Александър Миланов

БЕЗСЕЗОННИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ПОЕЗИЯ

Тя отговор е. И въпрос е.
Земя - и близка, и далечна.
И вечната си мъка носи
ведно със радостта си вечна.

Начало вижда във предела.
Отвъд познатото пътува.
Живее с гордата повеля
да служи, но да не слугува.

ПОЕТ

На Добри Жотев

Отдавна го прогони от Парнаса
прастарата вражда със боговете.
Сред нас е той. И също като нас е.
С най-тежкия товар на раменете.

И той самият може да загине,
но младостта му - тя остава жива.
Че само под товара на годините
гръб превива.

Дори да стигне старост,
не го мами
наградата,
с която утешават.
И белите коси наподобяват
бял лист за песен,
а не бяло знаме.

НЕОБИКНОВЕНО БЕЗСЪНИЕ

Като че ли е скъсана стената
на язовир, издигнат на възбог.
Внезапно зазвучава тишината
от някакъв тътнеж дълбок
и рукват водопади от сравнения,
размери и съзвучия звънят,
излети в блокове стихотворения
пред погледа ми се въртят.

Като рибаря, който наблюдава
прехласнат как край лодката върви
река от риба и едва успява
случайно някоя да улови,
стоях аз. А размери и съзвучия
долитаха до моя слух.
И сякаш хор от всички земни ручеи
във тая вечер чух.

ОТКЪДЕ МИНАВАТ ГРАНИЦИТЕ

До тази нощ
аз вярвах на учителя по география
и на атласите и картите.
Учителят по география говореше,
че границите преминават
през планини, през долини
и край морета.
Понякога се сливат със реките,
понякога ги прекосяват,
а пък моретата и океаните
са естествени граници.
Върху атласите и картите
е отбелязано същото.

Аз вярвах на учителя по география
и на атласите и картите
до тази нощ.
Но тази нощ стоя на границата
на близката раздяла със момичето,
което ще замине заранта
за някакво градче в Тюрингия.
И двамата във тази нощ разбираме
езика си неразбираем.
И двамата си обещаваме,
че ще се срещнем скоро и завинаги.
Но аз не вярвам да се срещнем някога,
а сигурно и тя не вярва.

Тя казва „Лека нощ” и край мене
остават само старите дървета
на странно тихия младежки лагер.
А подир час я срещам неочаквано
да скита като мене сред дърветата.

Във най-неосъществимите неща
започвам тази нощ да вярвам,
но вече няма никога да вярвам,
че границите преминават
през планини, през долини
и край морета.
Макар че на атласите и картите
е отбелязано същото
със кървавочервени линии.

НИЧИЯ ЗЕМЯ

Над нея птици пеят и се вият,
но тя не принадлежи на птиците,
че птиците гнезда не вият
над щиковете на войниците.

Разглеждат я с дула шубраците разлистени.
Обстрелват я и гръмотевици, и изстрели.
А тя лежи самотна под просторите,
забравила за стъпките на хората.

През ивиците на браздите
и теловете, във плътта й врязани,
единствено змиите
минават ненаказани.

И свиват съскащи гнезда влечугите
до люляка и теменугите.
И плъзва змийското едноезичие.
…Земята всъщност не е ничия…

РИСУНКА

Момичето е шастнадесетгодишно.
И момчето е шестнадесетгодишно.
Рисуват върху една скамейка,
зелена като пролетната рокля,
с която е облечено момичето.

Учителят по рисуване каза,
че трябва да се учат от природата.
Учителят по рисуване каза също,
че още много са зелени.
И майката на момичето казва,
че още много са зелени.

Върху белите листи разцъфнаха
две зелени градинки
като градинката със зелената скамейка.
Градинките приличат на градината.
Само близкият ясен
е отишъл при тънката трепетлика
от най-далечната алея.
Една много млада тополка
е избягала от двете тополи,
за да се срещне с високия бор.
Самотното поточе не е самотно.
До него шуми още едно,
дошло кой знае откъде.
Даже камъните лежат два по два.
Но храсталаците са на групички.
Защото са още много малки.
И брястът със набръчканите клони е сам.
Защото е вече много стар.
Няма я и зелената скамейка,
върху която втори час рисуват
едно шестнадесетгодишно момиче
и едно шестнадесетгодишно момче.
Учителят по рисуване каза,
че трябва да се учат от природата.
Учителят по рисуване каза също,
че още много са зелени.
И майката на момичето казва,
че още много са зелени.

НОЩТА, ПРЕДИ ДА СЕ РОДИШ

Тя беше странна и припряна -
всичко променяше край мен.
И аз самият станах странен,
по странен начин променен.

Открих, че ясно забелязвам
незабелязани неща.
Две майки за деца приказват.
Аз слушам, но като баща.

Садени за любов градинки
от детски гласове ехтят.
Като невиждани калинки
балончета из тях летят.

Във стаята ми като слюда
сияе лунна светлина.
Пред погледа ми стана чудо
с добре познатата луна.

Ясно успях да забележа -
пердето на корниза стар
я омота като във мрежа,
с която ходят на пазар.

И на тавана, окачена,
луната жълта сякаш бе
играчка, лично подарена
от приближилото небе.

НА МОЯ СИН

Решавам тебе да нахраня,
но сочиш ти и храня аз
играчките ти насъбрани
в широко колело край нас.

Безгрижно винаги се смееш
и радваш се, щом чуеш смях.
Когато другите запеят,
ти искаш да запеем с тях.

Така от твоите желания
аз - ученият ти баща -
уроци вземам по внимание,
по нежност и по доброта.

СПОМЕН ОТ ДЕТСТВОТО

На баща ми

Като при някакъв пожар заби
камбаната от кулата гранитена.
Приведени под белите торби,
заминаха нанякъде бащите ни.

И стегна тишината всеки дом.
Заключи всички думи зад вратата.
Съседките ни само шепнешком
говореха край плетищата.

…И спомням днес далечната война
не по риданията за убитите,
а по оная страшна тишина,
която ни отучи от игрите.

Затуй ме радва всеки шумен дом,
че страшно е, когато
децата си говорят шепнешком,
уплашени от тишината.

МАЛКА ОДА ЗА ПОЛЕТО

В теб бурята не може
да гръмне ненадейно.
Щом облаците тъмни
към слънцето се втурнат,
преди то в плен да падне,
знак дава със кръвта си:
- Хей, хора, буря иде!

В теб отдалеч се вижда
дали за тежък удар,
или пък за милувка
е вдигната ръката.

СМЪРТТА НА ДЯДО

Събуди се и тази сутрин рано.
Прозорецът, внезапно побелял,
проблясваше. И той разбра зарадван,
че неочакван сняг е навалял.

Разбуди бързо синове и внуци,
да се порадват на снега и те.
Лопата взе, наметна ямурлука
и заситни навън като дете.

Но изведнъж, без даже да извика,
залитна и простря ръце напред.
Пъртината, сред двора ни извита,
пред погледа ни трепна като креп.

А той лежеше примирен, спокоен,
във пухкавия сняг ръце забил.
По устните в кристалчета безбройни
последният му дъх се бе стаил.

Такъв пое през равнината бяла
към гроба черен горе на рида.
Пъртината сред двора ни остана
като дълбоко пусната бразда.

ВЪЗПРИЕМАНЕ НА ПРОЛЕТТА

——————————————

НЕУСТАНОВЕНОСТ

Бих желал да отрека, но факт е,
че съм страшно неустановен.
Неустановеният характер
е установен отдавна в мен.

Даже по рождената ми дата
вписана в зеления паспорт,
попа, майка ми и общината
водеха и още водят спор.

Мойта вечна неустановеност
вечно все нанейде ме влече.
В клетките ми тя е вкоренена
и с кръвта по жилите тече.

Чуя: първостепенна задача! -
и ръкавите запретна аз.
Аплодирам, хваля, славя, тача
и скандирам с най-несдържан глас.

Но след време важната задача…
просто снемат я от дневен ред.
Току виж, и друг след нея, значи,
изведнъж от дневен ред е снет.

Все вървя във вярно направление.
Все ме сепва нещо някой ден
с някакви случайни изменения
и оставам неустановен.

Всичко се повтаря безконечно,
но вина търсете само в мен
за това, че си оставам вечно
неустановен.

***

Не са, не са покорни на съдбата.
Растения, родени във блатата,
те корени във тинята са впили
и от самата тиня черпят сили.

Не са покорни те, не се смиряват.
Стебла и корени сплотяват,
блатата ден след ден стесняват,
загиват винаги в борбата,
ала поробената пръст освобождават
и завоюват нова почва за земята.

ПЕЙЗАЖ

Разнохарактерният Искър
спокойно тука не тече,
нито води капризно плиска,
нито настръхнало влече.

Необяснимо боязливо,
без недоволно да бучи,
като подплашен се извива
под черната скала, която
със зинала уста стърчи.

Отдавна Искър в страх се мята,
че мирно щом не си кротува,
че малко щом възнегодува,
ще го заключи в плен скалата.

И тръпне той - синът на Рила, -
без даже и да подозира,
че в него е стаена сила,
която от балкан извира.

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

Заслуша то с премрежени зеници
как му говорят прелетните птици,
че идването му са предвещавали,
че него винаги са утвърждавали.

Заслушано във химните блажено,
не забеляза то, че облак се надига.
И неочакваният облак мигновено
го стегна във верига.

Тъй си отиде лятото горещо,
глава навело към нозете.
Високо го освиркват ветровете,
които винаги освиркват нещо.

А прелетните птици,
които химните си миг не спираха,
под строй летяха във редици
и с песни пак
го конвоираха.

ПРОЛЕТ

Полумечта, полуреалност,
тя идва и цъфти, цъфти.
Дори от багрите банални
свежест особена струи.

Нищо, че има кал по пътя -
това е кал от размразяване;
че свода някога е мътен -
той носи дъжд за разцъфтяване.

Цъфтеж. Летеж е пролетта.
Пробиват птиците простора.
Пробиват всеотдайните листа
килийките дебелокори.

И гледайте - какво доверие! -
гнездо от сламки вие птичето,
цветец от нежност е разперило
кокичето.

Широко, светло и просторно.
Започва новият цъфтеж.
Започва новият летеж.
Каква голяма отговорност
пред младите ята,
пред кълновете на полето,
пред лятото и есента
на цветовете.

ВЪЗПРИЕМАНЕ НА ПРОЛЕТТА

Сияе пролетното пладне.
Възкръсва сивата лъка.
Нанякъде се носи плавно
невидима преди река.

А ний се питаме тревожни -
синьо небе ли е това,
или пък някакъв художник
е нарисувал синева?

И на цветчетата наболи
не можем да се доверим.
Дали наистина е пролет,
или е пролет, но на филм?

Ята не литват устремени
към пролетната светлина,
че помнят ветрове студени,
дошли със вест за топлина.

И много пъти с много ловкост
пред зрящата им слепота
лъчите сбираше във фокус
и фокусничеше смъртта.

Измамвани ята за полет
трудно разперват пак криле.
И само истинската пролет
ще може да ги разбере.