Константин Зидаров

Многоуважаема госпожо,

Вчера привечер получих писмото Ви, двете книжки „Наше минало” и книгата на Димитър Данаилов „Молитва към човека”.

Идеята да приложите двата стръка чирпански минзухари ме възхити и затрогна - съхраних ги между страниците като траен спомен от родния край.

Четох, препрочитах и препрочитам и трите източника с умиление и възторг. И още веднаж преосъзнах колко далечен географски ми остава на мен, 95-годишният, Чирпан и колко все повече се приближава той до моите спомени, напластените от много десетилетия носталгични чувства, оживяващи отдавнашни преживелици, някогашната му сплотяваща ни специфика, възрожденски дух и патриотичен патос не само на интелигенцията му, но и на другите съсловия негови жители.

Той, Чирпан, с всичките му там противоречивости, представляваше една силно сплотена общност, със своя неповторима идентичност, която ни въздействуваше и ни възпитаваше.

Сега… сега всичко е по-различно, но не мога да не се възторгвам до дън-душа и от сегашната негова, предана и активна при осъществяването на културните почини, местна интелигенция. Прекланям се пред вашето дело!

Дълбоко развълнуван и преизпълнен с благодарност четох чудните писания, съдържащи вдъхновеното поетично слово на моя отколешен приятел и съгражданин Димитър Данаилов - Митец, Митеца, както галено го наричах.

Аз обичах този „прекрасен негодник”, изтъкан от противоречия, циничен и благородно извисен, простоват и недосегаемо културен, невероятно одухотворен, чувствен и вдъхновен поет още преди да се роди… Единствено поезията и делото на Яворов осмислях неговия окаян живот.

Затова… поразмислих, поразмислих и реших незабавно да откликна на покната Ви да напиша нещо за Димитър Данаилов. Днес, въпреки недоброто ми задравословно състояние, набрах сили и просто на един дъх, без да стана нито веднаж от стола си, написах статията.

В процеса на писането ми текна, че е твърде подходящо това ми писание да бъде под формата на писмо до Вас и така го оформих.

Така събрано и подредено, творчеството на Димитър Данаилов далеч повишава значимостта си и дава възможност по-успешно да се надникне в неговия дълбокопоетичен натюрел. Митецът бе поет в кръвта, поет с богато въображение.

Осъществяваше своите замисли чрез многообразни, оригинални и красиви словесни форми с усет към мелодиката на българската реч. Той си остана незасегнат от странични влияния творец и по своему самостоятелен. А неговото богато въображение беше в състояние да превърне незначителното в многозначително явление.

Димитър Данаилов бе изтъкан от противоречия оригинал - понякога нищожен, вулгарен и брутален, понякога изтънчен до съвършенство, джентълмен, изкачен до най-високото стъпало на духовната йерархия.

Но винаги и навсякъде съпровождан от своята обожавана и неразделна спътница - поезията, отглас от романтичното му и приповдигнато творческо въображение.

За да бъде такъв непредвидим за околните, според наблюденията ми имаше дълбока причина - и това бе неговият физически недъг, който го гнетеше и често понижаваше чисто човешкото му самочувствие.

Той, пред мене, в моменти на дълбок песимизъм, сам се окачествяваше като чирпанския Квазимодо, като оня всепопулярен герой на Виктор Юго с неприятна външност, но с особена чувствителност човек. Това, мисля, бе при него причината да бъде на „ти” с Бакхуса…

Тогава Митецът буквално губеше себе си и се смаляваше до пълна неузнаваемост. Но това не бе пречка на утрешния ден да бъде пак големият човек, отново във висините на своята поезия и приповдигнато въображение.

Такъв невъзможен го приемаха всички от неговото приятелско и обществено обкръжение.

И му прощаваха, защото въпреки очебийните си слабости, той бе силна личност, обаятелен събедник, впечатляващ оратор, ревностен пазител на всичко Яворово, обществен фактор, с ясна преценка на творческите си възможности, добър приятел, обикновен за обикновените, а надвишаващ извисените…

Затова всеки, докоснал се до неговата богата душевност, български или чуждестранен поет или авторитет, пожизнено му ставаше приятел и почитател.

Неговите запомнящи се и затрогващи беседи пред разнородните и култуено различни посетители на къщата-музей „Яворов” оставяха непомръкващ спомен за този забележителен човек…

Насаме с приятел, както това биваше и с мен или като център на внимание в приятелско обкръжение, той, със завидна памет, с артистична освободености с патетична приподвигнатостдекламираше свои или други поетични творби, за да стъписа, да прехласне слушателите. Такъв беше Митецът!

Четейки и препрочитайки предоставеното в „Молитва към човека”, особено силно впечатление ми прави честото присъствие на темата любов.

Димитър Данаилов бе вечно влюбеният - чистосърдечно, безкористно, нежно, всеотдайно влюбеният, издигащ непокварената любов в култ. Но тази любов бе родена и отгледана само в неговото романтично въображение.

На практика той бе жестоко лишен от нея, към която непрестанно го теглеше чувственото му сърце…

Физическият му недъг го лиши и от тази му необходимост, която той, в поетическото си творчество превъплъти в мечта непостигната, недостигната, далечна мечта…

При всяка от срещите си с Димитър Данаилов - малобройни в София, а по-чести в Чирпан - всячески съм се старал да го предразполагам приятелски. И той винаги ми е декларирал предано приятелство, но аз винаги чувствувах една ненапълно преодоляна дистанция помежду ни.

С мен той се държеше респектирано и крайно коректно. За него аз бях „другарю Зидаров”, а впоследствие „г-н Зидаров”, макар че за мен той си бе и си остана Митко или Митец.

Обяснявам си това обствоятелство с голямата разлика в годините ни - приживе чувствителна разлика от 12 години. Към това, мисля, трябва да бъдат прибавени и моите незначителни реализаторски способности, към които той проявяваше нескрит интерес, който пък аз считах за обикновена приятелска любезност.

Чирпан загуби от фиизческото присъствие на Димитър Данаилов, но спечели един белязан поетически талант. Летописът на чирпанската култура се обогати с още едно име, бъдещият му биограф има какво да каже на следващите поколения интелигенти.

Защото Димитър Данаилов наистина остави трайна следа!

София, Горна баня,
12. 03. 2004 г.

——————————-

сп. „Наше минало”, бр. 28, ноември 2004 г.