Лалка Павлова

/стихосбирката му „Машина”, изд. „НЧ Даскал Петър Иванов”, Ст. Загора, 2023 г./

Новата книга на поета Йордан Атанасов приковава вниманието на читателя с изненадващото за стихосбирка заглавие „Машина”. Може би защото напоследък, предимно в научните и в техническите сфери, твърде много се говори за изкуствения интелект и неговите възможности. А интересът към него си има и доста дълга предистория.

В произведението си „Човекът машина” френският доктор и философ материалист Жулиен Офре дьо Ламетри (1709 - 1751 г.) представя човека машина като съвършен механизъм - с рационален „ум”, с точни и прецизно организирани действия. Един век по-рано Рене Декарт (1596 - 1650 г.) в „За страстите изобщо и по-специално за целокупната природа на човека” детайлизирано сравнява механиката на действията на човека с машината и стига до извода, че човешката смърт настъпва, защото „някоя от главните части на тялото се е повредила”, а не е имало резервни варианти, за да бъде то „поправено” от достатъчно компетентен „монтьор”.

В хода на времето техническата революция все по-настъпателно усъвършенства „способностите” на машините, а някои от изследователите и творците-фантасти започват да вярват, че може да бъде изобретен такъв механизъм, който няма да спре да работи, след като веднъж бъде пуснат в действие (perpetuum mobile).

Нека си спомним и за Леонардо да Винчи (1452 - 1519 г.), чиито рисунки на танкове, подводници и хеликоптери стават реалност векове след неговата смърт. Любопитен факт е, че най-старата представа за вечния двигател е изобразена през 1150 г. върху корицата на стихосбирка от индийския математик и астроном Бхаскара II (1114 - 1185 г.).

Сякаш интуитивно и Йордан Атанасов е последвал примера му с картината на художничката Таня Полихронова „Пътуване”, съчетана със заглавието на новата стихосбирка на поета - „Машина”. Защото всяко пътуване задължително обвързваме с някаква машина - било то самолет, автомобил, автобус, хеликоптер или просто въображаемия влак на времето.

Така е представен и човешкият животопис в трите стихотворения „Машина”, „Състезание” и „Сметище” от първия цикъл на книгата му, озаглавен „Сътворение”.

В техните визии машината не е прост обект, тя контролира живота, а често е и коректив на човешката нравственост, посредник между земното и небесното, между временното и вечното, дори слива в едно „гробището на предметите” със „сметището на телата” в магичното мляко на Космоса, „наречено Безкрайност”. Образът, който свързва трите поетични творби, представящи „сюжета” на човешкото битие, е Смъртта.

Стихотворението „Машина”, дало название на цялата книга, изобразява „корема на града”, в който са намерили покой изкормените „консерви, стъклени шишета и стъкла, / илюзии с излъскани подметки, / стари вестници…” и всякакви „огризки” от нещата, които „работниците мургави” в ранната утрин прибират с машината по чистотата.

Времето не е случайно избрано - това е знаковият момент, в който се разминават нощта и денят, мракът и светлината, сънищата и реалността. Именно той подготвя въвеждането на образа на Морфей - бога на сънищата и фантазиите в древногръцката митология.

Коренът на името му („морфи”, който в превод означава „придаване на контур”) поставя акцент върху способността на Морфей да се превъплъщава и да участва в човешките сънища с различни свои образи, за да им припомни чрез подправената действителност на съновиденията онези Истини, които човекът в забързаното си ежедневие не забелязва или подминава, защото те му причиняват някаква нравствена болка.

В съновидението си лирическият говорител на Йордан Атанасов дочува „думи, смях сред музика и музика сред ругатни”, вижда образите „на приятели, на хитреци”, очите на „жени, решили да изповядат” подробностите от дългото меню под „сянката на Ерос”.

Машината за чистота е видяна като представа за гузните питания на човешката съвест, която Морфей е събудил за кратко в човека - само за онези минути преди събуждането, които шумът на ежедневните грижи след това ще заглуши:

И чувах подранилите клошари
как притичват машината да изпреварят,
ръцете им да ровят - тънките ръце на бедността.

И гафовете свои виждах.
Но стореното можех ли да върна -
питах гордостта си.
Ще се изтрива то от паметта ми
или ще слиза там - дълбоко в депата им.

…Олекнал от сметта на бухалските часове,
потеглям из въртопите на този ден.
И ако днес отново бъда уязвим и съгреша отново,
утре заран пак ще ме разнищва и гори
машината за чистота,
монтирана от някого у мен.

/„Машина”/

Ако в стихотворението „Машина” мотивът за смъртта е обвързан с вещите, които сами създаваме и после погребваме в контейнерите за смет, както и с нещо метафизично, каквото е човешката съвест и нейните временни угризения, то в „Състезание” става дума за човешкия сблъсък между живота и смъртта в „състезанието по оцеляване”, в което често пъти решаващо значение имат „системите”, „банките с плазма и кръв”, от които зависи „чия душа ще оживее и преплава през Лета и над ада…”

В думата „Болница”, изведена на самостоятелен ред в първия словесен отрязък на стихотворението, е вложен екзистенциален драматизъм, защото именно там, в болницата, се решава глобалният въпрос за бъдещия път на човека в рамките на земното му съществуване.

Накъде ще потегли той - към връщането за живот или към смъртта, към реалното или към трансцедентното: „Смут и мрак в душите отчаяни. / Ти и съседа - двама с болката. / Това е състезание по оцеляване.”

Представата за болката е персонифицирана - тя има жило с „обида, любов и…забрава”, което е забито в най-милото за човека. Текстът на Йордан Атанасов осезаемо напомня стихотворението на Атанас Далчев „Болница” с прилепените едно до друго легла на страдащите, с усещането за самота и страх от неизвестността, в която „броени дни и нощи пренареждат сами нещата”, а приятелите „се броят на пръсти”.

С недоумението защо болката избира тъмнината и се „изстрелва в тебе” като ракета, а ти осъзнаваш, че е излишно да викаш за помощ, защото „кой ще те чуе в тази нощ дълбока, / когато всеки дъх е притаил / в черупката на своя страх…”.

За разлика от Далчев обаче, чието стихотворение поставя акцент върху звъна на „големия стенен часовник”, който отброява последните стъпки на неумолимо приближаващата се смърт, Йордан Атанасов дава предимство на живота пред смъртта, като ни води до своите лични открития за екзистенциалните истини на битието.

Представите за психологическото състояние на болния са изключително точно пресъздадени - „затворен в болничния пръстен”, останал сам с болката, която пулсира, „тупти и се разгаря” в слабото му тяло, човекът забравя къде е и започва инстинктивно да разговаря с Космоса.

Сякаш самият Морфей го води по неговите пътеки, за да го накара да осъзнае не само че смъртта може да бъде и „майка, любима, сестра…”, но и да види как тя подава ръка на съседа по легло и „някак естествено всичко изглежда”. И само апаратът за кръвно писука с тънко гласче и после замира…

В този миг, някак интуитивно, лирическият говорител на Йордан Атанасов осъзнава една непозната за него до този момент истина: „колкото по-остаряваме, / по-друга ни изглежда смъртта”.

Дори започваме да я възприемаме като „магия - достъпна за всеки”, като „добра жена”, която „укротява страстта ни”. След такива нощи най-сладка се оказва първата глътка вода, а най-красив - първият изгрев на Слънцето, което намига с око през големия прозорец на двамата „съседи по участ” в двете легла на стаята с две закачалки и „празните банки, окачени на тях”.

Знаем, че въпросът за същността на смъртта е все още недокрай изяснен - според биолозите тя бележи безусловния край на нещо - човешко същество, растение, животно, т. е. на нещо живо, нетрайно във времето.

Според философите обаче тя е етап, граница, преди да се даде достъп до нов живот, а според психолозите означава освобождаване на организма от отрицателните енергии, които ни свързват с плътта, за да ни се предаде онази сила на положителните енергии, които извисяват духа.

От гледна точка на езотериците смъртта представлява дълбока същностна промяна, която бележи началото на инициацията за един по-висш начин на живот. Мисля, че тези толкова различни, дори взаимно оттласкващи се представи за същността на смъртта, намират своето необичайно съчетаване в стихотворението на Йордан Атанасов „Сметище”.

Началото му изгражда една фикционална ситуация, сякаш пресъздадена от онзи митичен Морфей, който ни навестява в неспокойните ни сънища:

От вдъхновението - към страстта. И тъй -
до сметището на града с една жена се озовах.
Това е гробището на предметите, ми каза тя,
преди да ме целуне и преди
сравнението й да разбера.

/„Сметище”/

За човека - поет предметите, вещите, не са просто мъртви обекти, те съхраняват в себе си спомени от „семейни тайни, старческа и млада самота, въздишки, болки, порив на сърца…”, от видения за окуцели колички, които „люлкат спомен за деца…”, изобщо всичко онова, което е било свързано с човека по време на „светлините на годините” му.

Те са, бих казала, своеобразен летопис на неговите пориви и падения, вяра и разочарования, на съкровената му мечта за една красива съдба, изпълнена с взаимно споделена радост от постигнатото щастие, и в същото време - свидетелство за краха на тази мечта, която вместо в небе за полет е попаднала в калната локва на живота.

Затова ръката на жената безапелационно след „гробището на вещите” посочва и „сметището на телата”, на онези, които лежат „под плочите бетонни, под бюстове от камък”, а пръстта бавно се сляга под тях и „земята всмуква в себе си, което е раздала”, вземайки си обратно „чудото живот с възторзите и злобите в едно”.

Йордан Атанасов е поет философ, който не само умее да разчита скритите тайни на предметите, но и да обедини в едно двете гробища, за да наложи своята теза за вечността на живота:

Тук духове на хора и предмети все витаят…
И се завърта този свят: от любовта,
от грешното начало -
до млякото на Космоса,
наречено Безкрайност.

/„Сметище”/

Препрочитайки отново текстовете в стихосбирката „Машина”, за сетен път се убеждавам, че за Йордан Атанасов няма забранени или неприятни за интерпретация теми.

И още нещо - той не съчинява своите стихотворения, а ги пише така, както му ги диктува самият живот. А това го могат само талантливите поети.