Златимир Коларов

Това са ПЪРВИТЕ СТРАНИЦИ на романа „По тънката повърхност на леда” за жената през погледа и душата на мъжа, колеги и приятели, които актьорът Руси Чанев прочете на премиерата в Музея земята и хората на 18.05.2023 г. Книгата може да бъде поръчана по интернет или закупена в книжарниците на Хеликон.

Висок, слаб, попрегърбен мъж с тъмна шапка с широка периферия, дълъг сив шлифер и обемиста черна чанта, подмина надписа „Минаването забранено”, прескочи заграждението и тръгна по протежение на кея. Стъпките му, отмерени и бавни, глъхнеха в плисъка на вълните долу в гредите. Вятърът развяваше краищата на шлифера и на широкополата му шапка, дрехите му бързо се напояваха с влага. Подмина стълбата към пристана за лодките и спря пред парапета в края. Остави чантата на земята и се огледа.

Тежки, сиви облаци покриваха небето. Студен и влажен, вятърът напояваше с пръски кея и пристанището в далечината. Въздухът бе натежал от влага. Вълните се блъскаха в гредите, те скърцаха, стенеха и разклащаха повърхността под него. Грохотът на вълните поглъщаше воя и писъка на вятъра. Мъгла покриваше града и Морската градина в другия край на кея. В сивата й пелена черни, самотни и зловещи като бесилки, стърчаха крановете на Търговското пристанище. Слънцето не се виждаше, но мъжът знаеше, че бе слязло ниско зад града и след час щеше да се скрие зад начупената линия, където хълмовете опираха в небето, сега скрити в мъглата.

Мъжът понечи да запали цигара, но вятърът за секунда я намокри и изгаси огъня от запалката. Той хвърли цигарата на земята, запалката запрати в морето. Настръхнал, разрошен от вятъра гларус изпищя над главата му и се изгуби по посока на брега.

- „Нивга пак”, птицо проклета - проследи го той с поглед и допълни: - А, може би, навсегда?

Вятърът връхлетя отново, отвя думите му към брега, покри лицето му с водни пръски и развя полите на дългия му шлифер. Извади мобилния си телефон, набра няколко цифри, говори около минута, свистенето на вятъра погълна думите му. Изключи телефона и го запрати в морето. Пресипнало и приглушено откъм Търговското пристанище прозвуча корабна сирена. Ехото й бързо заглъхна в мъглата.

- Време е - въздъхна мъжът, наведе се, дръпна ципа на чантата и извади бяла мраморна урна.

Отвори капака, обърна урната и изсипа праха в сивото нагънато море. Вятърът го пое и разпиля нашироко и надалече.

- Сбогом - пошепна той, изтръска последните прашинки от урната, хвърли я във водата и допълни: - „И душата ми във мрака няма да дочака зрак - Зная вече - нивга пак!” Идвам - каза той, качи се на ръждясалия парапет, който спираше неразумните да скачат във водата и полетя с главата надолу към гънещата се, сива, разпенена повърхност.

Тялото му се завъртя във водовъртежа около гредите, потъна, изплува, устреми се надолу и се сля с чернилката на дъното. Шапката му се завъртя след него, потъна, но изплува и, понесена от вълните, като се вдигаше и спадаше, заплува бавно към брега…

Намериха я две циганчета сутринта на следващия ден - сплескана, подгизнала от влага, покрита с пясък и водорасли. По-голямото отупа пясъка и я сложи на главата си. Периферията й увисна към слабите му рамене и закри ушите и лицето му. По-малкото понечи да я свали от главата на по-голямото, но то се дръпна и побягна по влажния пясък. И малкото побягна след него, разстоянието между двамата бързо се увеличаваше, малкият изостана и не успя да го настигне. Изкачи се омърлушен по стълбите, пресече Морската градина с крайбрежната алея и тръгна към циганската махала в покрайнините на града без да се оглежда.

Слънцето току-що бе изгряло. Късната есен затискаше града и бавно го поглъщаше в мъглата, полазила откъм морето, попиваща ранните, хладни, утринни слънчеви лъчи. Привели носове ниско над земята бездомни кучета обикаляха из храстите на Морската градина. Изпити, приведени в студа самотни хора бързаха за работа по празните алеи. Стъпките им отекваха глухо в тишината. Бе тихо и усойно - мъглата поглъщаше уличния шум и плясъка на вълните ниско долу…

Докато циганчето пресичаше крайбрежната алея и Морската градина, разгърден възпълен мъж с увиснали торбички под очите, с набола прошарена брада, двойна брадичка и покрити с косъмчета длани в измачкан бял шлифер и карирани сиви панталони слезе забързан по стълбите, мина покрай надписа „Минаването забранено”, с пухтене прескочи заграждението и забърза по протежение на кея. Полите на шлифера му се вееха след него, брадичката и бузите му се тресяха, стъпките му отекваха глухо и учестено по цимента - бе неестествено гъвкав и подвижен за пълнотата. По средата на кея спря задъхан и леко изморен и се огледа. Освен мъглата нищо друго не видя.

- Ще му се връзвам на акъла? - промърмори той и продължи бавно към огражденията в края на кея.

Самотен гларус изпищя над главата му и се изгуби в мъглата към града. Приглушена корабна сирена прозвуча откъм Търговското пристанище и заглъхна. Понечи да се върне, но видя чантата до ръждясалия парапет и я позна. Взе я като се опираше на коляното да не залитне, видя, че е отворена и бръкна в нея. Под пръстите му прошумоляха листове хартия, попили нощната влага и мъгла. Извади ги, листовете бяха гъсто изписана компютърна разпечатка, но не можа да разчете текста - здрачът на мъглата затискаше кея, брега, алеята и Морската градина.

- Тука ли си? Къде си? - извика възпълничкият мъж и се огледа.

Никой не му отговори, гласът му потъна в мъглата и заглъхна. Наведе се над парапета, водата се пенеше, гънеше и шумеше в колоните на кея мътно-зелена, мръсна, черна…

- Ай, да му се не види! - промърмори той, отново се огледа, но никого не видя.

Дръпна ципа да затвори чантата и тръгна обратно към брега. Изкачи се по стълбите вече не така забързан, пресече Морската градина, после алеята и потъна в града. В хотела включи лампиона в ъгъла на стаята - от мъглата навън в стаята все още бе сумрачно, извади листовете от чантата, разпиля ги по плота на масичката да съхнат, седна на креслото срещу телевизора, запали цигара и взе най-горните листове. На първата страница с главни букви бе написано ПО ТЪНКАТА ПОВЪРХНОСТ НА ЛЕДА. Встрани бе добавено с молив „Може и „Черният шепот на страха”, „Сивите спомени на мизантропа”, „Изповедта на мизантропа…, или на глупака…” - както ти хареса. Какво ще кажеш?”

- Какво да кажа? - промърмори възпълничкият мъж. - Че си пълен идиот!

Не бе отбелязано дали текстът е новела, повест или роман, най-малкото пък сценарий за игрален филм, както му се щеше да бъде.

- Изповед, предполагам - промърмори той, отгърна листа и се зачете:

Самотата най-силно се усеща, когато слънцето потъва в равнината, отблясъците от залеза гаснат бавно и небето натежава от звезди. Морето се полюшва в сумрака, приглушени гласове и стъпки изместват делничната глъчка. Вървиш по брега, заслушан в тихия плясък на вълните, желанието за любов те парва и го усещаш като тръпка, след секунда тръпката се превръща в болка. И, за да заглушиш зова на морето, хлътваш в първата кръчма, която се изпречва пред очите ти и започваш - една, две, три…, всъщност - без да ги броиш - мислех си докато се разхождах по крайбрежната алея и се чудех дали да хлътна в първата кръчма, която се изпречи пред очите ми или да продължа безцелната си разходка…