Алфредо Брайс Еченике

превод: Десислава Венева

(Всичко сякаш показва, че не ще понесе тази зима)

На Елен и Жан-Мари Сен Лю

Когато се запознах с Флоранс, веднага си помислих, че животът не може да бъде такъв. Но това не беше единственият път, когато я видях. Отдаде ми се възможност да разбера името й и че ще бъде моя ученичка.

Вече я бях забелязал няколко часа по-рано, на улицата, която водеше към малкото училище на мадам Босар. Бях на земята, паднал, напълно засрамен и сам.

Беше точно тогава, когато си дадох сметка, че някой минаваше от дясната ми страна, отбягвайки ме, без да ме поглежда, стоейки просто настрана, по същия начин, както когато се опитваш да избегнеш неприятна пречка по пътя си.

Две слаби крачета, много красиви, а когато се отдалечиха, успях да видя, че бяха крачетата на едно русо момиченце, с вързана коса. Отдалечаваше се и след това влезе, метри по-нататък, през главния вход на същото училище, в което аз преподавах испански. Не ми мина през ума, че може да е нова ученичка.

Лошата зима беше започнала през ноември. Беше от онези зими, които могат да ти навредят много. Стъмваше се прекалено бързо и почти всеки ден от седмица насам валеше дъжд, придружен от онзи вятър, който тласка водата към лицето, право върху очилата. Времето беше студено, облачно, ужасно тъжно, а моят баща беше починал преди седмици в Перу.

Париж може да бъде намразен в подобни времена. Аз, който допреди време се мислех за човек с късмет, защото си бях намерил малка стая в Латинския квартал и работа не много далече оттам, в Стария Маре, сега по-скоро се примирявах с факта да не срещам нищо друго, освен тъга в стая, чието единствено осветление беше една капандура, през която проникваше повече вода, отколкото светлина.

Капки дъжд падаха отгоре ми, влагата и допира на капките ме събуждаха. Мразех също така работата си, защото от седмици чувството, което назряваше в мен, докато вървях към мрачното училище, замръзнало, с влажни и лишени от живот стени, беше като продължение на тревогата, която ежедневно ме принуждаваше да напускам стаята си, бягайки от нещо.

Бях загубил интерес към всичко, когато се запознах с Флоранс. Но трябваше да си изкарвам прехраната и заради това никога не се замислих над въпроса дали да напусна мадам Босар.

Дори и тогава, когато си дадох сметка за болката, която би ми причинила една нова зима, заврян по няколко часа във враждебните класни стаи, винаги в бойна готовност, за да ми променят графика по такъв начин, че да усетя и аз нещо от отоплението, което тя използваше по време на нейните занятия и което спираше алчно, веднага щом свършеше часът й.

Ами, още една зима, обяснявайки правилата на испанската граматика и стилистика, без да мога да си махна нито палтото, нито шала, дори и баретата, защото беше ужасно студено.

А учениците - учениците винаги се отдалечаваха от учителя, защото докато радиаторът на газ постепенно изстиваше, те дърпаха назад столовете и чиновете си, в търсене на малкото топлинка, която бе останала там в дъното. Най-смелите понякога успяваха да ме убедят да ги оставя да слушат уроците ми, седнали върху радиатора.

Беше лесна работа, глупако! Бях си позволил да изливам малко от гнева си срещу държавата, която ме приемаше, нещо, което всеки един чужденец има желание да направи понякога в Париж.

Опознавайки обстойно училището на мадам Босар, невероятните й подли номера, за да наеме на работа учители и да ги представя насила за ученици, с цел да не подава заявления пред приходната агенция, всичко това ми позволяваше да вдигам пара, като твърдях, че всяко едно селско училище в нашата Латинска Америка работеше при по-добри условия, отколкото тази мрачна нечистотия, която алчната директорка поддържаше на улица „Де Фран-Буржоа”.

Дъртата беше демонът, спираше ни газа, не ни плащаше социалните осигуровки, мамеше ни със сметките, когато ни плащаше, а тя самата беше кадърна да преподава всеки един предмет, дори и език, от който не разбираше и бъкел, само и само да не наеме на работа нов учител.

С учениците нещата стояха по същия начин, а дори и по-зле. Почти всички бяха доста глупави, това е най-малкото, което може да се каже. Бяха феномени, ако можеха да се нарекат така. Бяха се провалили в лицеите, по всички възможни параграфи, и ако бяха там това беше, защото техните родители не бяха успели да намерят по-добър начин да се освободят от тях или защото не бяха намерили друго място, където да ги изпратят, за да проверят поне дали биха завършили колеж.

Един път се опитах да разбера от учениците колко плащаха, за да дойдат да учат в тази съборетина от четири стаи, която всеки миг заплашваше да се срути. За моя изненада открих, че всеки плаща различна сума.

Разбрах, че дъртата се пазари за цената и приема каквато и да е сума, само и само да си спечели още един ученик. Плащаха според възможностите си и мадам Босар им го натякваше винаги, като им спираше електричеството, под претекст, че още не се беше мръкнало. Но там винаги беше тъмно и винаги беше необходимо да има включено осветление. Въпреки това не беше възможно, защото дъртата дърпаше шалтера, за да не могат учителите да светнат.

Никой не се оплакваше. Невъзможно бе да го направи. Знаехме много добре, че нашата работа зависеше от една жица, че нямахме никаква сигурност на работното си място и всяко едно анонимно оплакване пред дъртата би ни коствало работата и незабавна замяна от някакъв студент, някой от онези, които винаги изпитват огромна нужда от пари.

Всичките учители бяхме студенти и преподавахме винаги същите неща, които изучавахме във факултета. Аз дори бях учител по немски език една година и когато ме питаха нещо, което не знаех, отговарях, че това ще го изучаваме през следващата седмица. Отивах си вкъщи и започвах да го уча. В крайна сметка, поради страха от мизерията, всички бяхме съучастници на мадам Босар.

По онова време си бях загубил чувството за хумор и не успявах да намеря нещо, с което да го заменя. Чувствах се зле, това бе всичко, и когато бях в стаичката си, само очаквах момента, в който ще тръгна за училище, но от известно време работата не ми доставяше никакво облекчение. Няколко седмици подред дневните походи до Ел Маре бяха единственото ми спасение, но от друга страна в последно време бяха започнали да ми причиняват някаква странна тъга и ужасно неразположение.

Зимата се погрижи за останалото. Чувствах, че нещо ще се случи. Изпитвах страх, докато вървях по порутените улици, които водеха до училището. Същите гъмжаха от някакви бледи хора, много мръсни, с черни костюми, вратовръзки и шапки. Бяха някакви бледи типове, мърляви, със захабени и мръсни яки на ризите си, а аз винаги се питах как може някой да излиза в такъв вид по улиците на Париж, без да чувства неудобство, без да се почувства ужасно.

Отиваха нанякъде, сякаш носени от мистичен устрем и не осъзнаваха, че докато минаваха, оставяха върху миниатюрния пешеходец, какъвто бях аз, неописуема склонност към обезсърчаване. Не може да се вярва на една толкова мрачна сутрин, толкова ужасна и дъждовна, в квартал, чиито тротоари са постоянно напоени с кучешки изпражнения. Но те отиваха нанякъде, тези гадняри.

Беше такъв период, през който вече не поглеждах навътре към кафенетата, покрай които минавах - посредствени, бедни, в чийто мрачен интериор залитаха, треперещи за чаша вино, същите зачервени и пияни жени, чиято отвратителна агония ме плашеше и преследваше под формата на кошмари и страхове.

Просяците (clochards) завиждаха и искаха палтото ми, симпатизираха на големия ми и неподдържан мустак, може би и на старата ми черна барета, и на избледнелия ми вълнен шал. Затова съм сигурен, че когато Флоранс ме избегна недоверчиво, е изживяла в някаква степен това, което се изживява, когато бягаш от пияница, който е паднал на улицата.

Всичко това ме срина много, след което ми беше особено трудно да се изправя. Имах кал по коленете си и изпражнение в дясната обувка, изпражнение, което настъпих и което беше причината да се подхлъзна. Трима човека ме погледнаха пътьом, сигурно единият от тях си е помислил, че съм прекалено млад, а вече в подобно състояние.

Всичко това се дължеше най-вече на моето палто, на грозния му и стар вид, прекалената му големина, тежестта му, модела му, който беше напълно демоде, а раменете му се плъзгаха и стигаха чак до лактите ми. Докато ставах от леглото, си спомних, че преди в Лима, бях елегантен младеж, пъргав и оптимистично настроен.

Сега нещата стояха по друг начин - изтръгвах шала от врата си, за да си изсуша коленете и се борех да махна изпражнението от едната си обувка, като я търках във върха на тротоара, а после и в парче мокра хартия.

Борех се и същевременно очаквах последствията от това, което ми се беше случило току-що, нещо трябваше да стане с мен. Извървях няколко метра напред и минах под няколко скелета, защото това носи лош късмет за цял живот.

От някаква тръба, от някаква дъска падна голяма капка вода върху голия ми тил. Помъчих се да се загърна с шала си, но беше невъзможно да спра капката, която се стичаше надолу по гърба ми, който замръзваше и имаше вероятност да се разболея.

Чувствах как се поддавах на въздействието на алкохолизираните жени от квартала. И усетих, че вътре в мен бе станало нещо, което наподобяваше пълна промяна.

Също така си дадох сметка, че беше много късно за Флоранс. Зимата щеше да се заеме с нея, а мисълта, че малката би се справила с това изпитание, означаваше все едно да разчиташ на чиста случайност, в която вече не вярваш.

Коленете ми все още бяха влажни, когато трябваше да имам занятия с класа от само четирима ученици и когато забелязах, че има ново лице, едно лице, от което прозираха необятните черти на нежността, на безкористната обич, на любовта, която не търсиш, нито желаеш. Но друг би бил човекът, който щеше да се наслаждава на всичко това.

Едно момче от миналото би се смяло с нея, би се шегувало в продължение на седмици и месеци, едно далечно момче, онова момче, което аз някога бях. За мене вече беше невъзможно, никога не бих могъл да се възхищавам на момиче в юношеска възраст, освен отдалеко, единственото, което можех е да й подарявам усмивки и шеги, с които имитирах младежа, който някога бях.

От някогашното момче, което продължаваше да живее в мен, копирах пози, думи и жестове, за да отговоря на крехките и радостни пориви на Флоранс, на нежното и очарователно непослушание на едно разглезено дете, с което щях да изчерпам и малкото жизнени сили, които ми оставаха, щях да укротя ненаситното си сърце.

Но спасение за мъжа в мен вече не съществуваше. Този, който трябваше да се сблъска с една непрестанна тревога, в дъното на която, откакто се появи Флоранс, дебнеше смъртта. Да слушам историята й, която ми разказа по време на първата ни среща, забравяйки напълно и безмилостно посредствеността и тоталната липса на интерес на останалите ученици, това провокира в мен някаква идея фикс, която можех да обобщя с няколко думи, които ежедневно си повтарях на връщане из зимните улици до квартирата ми: „Всичко сякаш показва, че не ще понесе тази зима”.

Вероятно тя също си играеше с мене, като имитираше жестовете и усмивките на момиченцето, което до съвсем скоро е била. Сега беше болна, не знам как, но беше слаба и болна. Съпреживявах това.

Нейната болест, нейната дълбока слабост, крехкостта на красотата й, затворена между влажните стени на онова заграждение, което заедно се опитвахме да озарим със спомени от минало, което бе обещавало толкова много.

Флоранс имаше нужда от игри, да ме дразни, да радва съществуването ми и още от първия ден отгатна, че житейската й история беше моят любим разказ.

Поехме по този път. През градините на нейното отживяло образование, през театъра на живота й и всеки ден се случваше ново приключение, някакъв нов епизод, с който да прогони грозотата от класната стая, липсата на интерес у другите ученици, моята нарастваща тревога за влошеното й здраве.

Нищо не можеше да я спре от онзи ден нататък, когато ме попита дали тя е царицата, а аз отговорих с „да”, за разочарование на съучениците й, които виждаха как й пишех най-високите оценки и които не се спряха, докато не показаха възмущението си пред мадам Босар, като ме обвиняваха, че имам слабост към Флоранс.

Беше прекалено късно. Флоранс плащаше повече от другите, беше единствената умна ученичка, произхождаше от знатно семейство и дъртата се чувстваше горда да я има в отвратителното си училище. Ако имаше някой, който можеше да я направи доволна, толкова по-добре за дъртата. Имахме в случая одобрението й.

Флоранс не можеше да понася шума и безпорядъка на лицеите. Изкривяването на гръбначния й стълб също не й позволяваше да бъде обикновена ученичка като всички останали. Бяха я обучавали вкъщи и беше способна да рецитира Расин, Корней, Молиер. Беше кадърна да говори по начина, както се е говорило през 17 век и никога, откакто беше разбрала, че това ме очарова, не престана да го прави за разочарование на съучениците си.

Аз се заех с тях. Заплашвах ги със слаби оценки (след всичко сторено си ги заслужаваха винаги) всеки път, когато се заяждаха с Флоранс. Освен това те също отстъпиха пред чара й и постепенно успях да забележа, че започнаха да я заобичват и да й се възхищават все повече.

Не бяха толкова глупави, за да не си дадат сметка, че Флоранс беше нещо специално, невиждано досега и в деня, в който един от съучениците й каза, че беше наистина царица, проблемът се реши.

Оттогава всички се отдадохме да наблюдаваме как минава времето й в колежа. Бяха създадени специални закони, според които Флоранс решаваше кога трябва да се учи и кога не, кога си струва един текст да бъде научен или заменен с друг, който тя намираше за по-интересен.

Но всичко започваше да губи смисъл винаги, когато тя решеше да ни осведоми за заниманията си извън училище. Караше ни да й се молим. Понякога дори пристигаше късно, защото знаеше, че ще ни завари тръпнещи в очакване на новините, които бе сътворила предишния ден, - излизала ли е в неделя следобед, за да танцува валс на някакво необичайно парти с костюми?

Флоранс ни се присмиваше. Признаваше, като симулираше паник атаки, че ако някой ден ме срещнела на улицата с палтото и мустака ми, щяла да избяга като дявол от тамян. Виреше си носа и ни се подиграваше на грозните ни къщи, като ги сравняваше със своята, старинен дворец, в който някога беше живяла мадам дьо Сьовинье.

Там преминаваше животът й, нейният и на брат й Фабрисио, чиито снимки донесе, той - седнал на пианото, обслужван на масата от арабски иконом, който по-скоро приличаше на valet на някакъв малък принц.

Упрекваше ни за посредствения ни начин на живот, за неспособността ни да изсвирим на пиано концерт от Моцарт. Флоранс беше голяма пианистка. Нямало друг като нея, който можел да изсвири Шуман, по мнение на учителката й от консерваторията. Така започваше ежедневният концерт, ръцете й пробягваха по масата, пръстите й се вълнуваха, а аз я молех вместо концерт номер седемнадесет на Моцарт да ми изсвири Карнавала на Шуман, всеки я молеше за нещо различно.

Тя даваше тон и започваше да свири, толкова пъти играехме на същото нещо, но се налагаше да спре, защото се уморяваше много и, разбира се, спря в същата утрин, когато избухна в плач, защото лекарят беше установил, че раната й е по-зле и беше наложително да престане с концертите си по пиано вкъщи.

Какво не се опита да направи, когато забеляза недоумението ми, тревогата ми, отчаяното ми състояние, за което причината беше нейният плач. Гледах я как плаче, как гърчеше рамене, докато стенеше, и това ми разкъсваше душата на парченца, не можех да намеря думи, за да я утеша, нямах право да я погаля, а може би това беше единственото нещо, което бих могъл да направя за нея, за да смекча ужасната болка, която ми причиняваше мисълта за смъртта й.

Тя продължаваше да изнемощява, бе видимо от начина, по който крехкото й гръбче се извиваше, веднага щом почувстваше някаква умора. Но Флоранс не беше способна да допусне, че животът може да не бъде хубав и весел. Онази сутрин, след като се разплака, ме подлуди, не спря да ме замерва с хартиени топчета в стремежа си да ме убеди, че нищо не се беше случило.

На другия ден дойде особено нервна. Отново започна да ме замерва с топчета от хартия, а когато я заплаших с наказание, ми отговори, че това би ми причинило такава болка, че истинският наказан бих бил аз. Съгласих се, че беше напълно права, а тя остана много доволна.

Но вече бях забелязал, че тя бе много напрегната. На няколко пъти заяви, че ще изпълни Карнавала на Шуман, но не го направи. Даваше си сметка, че наблюдавах всичко, промени тактиката си и прибягна до обичайните си движения с ръце.

Движеше ги ритмично и същевременно броеше - едно, две, три. Казваше, че прави гимнастика за гръбначния си стълб и че по този начин ще се сгрее, защото както винаги цареше кучешки студ.

Един ден направи нещо, което ме натъжи много. Оплакваше се от студа и аз, за да я подразня, си съблякох палтото, и й го предложих. Веднага след като го облече, започна да имитира клошар, който се клатушка пиян. Приближи се до мен и ми поиска един франк за вино и за една цигара.

Това бях аз за Флоранс. Онзи същият, който й беше простил за двореца, за скъпото й частно образование, за старомодните й възпитателки, за арабските й прислуги в Париж.

Аз, който приемах всичко с нескрито съучастие, когато ставаше въпрос за нея. Такъв беше моят образ, който предизвикваше у нея палтото ми.

И дори и да имах пари, за да го сменя, вече беше прекалено късно. Беше ме заразила. Чувствах се по този начин с или без палтото. В това се бях превърнал аз за нея от мига на онова отвратително падане през зимата.

В края на януари заваля сняг и Флоранс дойде на училище много изнемощяла. На няколко пъти се оплака от студа в класната стая, а аз винаги й давах палтото си, но повече не повтори шегата за просяка (clochard), който поискал един франк за вино и за една цигара.

Намяташе го върху раменете се, а аз си давах сметка, че с всеки изминал път й беше все по-трудно да понася тежестта му, непрекъснато се опитваше да го оправя сякаш ? пречеше.

Ако не го махаше, беше само от деликатност към мен, защото с всеки изминал ден се стараеше все повече всичко помежду ни да мине по най-добрия начин. Вероятно се преструваше, за да не забележа нищо.

Но аз бях много наблюдателен и си давах сметка, че нежният и студен вятър на смъртта витаеше около нея с непоколебима сигурност, особено в онзи миг, когато зимата се беше разлютила.

През един от дните играхме на игра, че снегът не е жесток. Беше след края на учебния ден, на улица „Де Фран-Буржоа”. Всеки играеше за себе си и тя ме изненада с една ледена топка, която се разби върху гърдите ми.

Симулирах, че съм погълнал огромно количество сняг, а тя се престори, че бяга ужасена. Само хвърлих срещу нея шепа сняг и тя с огромни усилия отстъпи назад, за да избегне удара.

След това се преструвахме, че сме изтощени в края на дълга война, вървяхме един след друг до ъгъла, където пътищата ни се разделяха. Беше немислимо да се разделим като двама приятели, които са били заедно.

Аз просто бях човекът с палтото, а нейният баща току-що беше наел дворец във Венеция, за да изкарат пролетта. Вече не беше моя ученичка, нито пък аз неин учител. Трябваше да разговаряме на раздяла, трябваше да си кажем нещо като за последно.

- Мосю, - каза, - честта не ми позволява да се призная за победена от последната топка сняг. Утре ще дойда въоръжена с истински муниции, аркебузи и отровни стрели, за да водя смъртоносна битка с врага.

- Флоранс, ако се осмелиш да хвърлиш нещо по мен по време на час, ще си имаме разправия. Писна ми от неприличното ти държание! То е много лош пример за съучениците ти. Трябва да започнеш да се държиш както е редно.

- Мосю, какво искате да направя? Аз съм само едно момиче на петнадесет години.

Осъзнаваше много добре до каква степен нейното изказване ме беше разтърсило, до каква степен беше събудило в мен момчето, което някога бях. Дори и да знаех, че вече бе прекалено късно, усетих, че никога досега не съм бил толкова близо до света на Флоранс.

След това всеки път, когато приближавах къщата й, наблюдавах колко трудно й беше да върви върху снега, слабите й и крехки рамене, изяществото на гърба й, бялата крехкост на краката й. И носеше кърпичка на врата си.

В замъка във Венеция, в стария замък на мадам дьо Сьовинье, Флоранс напук на своите родители и възпитатели, трябваше да се изразява нежно и поетично, когато говореше за клошари (clochards). Помислих над това, също и за толкова либералните й идеи, в които бе скрито цялото й непокорство срещу света, нещо, на което Флоранс беше способна.

Аз също имах вина в случая. Беше през период от живота й, в който и аз участвах.

Постепенно се отдалечавах към Латинския квартал и заедно със студа и снега ме сполетяха други мисли, едновременно тъжни и нежни.

Продължавах да си мисля за Флоранс по начина, продиктуван от палтото ми. Всичко сякаш показва, че не ще понесе тази зима. Винаги си го повтарях.

В края на март, когато Флоранс се разболя, прецених, че вече ми беше напълно невъзможно да продължа да работя. Обадих се на мадам Босар, казах й, че имам силно възпаление на синусите и че ще отсъствам поне седмица.

Тя ми разреши със същата доброта, с която посрещаше всяко едно отсъствие на учител - плащаше единствено часовете, които бяха реално взети. Но какво пък толкова! Имах платена стая и купони за университетската столова. И с няколко кутии цигари, всичко беше решено, докато Флоранс се върнеше в училище. Ако се върнеше…

Използвах и се върнах обратно в кафенето на ресторанта на Сансие, винаги препълнено със студенти, защото там кафето беше най-евтино и най-лошо, и най-студено също така. Но имаше добро отопление и всичките тези латиноамериканци, дискутиращи проблемите на страните си, бяха винаги нащрек за някоя студентка, с която сексът би бил по-лесен, отколкото в Перу или в Боливия.

Бяха всичките с палта като моето и тип като мене дори можеше да има успех. Върнах се, макар че не ме напускаше мисълта, че на мъжа, който някога бях, би му подхождала някоя като Флоранс и че единственият ми шанс в живота да се докосна до подобен свят, беше ме споходил прекалено късно. Освен това Флоранс сигурно вече беше много болна.

Чувствах се изолиран и самотен. Може би някое момиче, което е предизвиквало интерес у мене преди време, можеше да мине оттам. Може би тогава бих се доближил до нещо подобно на онова, което ми се случи през миналата пролет, до нещо от времето, когато моята стаичка още не се беше превърнала в затвор на лошите мисли. Или до времето, когато баща ми не беше починал толкова надалече.

Никол беше там и един ден, не знам как, опитах да платя кафето й. Разбира се, че я обидих, защото жените са независими същества и си плащат всичко, което консумират. Никол беше по-нервна, отколкото изглеждаше и беше напълно немислимо да започна разговор с нея, като й кажа за идеята, която ми беше хрумнала.

Помислих си, че дори беше способна да ме удари, ако й кажех какво чувствам. Никол наскоро беше открила какво е да си еманципирана жена или нещо подобно. Важен детайл беше да си плати сама кафето, особено ако някой иска да го направи вместо нея.

Добре, но аз исках да й кажа да не протестира на висок глас, защото имаше нещо необичайно и сладко в упоритостта, с която демонстрираше скорошната си еманципация. Напразно! Предпочитах да си мисля за Флоранс, с която всичко щеше да е много по-лесно, ако тя беше по-голяма и здрава и ако не принадлежах към мрачния свят на моето палто.

Но палтото ми беше още тук и Никол току-що беше разбрала, че аз не бях никак добре. Беше едно от нещата, които един нервен човек забелязва винаги в другите. Не ми оставаше нищо друго, освен да я слушам, дори сега си припомних как ме бяха привличали преди нейните крака и лицето й - толкова френско.

Беше или интелигентна, или много измъчена и с всеки изминал ден това, което казваше, започваше да ме заинтригува в известна степен. Една вечер си помислих, че Никол ще ми е жизненоважна, ако Флоранс почине.

И точно тогава престанах да я слушам мълчаливо и аз също започнах да говоря. Обаче нещо ме притесняваше в нея. Някаква самодостатъчност, някаква гордост, нещо, което се криеше под плачевното й душевно състояние и което й даваше достатъчно смелост, за да се държи мило с мен.

Свързваше ни страданието, моментите, в които не издържахме повече, но ни разделяше тайна, която някой ден щеше да ми довери, за да провери дали бях достоен за нея, за да съм до нея. Никол беше повикала смъртта, беше се доближила до нея чрез опит за самоубийство. Някой я бил спасил навреме, майка й, мисля, че каза, а сега оцеляването й я възнаграждаваше с нови мъки и страдания.

Онази вечер, докато четеше и си гризеше ноктите, видя как духът й напуска хола и как тръгва към улицата, сякаш щеше да се самоубива отново. Никол притежаваше тези дарби и в свят, в който човекът трябваше да се чувства зле, тя се чувстваше по-зле от всеки друг, беше достигнала до пропастта. Заради това беше по-възвишена от мен.

Един ден успях да разбера всичко. Бяхме в кафенето на Сансие, вратата се отвори и забелязах как очите на Никол се озариха, докато гледаше как едно грозно и зле облечено момиче се приближава до масата ни.

Преди да дойде, Никол ми обясни с възхищение, че се казвала Даниел и че е оцеляла при обгазяване. Начинът, по който се поздравиха, по който се разбираха напълно за някои неща само за секунди, ме накара да се почувствам пренебрегнат, зле, дискомфортно.

Опитах се да мисля за Флоранс, за да създам впечатление, че не съм там, загрижен за други неща, но единственото, което постигнах, беше да си спомня за една случка отпреди години в Лима. Моята първа любов ми беше подарила веднъж диск на Фафа Лемос. Мелодията беше на много нежни цигулки и маракаси. Имах чувството, че ги чувах, но въпреки това ми беше невъзможно да възпроизведа, която и да е от мелодиите.

Само се сетих за заглавието на една от песните, която придоби специален смисъл, чак когато забелязах, че Никол и приятелката й се готвеха да ме оставят: „Ние тримата” (Nоs trеs). Така я бях запомнил, на португалски език, както беше в диска - Nоs trеs.

Тези две думи не ме напускаха, но за мелодията не се сетих никога. Дори и в света, в който живеех сега, първата ми любов също не би могла да ми стопли сърцето. Отново се сетих за Флоранс и се върнах в колежа. Да, беше там, беше се върнала след болестта.

Първото нещо, което ми дойде на ум, беше, че е недобре обмислена постъпка да я изпратят на училище в този студ. Видях колко е бледо лицето й, крехките й рамене, огромните тъмни очила, с които прикриваше умората, която я караше да присвива леко очите си.

Изведнъж видях скелета й върху стола, много ясно, костите на бедрата, ребрата й. Беше ми трудно да проумея, че ме приемаше с одобрение, че ръкомахаше жизнерадостно с тънките си ръчички, че се смееше, скачаше на мястото си, искаше да й обърна внимание веднага и да я поздравя със скромната си и вече далечна усмивка, която й прощаваше всичко. Не спря да се суети, докато не я поздравих, като всеки друг път.

Беше ми трудно, а другите ученици просто не ги забелязах. Флоранс стегна шалчето, което носеше на врата си, и каза, че е готова да изпълни нещо от Ерик Сати.

- Изсвири „Ние тримата” - й казах.

- Ерик Сати - настоя тя.

- „Ние тримата”.

- Но, мосю, нямам представа за какво ми говорите - каза тихо, като измърмори: Освен това тук се изпълнява моето свято желание.

- „Ние тримата” или нищо.

- Латиноамерикански диктатор, силен и лош!

Казаното от нея ме нарани. Това беше светът на Флоранс. Бях се опитал да й покажа, че животът не беше такъв, но сега разбрах, че тя го е знаела винаги и че беше безсмислено да се мъча да й внушавам някакви идеи преди смъртта.

Предложих й палтото си, но отново се подигра, каза ми, че била здрава, много здрава, че аз съм имал вид на нуждаещ се много повече от нея. В онзи момент се сетих за един стар учебен текст, който бях запомнил преди време. Беше като последно усилие.

- Ела, Флоранс, ела тук и прочети този абзац на висок глас, с добро произношение.

- Кой от всичките?

- Този тук: Едно трудолюбиво момиче.

„Едно трудолюбиво момиче”, повтори Флоранс, като взе книгата и ми се подигра.

„Един текст от Хуан Валера от книгата, озаглавена Дългата Хуанита. Продължавам да чета: Хуанита никога не беше посещавала приятелки и майка й я научи да шие и да бродира изкусно, а учителят, който я обичаше толкова много, през свободното си време я научи да чете и пише, като не й взе никакви пари”.

Вероятно ако я бях накарал да повтори последното изречение - а учителят, който толкова много я обичаше…

Но не! Защо, ако Флоранс само мислеше за игри и за забавни неща. Казах й, че може да седне. Повдигна ръце, търсейки овации и потвърди, разбира се, че е добре и, разбира се, че може да седне.

- Сега вече ще изсвиря Ерик Сати - допълни, докато се подготвяше.

- „Ние тримата” - прекъснах я аз, мислейки си, че Никол и приятелката й пият заедно кафе в Сансие.

Видях я да скача, да се смее, да маха с ръце, да издава същите въздишки от нетърпение, с които винаги се опитваше да привлече вниманието ми. Дори забелязах как преувеличаваше, но прикрих сълзата с тъмните си очила, Ние тримата, Ние тримата, мислех си, палтото ми казваше всичко, докато си мислех за Ние тримата.

—————————-
Флоранс току-що се беше върнала от Венеция, с тен, с ослепителна дълга коса и прическа, които тя наричаше „изкушението на Казанова”, като се шегуваше със съучениците си. Мадам Босар не беше в много добро настроение онази сутрин, защото й се наложи да отстъпи пред оплакванията на учениците, които искаха нов учител по испански. Известно време смяташе, че би могла да се измъкне до края на учебната година, като им казваше, че не намира подходящ, а те да си преговарят уроците по време на свободните часове. Отвори вратата, като се усмихваше насила, изпълнена с оптимизъм, и се реши да ги представи на очарователния господин Лопес - бъдещ доктор в Сорбоната, с дългогодишен опит в преподаването. Господин Лопес беше момче като предишния, на двадесет и няколко години, със стари дрехи. На Флоранс й бяха нужни само няколко минути, за да го проучи и да разбере, че ще й е лесно да го спечели. Беше права. Две седмици по-късно, по същия начин, по който посрещаше другите учители, посрещаше и него. Размахваше ръце, хилеше се, скачаше, викаше. А господин Лопес отстъпваше винаги, умирайки си от смях.

Париж, 1972