Петър Анастасов

* * *

В тази книга като в тъмница
са заключени четирсет стихотворения.
„Душата ми се избави като птица
от примката на ловци…”

Слушам техните песнопения
и се мъча да пея с тях.
Но сега ли случи да онемея?
Аз, който до вчера възторжено пях,
днес не мога да пея.

Днес коленича пред своите горди чеда,
които избраха страданието пред позора.
Едно е да пееш на свобода,
а друго - да пееш в затвора,
където войници стоманени,
послушни, жестоки и глупави,
устите разбиват с камъни,
коленете трошат с чукове..

Четирсет стихотворения - четирсет мъченици…
Там, в ореола на християнското житие,
или тук, в кадифените белезници
на едно натежало от доноси досие.
Всяко време по свой маниер дописва
многотомната книга на човешкия срам.
Садистични мъчения и убийства
се редуват с изтънчени мерзости там.
И животът прилича на подаяние.
Но се радваме ние, превиваме врат
и живеем с трогателно послушание
в резервбта на тоя свят.

И добре че са думите - нашето изкупление!
Колко думи спасих и колко предадох от страх…
Коленича разкаян пред своите стихотворения -
те са моята съвест и моят грях.

Душата им се избави в заветния час -
чувам ангелска песен и ангелски плач.
Но къде ще намеря спасение аз?
Аз - едновременно родител и палач!

ПОЕТ

Поет - но защо тая гордост ранима?
Защо тая жажда за слава и власт?
Добре е да помним, че винаги има
един по-голям поет от нас.

Напразно се влюбваме до забрава.
Напразно ликуваме в мъжкия час.
Най-хубавата жена ще я притежава
един по-голям поет от нас.

Смъртта ни подрежда, смъртта ни избира.
Еднакъв е моят и твоят шанс.
Така е, но винаги първи умира
един по-голям поет от нас.

И винаги с вяра в поета, достоен
да бъде на времето съвест и глас,
народът отглежда в недрата свои
един по-голям поет от нас.

Не казвам, че някой от нас е излишен,
но мога да кажа спокойно аз:
най-хубавото стихотворение ще го напише
един по-голям поет от нас.

* * *

Не е удобен никому поета.
Не е удобен на съпрузите ревниви,
не е удобен на безгрижните момчета,
които спят с момичета красиви.
Не е удобен на бащите празнодумни,
които тъпчат синовете си с пари,
на майките, които имат умни
и много любопитни дъщери.
Не е удобен той, не е удобен
особено с това, което пише.
И всъщност не това, че е особен,
го прави неудобен и излишен.

Не е удобен той, не е удобен
с това, че в небесата само хвърка,
с това, че да пълзи е неспособен,
дори с това, че вечно е объркан.
Не е удобен той с бита си грешен
и неговите тайни са бодливи.
Дори когато стене безутешен,
щастливците съвсем не са щастливи.
Не е отчаян той, не е поробен,
дори когато вече е прободен.
Не е удобен той, не е удобен
особено с това, че е свободен.

Не е удобен той, защото вижда,
защото утре може да го каже.
Омразата всеобща го зазижда,
но никога не може да го смаже.
Не е удобен той да го убият -
убийството за него е награда.
Не могат да го снемат, да го скрият -
остава да го вдигнат на площада.
И мъртвият поет е неудобен,
макар че е останал без очи.
Успели са да го натикат в гроба,
но как да го накарат да мълчи?

* * *

Обещай ми светло минало.
Както тръпнем от мечти,
утре слънцето изстинало
може да ни връхлети.

Обещай ми къща слисана.
Не палати, не дворци -
искам къщата, орисана
от безсмъртни мъртъвци.

Обещай ми двор с акации.
Уж така ни е добре:
адмирации, овации,
а накрая - смрад в антре.

Обещай ми път през нивите.
Стол не искам - искам път.
Ако бяха мъртви, живите
нямаше така да спят.

Обещай ми свят без гробища.
Съхрани до следващ век
многолюдните находища
на самотния човек.

* * *

В часа на твоето мълчание, родино,
когато плачеш за убитите поети
и щъркелът виси в небето синьо,
а слънцето ти баладично свети…
Когато стиховете са прекрасни
и даже речите без тях не могат,
когато вечерта смирено гасне
и пламва Дебеляновият огън…

Наистина не бих могъл безгрижно
на даденото даром да се радвам,
но страх да не умра скоропостижно
в душата ми безсрамно се прокрадва.
И всичко си отива по местата,
и вече мога сам да проумея:
те просто преминаваха чертата,
а ние просто спираме пред нея.

Поезията всъщност е Голгота,
която ни сродява с вечността.
Но ние сме по-малки от живота,
а те са по-големи от смъртта.

* * *

Летим.
Прожектираме светлина.
Пропадаме в тъмното като в ров.
Любов. Лудост. Луна.
Или само любов.

Само любов и така докрая -
светлината прониква отвъд.
Всеки завой е една запетая
в изречението на нашия път.

Не плачи.
Ще почака злината.
Подари ми я тая сълза.
Много път има още да мине колата,
преди да стане на железа.

Много пътища с тебе ще минем още,
преди да стигнем последния ров.
Искам само да бъде нощем.
И да бъде любов.

Нямаше толкова да ме боли
и щях за друго да ти говоря,
ако правеха гробищата за коли
близо до гробищата за хора.

А сега да се вкопчим един във друг
и да не мислим за края.
Беше прекрасно до тук.
На пътя лежи запетая.

* * *

Нас любовта ни съхрани
за бели и за черни дни.
Дари ни мир и свобода
и ни предпази от беда.
Нас любовта ни утеши
и с грях леглото ни постла.
Насити нашите души,
насити нашите тела.
Изглади твоя грапав нрав
и ме направи величав.
Шлифова моя сляп талант
и ти поднесе диамант.

Нас любовта ни извиси,
помилва ни и ни спаси
от зависти и думи зли,
от заговори и стрели.
Нас любовта ни призова
и трябваше да се явим.
Светът не вярваше в това,
че можем да го победим.
Но ето го сега - мълчи,
безсилен да ни заличи.
И даже някакъв закон
ни прави в тъмното поклон.

Нас любовта ни съхрани
по пътя ни към старини.
Аз може би съм вече стар,
но старостта си има чар.
И тебе вече старостта
заплита в мрежичката зла.
Но жива ли е любовта,
живеят нашите тела.
Живеят нашите души
и няма кой да разруши
ликуващите - дух и плът.
И всеки път - за първи път!

МОНОЛОГ НА ЕДНА АКТРИСА

От прозореца иде светлина,
от звездите повява хлад.
Мъжът, който в тъмното ме позна,
за мене е непознат.

Като рокля събличам любовта
и обличам една сълза.
Мъжът беше с мене до сутринта
и себе си изтерза.

Ще му каже ли някой, че греши,
че не трябва да бъде сам?
Кръжат изтерзаните ни души
в безкрайния звезден храм.

И самотници горди се тълпят
в пещерите на своя страх.
Разбрах много неща на тоя свят,
а себе си не разбрах.

Мъжът е от лявата ми страна,
спокоен и непознат.
От прозореца иде светлина,
от звездите повява хлад.

* * *

Легни на сърцето ми като мъка.
Може би най-подир успокоени
ще спрат да опъват своите лъкове
тези досадни ангели около мене.

Сладко е гроздето с бръчки по кожата
и на мене защо ми е друга жена?
В своето ложе ще те положа.
Един е животът ми и жената - една.

Ослепях от любов.
И греховната сладост
на моите мускули ми горчи.
Зная сам, че не съм вече в първа младост,
но се надявам, че не личи.

И те чакам с такава бездънна жажда,
че даже прошепнато, твоето име кънти.
Любовта ни убива. Любовта ни ражда.
Какво ще направиш със мене ти?

Когато смъртта пропълзи към човека,
любовта е неговото спасение.
Но ако те чакам още няколко века,
ще изгубя търпение.

* * *

Папрат - жилава трева,
папрат - нож и папрат - кръв.
Бях страхлив преди това,
след това не бях такъв.

Папрат - ложе, папрат - страх,
папрат - вик и папрат - скръб.
После твоя знак видях
в крехка ямичка от зъб.

Папрат - шемет, папрат - смут.
После свърши този ден
и лежах на твоя скут,
победил и победен.

Папрат - лято, папрат - лес,
папрат - жилава трева.
Ти не си до мене днес
и боли до смърт това.

И сънувам всяка нощ
сън еднакъв, сън такъв:
папрат - остра като нож
и целувка с вкус на кръв.

* * *

На Петър Добрев

Земя, преситена от дъжд,
отпусната, ленива, нежна.
Така, простете ми, изглежда
жена, преситена от мъж.

А беше огън, беше мор -
земята овдовя, пресъхна.
Но плисна дъжд и - о, възторг!
Тя свлече дрехата си връхна,

замря, полазиха я тръпки,
огъна се и стисна зъби…
Набъбваха безсрамни пъпки,
димеше дим, растяха гъби.

Земята стенеше покорно
в обятията на дъжда.
Обливаше я неуморно
благословената вода.

Проникваше любвеобилно
дълбоко в нея като в бездна.
Накрая стана непосилно
и чудото - уви, изчезна.

И както си отива мъж,
от слабост собствена сконфузен,
отиде си и тоя дъжд,
на пръсти, победен и гузен…

ГОРА

На моята гора забравената пазва.
Какво отново търся - съчувствие или пощада?
Гората винаги ми прощава и ме наказва
с това, че винаги ми прощава.

Цяло лято гората е плакала боровинки,
украсила е въздуха с паяжини, дърветата - с мъх.
И пълзят милиарди загрижени животинки,
и не могат от работа да си поемат дъх.

Цяло лято гората е чакала мене,
а пък аз се улисах и минаха векове.
Горите и майките никога не се променят
- променят се техните синове.

Уж всичко е същото, уж се опивам
от нейния мирис, от нейния мъдър покой,
а пък внимавам да не докосна коприва
и се ослушвам - да не започне порой.

Толкова ли съм грешен, та ме е срам от нея?
Мълчат посивелите борове като сърдити бащи.
Сега ще отворя уста и ще онемея,
а една заядлива катеричка ще закрещи!

* * *

Ти, грохнала гора, запази ли за мене
поне една хралупа - да се преселя в нея?
Не искам нищо друго, за да преживея
годините, които са ми отредени.

Страхувам се от твоите четириноги,
но тук страхът от хора ме доведе.
И предпочитам безсловесните съседи
пред тези от панелните бърлоги.

Ще бъде низ от ритуали прости
животът ми - усмивка милостива.
Ще правя път на мравката трудолюбива,
ще бъда щедър с гладния, когато проси.

Като фенер, от моята ръка поставен,
на клона пред хралупата ще свети бухал.
Когато завали или задуха,
от всеки звяр да бъда посещаван.

Отсреща някой храстите разлиства,
притихва всичко в горската държава.
Страхът от хората ме унижава.
Страхът от зверовете ме пречиства.

* * *

Благословена къщичка под склон -
единственият наш подслон.
Направена е от картон
и в нея твоят нежен стон
отеква като камертон
и дава тон.
И благослов
ръми над нашата любов -
звезда в космическия ров.
И пада някакъв пантоф,
а някъде започва лов,
красив и нов,
и непознат,
и сладостен, и див, и свят.

Бучи далечен водопад
и няма връщане назад
към нашия безгрижен град,
където спят…
И тишина…
Убиха някъде сърна,
стъписана от светлина.
Това е моята вина
и твоята горчивина.
И ти позна, и аз познах.
И все така - живот и страх.
И все така - любов и грях.

В един върховен миг разбрах,
че вече се превръщам в прах
и нечий смях
се втурна тук.
И в къщичката влезе друг.
Навярно беше моят внук
с едно момиче и напук
на всичко пееше капчук
с небесен звук.
И нежен стон
отекна като камертон.
И някъде започна лов,
красив и нов.
Като любов.

* * *

За първи път - сам в света!
На стената - едно допотопно кандило.
Някога. В детството. През нощта.
В душата ми нещо се е родило.

Непрогледно е. Сляпо е. Няма ток.
Спят по другите стаи. Тихо е.
И повикан от своя бог,
аз се уча да пиша стихове.

Старата къща - какъв разкош -
е населена с духове и с въздишки.
Накрая заспивам и цяла нощ
по лицето ми се разхождат мишки.

И меките лапички с ласкав код
ми диктуват сигналите на всемира.
И после разбирам, че моят живот
от чужди сигнали е програмиран.

От нежния допир на мъничка твар,
от някакъв звук на врата отвъдна,
от някакъв жребий, от някакъв зар
зависи съдбата ни безразсъдна.

Започват възторзите на духа,
налива се тялото с мъжка мощ.
Но над земните радости свети греха
на оная неземна първа нощ.

Така ли се ражда поетът - не знам.
Не помня каква беше тая магия.
Но в тъмните нощи, орисан и сам,
не мога от мишките да се скрия.

* * *

Събират листата, събират листата
и в мъртвата купчина лятото пърха.
И сякаш метлата премита душата,
и сякаш в душата ми циганка бърка.

Излишно е пак да тършувате в нея -
отдавна е минал оттам вехтошаря.
И аз като купен на старо живея
в една проветрива панелна кошара.

Отдавна от мене и сянката бяга,
и вятърът зъл зад гърба ми злослови.
И някакъв обръч душата ми стяга,
и сякаш за всичко в света съм виновен.

Не ми се сърди за тревогите, мамо!
Не ми се сърди за надеждите празни!
Аз бягах от тебе по празници само -
сега идвам само когато е празник.

И вие - съседи, не ми се сърдете.
И вие - забравени мои роднини.
Живейте живота си и ми простете
това, че не ви се обаждам с години.

Не ме укорявайте, старци и баби,
преместени в селското гробище вече.
Смъртта ви премести, смъртта ви ограби,
но друг ви излъга и друг ви отрече.

Простете ми вие, и черни, и бели,
замислени крави с подземно мучене,
и вие, към друго небе отлетели,
безсмъртни врабчета, убити от мене.

И вие, ливади, и вие, потоци,
и вие, дървета, и вие, животни.
Получихме толкова много уроци,
а си останахме неграмотни.

* * *

На Недялко Йорданов

Под плясък на пловдивски гълъб или
под грак на бургаски гларус
почти не разбрахме кога сме дошли
пред прага на своята старост.

Машинката чука. И в моята гръд
все още машинката чука.
Преди да се срещнем навеки отвъд
за кой ли път вече се срещаме тука.

Наивни и смешни, такива едни -
с невзрачен фасон, с демодирана дрешка…
Навярно изглеждаме зле отстрани,
но всъщност сме - няма грешка!

На мене напук и на тебе напук
сега старостта си отива.
И някакъв звук от един ултразвук
с любовен сигнал ни убива.

Ще тръгна по някакъв стар тротоар
и някъде с някого тебе ще срещна.
Добре че се среща такъв екземпляр
в безличната наша навалица днешна.

Добре че все още живее поне,
макар че животът му вече нагарча;
едно остаряло дете, а не
едно вдетинено старче.

* * *

Как така се случи - остаря глупака.
И какво се случи с него досега?
Малко се порадва, малко си поплака,
някой го похвали, друг го наруга.
Беше ви приятен, беше ви удобен,
свикнахте със него, подлагахте му крак.
Той да се обижда беше неспособен,
беше си, направо казано, глупак.

Беше много смешен с тоя негов порив
да помогне с нещо, да направи жест,
сам да се опълчи, сам да се пребори
за едната правда, за едната чест.

Той не се отчая, той не се поучи.
И дори се влюби, нежен и раним.
Ах, какъв очакван и удобен случай
да го злепоставим, да го унижим.
Беше много лесно да го унижите.
Но с това не свърши вашата беда.
И до днес глупака ви боде очите
с някаква усмивка, с някаква звезда.

Пак се е забързал - някъде го чакат.
Трябва някой спешно да подложи крак.
Само че е късно - остаря глупака
и отдавна вече той не е глупак.

* * *

Всеки ден ни ранява,
последният ни убива.
Всеки ден си отива,
последният приближава.

Искам да се приготвя добре.
Искам да го посрещна с радост.
Човек е длъжен, преди да умре,
да свърши своята работа.

Както направи моят баща.
Нямаше никакво време човека -
първо отиде да срещне смъртта,
после отиде на лекар.

Както сега го прави мама,
решила с прекрасния свой инат
така да почисти, че когато я няма,
да бъде чисто в целия свят.

Искам живота си да почистя.
Искам душата ми да цъфти.
Искам написаното на листа
да бъде живо и да лети.

Искам да стигна навреме там.
Искам за срещата да успея.
Искам от нищо да не ме е срам,
пък ако може, ще поживея.

Но там, пред съда на последния ден,
спокоен и чист ще застана,
за да приема непобеден
последната рана.

Ще се усмихна тогава
и ще си спомня мотива:
Всеки ден ни ранява -
последният ни убива.

КЪЩА

Нашата къща неочаквано остаря.
И аз остарях, но мама не знае.
Мама е жива. Татко умря.
Празен живот - празни стаи.

Трябва ремонт. Трябват врати.
Трябват прозорци и керемиди.
Къщата, вместо да закрещи,
тъжно мълчи като ме види.

А беше една възхитителна къща -
с обувки на прага и с радио вътре.
И с мирис, от който човек преглъща,
когато на печката нещо къкри.

Къде отива всичко това?
Вторачвам се в мама като дете.
Добре, над човека расте трева,
но над къщата какво да расте?

Расте неудобната моя тъга.
Расте непосилната мъка на мама.
Ремонтираме старата къща сега,
но къщата вече я няма.

* * *

Душата ми - склад на небесни отпадъци;
някакъв спомен от инопланетни хора,
някакви жалки остатъци
от катастрофирал космически кораб,
няколко явления неизвестни,
няколко призрака любопитни,
няколко забранени ангелски песни,
няколко камъка метеоритни,
няколко забравени божества,
няколко дявола, ако не греша…
И представете си - всичко това -
в моята опустошена душа.

Вътре е станало толкова тясно,
че за мене самия няма място.
И търся къде да се приютя,
и вече не мога да си простя
това, че превърнах душата си в склад
на тоя свят и на оня свят,
това, че забравих нейното предназначение
да бъде надежда, да бъде спасение,
да бъде последната моя хралупа,
да бъде последната моя обител…
Толкова много ми се натрупа,
че вече съм бомба със закъснител.

Пресичат се вече всички причини,
събуждат се вече всички пружини
и след големия космически взрив
наближава големият човешки взрив.
Не искам промяна, не искам отсрочка -
ще бъде едно мигновение, точка.
И нова звезда ще насели всемира,
когато душата ми експлодира.

ОТ СНЯГ ПОМИЛВАНА ДУША

На Стоян Миндов

В часа, преди да завали,
кой би могъл да ми помогне?
Останах жив, но вихър огнен
душата ми изпепели.

Така устроен е светът,
но вечно ли така ще бъде:
едни - да си вървят по пътя,
а други - да прокарват път?

Настигат ме в задъхан час
старинно мъдрите съвети,
но в тая битка с часовете
докосвам бъдещето аз.

Докосвам утрешните дни,
преди да са изгрели още,
и в моите безсънни нощи
горят слънца, а не луни.

Вали… И сякаш оглуша
душата ми и сякаш литна -
една добра и беззащитна,
от сняг помилвана душа.

ДЕЦА

Ние видяхме всичко, каквото има да види човек.
Страх ме е за децата - нищо не са видели те.
В хладнокръвните арсенали на тоя циничен век
лежат по няколко бомби за всяко отделно дете.

Какво да направи майката? Какво да направи бащата?
Къде да ги скрием тези беззащитни спящи телца?
Броим обезумели годините на децата -
някои вече пораснаха, но се раждат други деца.

Те ни се смеят безгрижно, а ние плачем за тях
и ближем своите рани в семейните си бърлоги.
И коленичим безмълвно пред своя страх,
опитомени и… четириноги.

* * *

Къде отиваха красивите войници
в изопнатия като струна строй
и моят син с възторжени зеници -
добре че не отиваха на бой.

Войниците след кратка подготовка,
след няколко атаки и стрелби,
след няколко сълзи за маскировка
отиваха към рая може би.

И пееха отчетливо и ясно,
а в моята душа растеше страх.
Разбираха ли те, че стана тясно
и в рая от такива като тях?

И моят син, какъвто си го зная -
нафукан и наивен, и страхлив -
разбираше ли той на път към рая,
че никой не е стигал в рай жив?

Какъв замах, какъв ентусиазъм!
Но вместо гордост, в мене страх расте.
Не можем вече ние да ги пазим,
а пращаме ги да ни пазят те.

И ето ги сега - непредпазливи
в изопнатия като струна строй.
Не ги интересува, че са живи -
добре че не отиваха на бой.

Отминаха, а мене ме уплаши
това, че им поникнаха крилца.
Къде отиват ангелите наши?
Къде отиват нашите деца?

* * *

Вечер, някъде около осем,
при оградата от бодлива тел,
идвам на свиждане и ти нося книги,
които не си чел.

И макар че има изрична забрана,
стоим на оградата ние.
Аз отсам - в своята рана.
Ти оттатък - в една магия.

Като магия е твоят живот
и какво от това, че носиш мундир -
ти вече прочете Дон Кихот,
прочете Война и мир.

Навярно когато другите спят,
навярно в откраднати часове -
но ти си разбрал, че на тоя свят
има много повече светове.

Ти си разбрал, че всеки човек
е прекрасен по своему и велик.
Това в нашия неграмотен век
трябва да го знае всеки войник.

Виждам очите ти, сине мой!
От тях излетяха две чучулиги.
И си представям един световен покой,
и войници, които четат книги.

Не зная, човечество, на каква цена
ще се простиш със своя мундир.
Мирът може да бъде война.
Но войната не може да бъде мир.

ПЛАЖ

Плаж - сексуално гробище, стълпотворение
на обездвижени от ситост и от леност телеса.
И тонове наднормено тегло.
И отегчение.
И предупредително бучене на стоманена оса.

Човечеството, изпълзяло от морето на брега,
лежи и се въргаля там с тюленово блаженство.
От всички склеротично смешни митове сега
най-смешен е митът за неговото съвършенство.

Какво ти съвършенство, боже мой!
Преяждане, апатия, прозявка, клюка,
белот, детето пак не слуша - бой,
истерия, псувни на майка… Скука.

Навярно е пресилен моят страх.
Но страшно е, че в тая клоунада
човечеството преживява своя крах -
двуполовото му единство се разпада.

Разпадат се класическите знаци на живота.
Разпада се свещеният любовен екипаж.
Щастлив и анонимен се хили идиота
и всичко се превръща в плаж.

В безформената гмеж скучаещите индивиди
лежат един до друг, а всеки е отдавна сам.
Ако човечеството можеше отстрани да се види,
щеше да потъне в морето от срам.

* * *

И моята птица литна!
Откъде да й взема храна, откъде?
Моята птица е ненаситна -
непрекъснато иска да яде.

И аз режа от себе си, режа,
защото от глад изнемогва тя.
А мене ме подлудява копнежа
върху крилете й да летя.

Птицата трябва да се нахрани -
аз режа и плача, но аз съм крилат.
Умирам от своите живи рани,
а птицата умира от глад.

И аз - мъченик, и тя - мъченица!
Човек и птица - в едно кълбо.
И колко жестокост, колко любов
в това същество - човекоптица!

Така става с нас от памтивека,
когато птица ни сполети.
Така му е писано на човека -
да реже от себе си, за да лети!