ България сънуваме// всяка нощ любимата зовем”. Изящните куплети са с ритмика, усилена от дактилни и мъжки римови клаузули:

Нашите сърца са татуирани
с ветрове, със мачти и платна.
Нямаме ний право да умираме,
без да видим родната земя.

Родната земя е най-красивата -
с планините, с пролетния ден.
Тихо се покланяме на нивата -
българинът дето е роден.

И отново в утрото отплуваме
към далечни чужди брегове.
Всяка нощ България сънуваме,
всяка нощ любимата зовем.

Зад кърмата пеят океаните,
острови ни мамят да се спрем.
Нашата Итака са Балканите,
а морето - Черното море.

Винаги през бурите намираме
българския бряг - и стар, и нов.
Нашите сърца са татуирани
с котвата на верност и любов.

А ето и образа на любовта - мелодичен „вътрешен пейзаж”/лято и море: „Ти цялата си лято и море”. Куплетите се изричат от запевач и отговор/рефрен от хор, като в античен театър :

Косата ти е още пълна с пясък,
ти цялата ухаеш на море.
Зад дюните угасва бавен залез,
но любовта ни няма да умре.
Защо са кипарисите зелени
и вечно синя морската вода?
Защо не спира своето въртене
далечната опалова звезда?
Очите ти са още пълни с блясък,
ти цялата си лято и море.
А лебеди отлитат вече в мрака,
но любовта ни няма да умре.
Защо са кипарисите зелени
и вечно синята вода?
Защо не спира своето въртене
далечната опалова звезда?
Ти цялата си нежна като песен,
ти цялата си моето море.
Не знам дали е пролет или есен,
но любовта ни няма да умре.

Елегия на отсъствието на любимата: „А теб те няма” и несподелената от нея красота на лятото/„така е хубаво, а теб те няма” със заключителната лавина от драматично горчиви въпроси:

Оранжевите плажове димят
на лятото с красивите измами.
И чайките над острова кръжат -
така е хубаво, а теб те няма.

Сияе необятния простор.
И дюните горят със ясен пламък.
И пее в небесата птичи хор -
така е хубаво, а теб те няма.

Отплува кораб в нежните води,
в морето като тайните голямо.
И светят пътеводните звезди -
така е хубаво, а теб те няма.

Защо е тъжно лятото? Защо?
Защо отлитат лебедите рано?
Защо увяхва синьото листо?
Защо те няма, ах, защо те няма?

…Помня излизането на рибари привечер в морето край Тасос с грейналите мистично лампи на лодките. Към тази тиха, грейна красота ме връща тъжният Чернишев „Рибарски романс”-импресия „с корабите в здрача,//обрасли със оранжева мъгла”.

Песните заклинания - катарзисен плач в „час, когато всекиму се плаче// за себе си или пък за жена” - „за любовта, която си отива,// за мъката на всеки Одисей”.

И надежда да продължава драматургията на живота - „след прощалното си вино”/ „недей да страдаш и за мен”, щом „пак ще тръгнат кораби в простора,// но тази нощ е само наша нощ!”:

Завръщаха се корабите в здрача,
обрасли със оранжева мъгла.
Бе час, когато всекиму се плаче
за себе си или пък за жена.

Блестеше в мрака малкото казино
и пееха рибарите в нощта.
Ний пиехме прощалното си вино
и знаехме, че свършва любовта.

Нима ще бъде тази нощ последна?
Нима и утре ще настане ден?
Недей да плачеш - ставаш много бледна.
Недей да страдаш даже и за мен!

Че любовта минава като бора,
като вълна минава с вятър лош.
И пак ще тръгнат кораби в простора,
но тази нощ е само наша нощ!

Хей, боцмане, приятелю, наливай!
Китарата вземи! Вземи и пей!
За любовта, която си отива,
за мъката на всеки Одисей!

Но над всичко - „Морето” на романтика Славчо Чернишев с „брега виолетов// и моряшката верна жена”, „жълти кораби, бели платна”, „оранжева луна”. „Старостта е за тихи лагуни,// младостта - за опасни води”. Затова - анапестен „вятър в платната” и съдбовни вричания от „бригантини със бели платна - и рефрена „Аз обичам и теб, и земята,// но морето е мойта любов”:

Всяка вечер сънувам морето,
жълти кораби, бели платна.
Бавно чезне брегът виолетов
и оранжева грее луна.
Не, не мога без вятър в платната,
без вълните и техния зов!
Аз обичам и теб, и земята,
но морето е мойта любов!
Дай ми вятър и жълти тайфуни,
и далечни тревожни звезди!
Старостта е за тихи лагуни,
младостта - за опасни води!
Не, не мога без вятър в платната,
без вълните и техния зов!
Аз обичам и теб, и земята,
но морето е мойта любов!
Всяка вечер отплуват в морето
бригантини със бели платна.
Бавно чезне брегът виолетов
и моряшката верна жена.
Не, не мога без вятър в платната,
без вълните и техния зов!
Аз обичам и теб, и земята,
но морето е мойта любов!

ПОСЛЕПИС. Разгръщам подготвената от Петко Братинов и Кирил Гончев стихосбирка на Христо Банковски: „Виждам планина”(НМ, С., 1981) и чета „Това лятно море” със ослънчената пътека светлина , „златното море” с любимата: „ти се вливаше в него като река от светлина”.

И внезапно-неочакваното образно уподобяване: „всяка вълна//ми напомня една планина” и драматичен стихов завършек. Както при Славчо Чернишев - ярко цветово възприемане на света като в картина на френски импресионист:

Това лятно море, това златно море -
ти се вливаше в него като река от светлина.
Това лятно море, което аз не разбирам добре,
в което всяка вълна ми напомня една планина.
<…> Дирих утеха в поезията и любовта,
в планините, в морето - изумително синьо.
Няма утеха. Пред мен се изправя настръхнал света,
загадка сега; загадка - завинаги.

Наистина - да се взира в устремната графика на Родопа планина - да види и разгадае планинската вис повече, отколкото е дадено на зрението - така запомних Христо Банковски при гостуването му на студентите бригадири - залесители в Широка поляна през лятото на 1969 г., когато американски астронавти летяха към Луната.

В агитационната група бяха още Луко Захариев, и вероятно - Захари Иванов. В моята книга „Янко Димов: последен сняг” (Библиотека „Албатрос”, 2023) отбелязвам творческото общение на Янко Димов и Христо Банковски в изразния слог: „русо вино” при Янко Димов и при Христо Банковски, стихотворението „Градина”: „Обичам русия ти глас по телефона…”