Иванка Павлова

ИСТИНСКИЯТ МИ ЖИВОТ

Истинският ми живот започва тука,
в самотата на дома ми.
Двойницата ми си отпочива.
Тя е уморена от дълга си
да се среща с хора, да говори
и да се усмихва като всички.
Но когато в стаята остана
с тишината на предметите, отново
чувам сърчицата на минутите
как уплашено туптят. Сега
аз от клетката ще пусна
моите дресирани зверчета -
чувствата и мислите, които
цял ден зад челото ми стояха.
Те обичат бялата хартия
и едва когато по снега й
отпечатат тъмните си стъпки,
ще повикат пак съня и ще завият
с него моята скъсена нощ.

ДИАЛЕКТИКА

Поетът воин има своя армия.
И тя е предана и неподкупна,
когато той самият е такъв.
В атаки всякакви ще влиза.
Ще стане твърда мъжката десница,
а погледът му - бистър и дълбок.
Дано в салоните не го примамят.
Дано доспехите си не смени
с костюм по чужди вкус и мярка.
Дано остане воин до смъртта си.
Тогава идва най-голямата заплаха:
безсмъртието му да заменят със слава
и борбения дух на стиховете му
да затъмнят със речи и възхвали.

***

Днес музата ми пак ме връхлетя.
Май вдън земя се беше скрила.
На воля дълго, дълго скита тя.
Блаженствах аз, макар безкрила.
И неочаквано се появи
немилостивата мадона.
В душата ми без свян гнездо си сви
и крехкия ми сън прогони.
Ще властва в нея дълги, дълги дни.
Ще рови в тихата жарава.
От радости и от горчивини
напитка често ще си прави.
И като капки кръв от жива плът
ще падат думите ранени,
изминали трънливия си път,
от музата благословени.

ДУМИТЕ

Когато са обединени в мисъл,
добиват нещо повече от смисъл.
Раняват, изцеляват, дават сили
дори ако изглеждат лекокрили.
Те винаги ума ни поразяват,
повалят и изправят, вдъхновяват,
а уж са толкова обикновени,
но в сплав когато са преобразени,
енергия излъчва всяка дума -
зарядът й е като на куршума.

ДЪЛГОТРАЙНОСТ

Силна е ръката на резбаря.
Погледът му, взрян в парче дърво,
вижда образи и форми.
И се ражда новата реалност,
за да омагьосва с красотата си
и с възвишената си тъга.
Думите са моето длето.
От душата ми извайва то
живи образи и форми -
летопис на минало и днешно,
светло обещание за утре.
Колко си приличаме с резбаря!
Съсредоточено и с упорство
като медоносната пчела
в самотата диря вдъхновение
да придам на думите магия
и на миговете - дълготрайност,
па макар и кратка да е тя.

ЕСЕННА РАПСОДИЯ

Случайните метафори ме плашат.
Стихът ми се стреми към простота.
Горчилката е лек. Изпивам чаша
и продължавам. Властва есента
край мене, но и в мене. Неизбежност.
Като че с пъстроцветната дъга
художник влюбен акварели нежни
рисува. И струи от тях тъга.
Но мисълта ми върхове и бездни
преброжда, а духът ми несмирен
открива родство с висините звездни
и прави плодотворен моя ден.
Сънят краде богатството ми-време.
Пробуждам се. Прозвънва стих и аз
решавам нищо да не ми отнеме
прошепнатото от мига без глас.
Записва радостно и вдъхновено
на белия лист моята ръка
стихотворението - част от мене
навярно ще се съхрани така.

МОИТЕ СТИХОВЕ

Често ме връхлитат ненадейно.
Даже и самата аз не знам
как се раждат, но благоговейно
следвам повика им като в храм.
Ту се чувствам лека и крилата,
ту като разпятие са те.
Подир всяка изповед душата
се облива в сълзи и расте.
Странна участ! Сякаш някой свише
е решил да съм докрай перо,
повестта на дните си да пиша
в свят на злото, жаден за добро.

МОЛИТВА ІІ

Будя се нощем -
стихове пиша.
Жива съм още
и още дишам.
Мрачните мисли
се просветляват.
Все още искам,
все още давам.
Жилава, твърда,
а уж тръстика,
гневна и мъдра,
и разнолика.
Боже, води ме.
Диря пътека -
и поносима,
но не и лека.
Не искам празни
дни безполезни.
Дано опазя
духа си звезден
от земни страсти,
от тъмни мисли.
Всичко прекрасно
да ми е близко.
На истината
да се надявам.
Още да искам,
още да давам…

***

Музата ми, странна и капризна,
ме лиши и тази нощ от сън.
Само весело щурче наблизо
с мен будува. Всичко спи навън.
Аз не зная как стихът се ражда -
той си има свои правила.
Някаква необяснима жажда
утолявам - сякаш съм била
дълго в изолация държана
и сега изригва изведнъж
нещо съкровено премълчано.
Като семе подир щедър дъжд
избуява от душата слово -
част от мене то ще съхрани.
Аз възкръсвам за живот отново -
нощите ми се превръщат в дни.

ПРОГОВОРИ, ПРЕВЪПЛЪТИ СЕ

Проговори, превъплъти се
в картина, в песен, в стих,
в дете, което си възпитал.
Все някога и някъде
душата ти ще се намери
с несрещнатия приживе човек.
Ще те познае, ако си приличате.
Дори ако забрави името ти,
ти ще останеш с нещо в него,
в усмивката му, в жеста,
в дъната тъмни на очите.
Проговори, превъплъти се.
Защото всичко като облак
ще се разсее в синьото пространство:
смехът, сълзите, твоите движения
и криволиците на мисълта ти,
ликуващият миг, политнал
като танцуващо балонче.
Проговори, превъплъти се.
Останалото е мъгла, в която
ще се загуби образът ти блед.

РАЖДАНЕТО
НА МОИТЕ СТИХОВЕТЕ

Аз следвам сякаш нечий таен план.
Припламва въгленче в душата ми
по повод, незначителен на вид:
усмихнат спомен, капчица роса,
щурче с цигулка, бебешко гугукане.
Изграждам някаква мозайка
от късчета живот: необичайни,
така внезапни, толкоз неочаквани…
Като невидимо зачатие
си имат своя логика чудата
и ме заставят да ги следвам.
Те са обречени да се родят:
картина на самата мене
и образ на света, видян
през чифт очи възторжено-скептични.

СТЪЛБИЧКАТА

Когато преживяното затвориш в слово,
угасва огънят на живата му плът:
като хербарий - мумия на цвете,
като ухаеща вдлъбнатина
върху легло от тялото,
което е било, но не е вече.
Това е стълбичката, по която
аз се катеря към спасението
от думи, погледи и помисли,
когато са разплискали водите
на езерната ми вглъбеност.

***

Суетност ли е, Боже мой,
неистовата ми потребност
от болката, от редките възторзи
килим от думи да тъка?
Изпращам своите послания
на неизвестни адресати:
момиче със душа на цвете,
зрял мъж - търсач на красота,
старица с неугаснало сърце.
Живеят може би в съседен град,
а може би на бъдещето са деца.
Дано писмата ми да ги намерят.
Все ми се струва: нещо належащо
във редовете им се крие,
почти неизразимо с думи,
а с нещо повече от тях.
Знам, че с един замах човекът
за миг Земята би взривил.
Защо тогава, Боже мили,
не секва този странен извор?
Навярно вярвам в чудесата
и като в Яворовата творба
очаквам „нечий родствен зов”.
Но ако той е само ек
от моето стенание за отклик?