СЪЗИДАТЕЛНО ОБЩУВАНЕ
Боян Ангелов, „Немският класически идеализъм и новата българска литература от Възраждането до Първата световна война”
Предварително искам да отбележа, че самото пристъпване от Б. Ангелов към анализ на подобна тема показва авторска почтеност.
Наложената в близкото ни минало политическа зависимост, идеологическият остракизъм водеха до премълчаване на философските приноси на немския класически идеализъм.
Официалната марксистка идеология цитираше формално единствено Хегел, като „баща” на диалектиката и Фойербах - на материализма.
В отдавнашните ми детски спомени една октомврийска сутрин фирмата на шапкарския магазин в градчето ни осъмна с несръчно зацапано название „Лайпциг”, докато собственикът се тюхкаше шепнешком, но защо, Лайциг е панаирен град.
А в гимназиалния курс трийсет съученици избрахме да учим френски и едвам десетина - немски. Дванайсет години фашизъм съсипаха вековни немски духовни приноси, свиха като шагренова кожа немската етническа територия.
Взаимопроникването на духовните сфери, на изкуства и по-специално - на литература и философски идеи между съседни европейски страни и народи протича различно в зависимост от историческите им съдби.
Като се почне с поемата „Ад” на Данте от средата на 13 век, творчеството на възрожденските европейските литератори и мислители, на Лопе де Вега, Сервантес и Рабле, на Ронсар, Чосър и Шекспир, на Еразъм, Монтен и Бейкън е достояние на просветената тогавашна аудитория отвъд националните й граници.
За съжаление във възрожденската културна осмоза на идеи и образи България трагично отсъства. Вековното османско политическо, икономическо и духовно господство над народа ни (цинично представяно от припрени за хабилитация университетски кадри като присъствие и дори видите ли - като съжителство), го осъжда на изолация и бездуховно вегетиране, съчетано неведнъж със заплаха за физическото ни оцеляване.
Проникването у нас на европейските (конкретно - на немските) философски идеи и литературни търсения e тема в предлагания труд на творящия в собствена поетична територия талантлив лирик и ерудиран документалист Боян Ангелов.
Осветлявайки този недостатъчно популяризиран процес, Ангелов конструира анализа оригинално.
Проследява развитието на възрожденската немска философия и литература, като в същото тематично „петолиние” вмъква в контрапункт отначало беглите, а в последствие все по систематични контакти на български дейци-възрожденци с тогавашната немска духовност.
Докато анализът на българската просветна и родолюбива дейност обеме изцяло изложението.
Текстът на Ангелов, преподавател по философия зад граница, подсказва, че доминантното влияние на немската класическа философия върху българското възрожденско осъзнаване донякъде е предопределено. Немското национално огнище от векове е непосредствен съсед на славянското, в случая - на българското, то прегражда пътя ни към Европа.
Истина е, че в първите години след написването на Паисиевата история духовното ни разбуждане е повлияно в значителна степен от гръцката мегали-идея, просветните ни дейци са възпитаници на гръцки учебни заведения, творят на новогръцки.
В общоевропейски план обаче от времето на Реформацията до Наполеоновите войни доминира френското влияние върху философските идеи, гражданското право и военното дело.
Ангелов познава в детайли преориентирането на българската просветена прослойка през възраждането към достиженията на немската държавност и философия.
Тази ориентация има подкладка в Бисмарковата идея за Нова Германия, вписана в границите на някогашната Свещената римска империя, тя кореспондира със стремежите за утвърждаване на българска автономия, а защо не - и независимост, в признатите ни екзархийски граници.
Ангелов лимитира френската цивилизационна доминация в Европа с поражението на империята на Луи Наполеон в конфликта с Прусия.
Без да скромнича, смятах, че познавам добре фактологията на френско-пруската война от 1870 година. Изненадан бях да констатирам, че осветлявайки немско-българските контакти, Ангелов коментира с вещина на военен изследовател слабо известни факти за августовските сражения при Висамбур, Шпихерен и Марс ла Тур, предхождащи френския разгром при Седан и капитулацията на обкръжения Мец.
Да не говорим за дълбочинното познаване от Ангелов на стопанското и административно състояние на Османската империя през 19 век и опитите на султанската администрация да реформира архаичната й структура, намерили отражение в прокламираните султански укази - Хатихумаюна и Хатишерифа.
Така Ангелов проследява развитието на немската класическа философия и литература, влиянието й върху градящата се българска духовност през 19 век, на фона на събития, променили тогавашното европейско съсъществуване.
Маркира основните моменти в немската история, от възцаряването на Отон Първи през 962 година, до битката при Аустерлиц през 1806 и разпускането на формално съществуващата Свещена римска империя.
Свързва изграждането на общодържавно съзнание с основаването на немските университети - от Карловия в Прага, датиращ от средата на четиринайсети век, до появата на Виенския, Хайделбергския, Лайпцигския и Берлинския.
Върху тази „почва” от учебни заведения изниква немската класическа философия, която Ангелов познава професионално. Тълкува идеализма на Хегел, философските идеи на Шелинг и Кант, на Хердер и движението „Буря и натиск”; приносите към съвременната философия на Фром, Юнг и Фройд.
Специално внимание отделя на великите немски писатели Гьоте и Шилер. Изтъква, че Гьоте се изявява не само като поет и драматург с творбите си „Фауст” и „Страданията на младия Вертер”, в които прославя непримиримия дух, разрушаващ еснафския порядък. Но също така е поклонник на пантеизма, идентифицира всичко съществуващо с върховния промисъл.
Отбелязва, че неговият съвременник Шилер пък се изявява като последовател на Кант. В знаменитите си драми „Разбойници”, „Дон Карлос”, „Вилхелм Тел”, разсъждава за красивото и възвишеното, за грозното и трагичното, търси „идеалния” човек.
В успоредица с проследяването на немското държавно и духовно себеутвърждаване, Ангелов припомня и отдава признание на повече или по-малко познати възрожденци, положили темелите на националното ни осъзнаване в преломния деветнайсети век.
Между тях - на Нешо Бончев, пръв преводач на Шилеровата драма „Разбойници” - химн на стремежа за свобода. На възрожденските публицисти Марко Балабанов и Спиридон Палаузов, учили в Мюнхенския университет.
На възпитаниците на Лайпцигския университет и значението на лайпцигския панаир за прохождащата българска възрожденска буржоазия. На Иван Богоров, списовател на вестниците „Български орел” и „Цариградски вестник”, на лекаря и просветителя Иван Селимински, на Аверкий Петрович, врачански митрополит и предстоятел на българската църква в Цариград, на публициста и изследователя Васил Хаджистоянов - Берон, племенник на Петър Берон.
Впечатляват уважението му, старанието на Ангелов да намери рационално зърно в труда на всеки от българските мислители-първопроходци, независимо от наивитетни представи в съчиненията им.
Дългогодишен съвременен читалищен деец, Ангелов отделя специално внимание на възникването на читалищната ни институция през Възраждането, ролята й за осъзнаването ни и изграждането на българска национална доктрина.
Уточнява рождената дата на българските читалища - 1856 година, спора за мястото на събитието между Свищов, Лом и Шумен. Отбелязва народополезната дейност на читалищни дейци - Емануел Васкидович, Георги Владикин, Христаки Филчов, Димитър Начович.
Припомня знаменателната поява на в-к „Читалище”, с редактор Марко Балабанов, орган на просветителското крило сред Цариградската ни диаспора.
То е наследено от „Български книжици”, с редактор Димитър Мутев, защитил докторат в Хумболтовия университет. Не пропуска и следващите редактори - Иван Богоров Гаврил Кръстевич, Тодор Бурмов, Сава Филаретов, Евстати Зографски.
Водещо място сред възрожденските ни дейци Ангелов заслужено отдава на Петър Берон, анализирайки творческото му наследство. Отбелязва влиянието върху цялостната му активност на предхождащия го учен, драматургът и дипломат - Никола Пиколо.
Обвързва светопредставите му с достиженията на развиващата се европейската философска мисъл, представена от Хердер, Шелинг, Кант, Хегел, Лайбниц.
Без да подценява значението на знаковия за просветното ни дело Беронов „Буквар с различни поучения”, Ангелов акцентира върху интереса на първия ни енциклопедист към съвременните му философски изследвания - върху реалност и битие, върху науките за познанието, за крайните събития в човешкия живот, за закономерностите в психическата дейност, за универсалната целесъобразност.
Те му дават насока да формулира собствените си философски възгледи, отразени в капиталния му седемтомен труд „Панепестимия” („Всенаука”).
Значимо внимание Ангелов посвещава на съгражданина си - панагюрец, Марин Дринов, назоваван „Пайсий Хилендарски на деветнайсетото столетие”.
Изтъква усилията на Дринов съвместно с Алабин като вицегубернатор на София за преодоляване разрухата след освободителната война и последиците от Берлинския диктат.
Оценява високо дейността му като ръководител на Отдела за Народно просвещение и духовни дела в освободеното княжество, създадения от Дринов привременен устав за народните училища, участието му в изработване на Търновската конституция. Изтъква, че Дринов има шанса да познава европейската духовност след пътуване в Швейцария, Франция, Италия, Германия, Австро-Унгария.
Резултат от пътуването е неговото „Писмо до българската интелигенция”, в което формулира следосвобожденските ни национални нравствени интереси - език, вяра, образование, литература, обществено мнение. Вдъхновител е и създател на Българското книжовно дружество, предвестник на БАН.
Особена заслуга на Ангелов е, че популяризира дейността на малко познатия панагюрски възрожденец Петър Карапетров - Черновежд, печатар, обществен деец, журналист и публицист, ученик на Марин Дринов и Нешо Бончев.
Юноша в Цариград, в последствие работил в „Цариградски вестник”, основава цариградското българско читалище, българското книжовно дружество в Браила, инициира създаването на българското печатарско дружество „Промишление”, което има принос за защита на българщината в Македония.
Пише капиталния си труд „Кратка история на българската черкова”, застъпва се за религиозно равноправие на мюсюлмани и християни, на православни, католици и протестанти.
Ангелов отдава пространно внимание на още редица български възрожденци. На Г.С.Раковски, подчинил живота си на стремежа да превърне българската православна история в оръжие за спечелване на българската политическа кауза.
Ученик на Бозвели, участник в Браилските бунтове, лежал в цариградска тъмница, организатор на българските легии в Белград, Раковски също е своего рода енциклопедист - историк, поет, журналист, публицист, военен стратег.
В труда е оценен обективно Драган Цанков - антипод на Раковски, учил в Одеса, Киев и Виена, издал на немски език българска граматика, основал печатница в католически манастир в Цариград, адепт на униатство, радетел за създаване на българска църква, закриляна от Ватикана.
Ангелов припомня още имената на Стефан Бобчев и Павел Бобеков, превеждали от немски и побългарявали автори-романтици. Анализира компетентно влиянието на немската идеалистическа философия върху следосвобожденската българска литература. Тълкува във философски аспект знаковата дейност на доктор Кръстю Кръстев.
Защитил научна степен в Лайпциг, Кръстев е създател на емблематичното списание „Мисъл”, в което сътрудничат изтъкнати български писатели - немски възпитаници, като Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Пейо Яворов, Антон Страшимиров, проф. Иван Шишманов, проф. Александър Балабанов, Теодор Траянов. Ангелов споделя, че Кръстев е на неокантиантски позиции - приема, че пространството и времето са форми на чувственото съзерцание.
Изтъква, че в трудовете му „Философски системи” и „Естетиката като наука” критикът прави апология на немския субективистичен-феноменологичен дух; но също така прозорливо се отзовава за „Кървава песен” от Пенчо Славейков, застъпва се за утвърждаване на Яворов, Алеко Константинов, Пейо Тодоров.
Ангелов подчертава неслучайно прозрението на Кръстев - как монументализмът на немската поезия прелива във философски разсъждения и от там се връщащ във формата на лиричен драматизъм и баладична романтика.
Оценява новаторски активността на дейците около списание „Мисъл” за популяризиране в България на ницшеанството, неокатианството, неохегелианството.
Философски течения, отричани или неглижирани през почти цялата „социалистическа” половина на българския двайсети век. Изтъква ролята за утвърждаване на българската модерна култура на проф. Август Лескин.
Преутвърждава открояващото се присъствие на Антон Страшимиров в обществения и интелектуален живот на страната ни непосредствено преди и след първата световна война. Припомня, че е учил в Берн, запознат и повлиян е от творчеството на Стринберг, Ибсен и Метерлинк.
Незаобиколима фигура в българската политика и духовност, Страшимиров учителства, участва в македонското освободително движение, пламенно защитава като депутат народнически идеали за социална справедливост.
Като драматург оставя сценични образци - репертоарните и днес пиеси „Вампир” и „Свекърва”. Влияе се от модерната европейска литература, усвоява формалните й достижения, но ги осмисля със специфично българско съдържание.
В романа „Хоро” - негов творчески връх, с категоричност на гражданската си позиция, лаконизъм и експресивност изпреварва именити съвременни модернисти.
Ангелов вади от забравата, от архивните лавици и друго пренебрегвано име - на Иван Стоянов Андрейчин.
Следвал във Франция, превеждал Пушкин, Гогол, Дикенс, Метерлинк, Джек Лондон, Майн Рид.
В своето слабо познато днес творчество Андрейчин осъществява прехода от социална чувствителност и гняв, към символизма, като най-модерната за времето си литературна платформа.
Сред основателите на писателския съюз през 1913 година, той е избран за пръв негов председател.
Самоубива се през 1934 година, оклеветен несправедливо, прибавяйки още едно писателско име към мартирологичната поредица имена на български писатели.
В заключителните страници на своя детайлен поглед към възрожденското ни минало, наситен с не пряко достъпна за днешните поколения информация, Ангелов очертава и впечатляващата фигура на учения-популяризатор и общественик, публициста и писателя Асен Златаров.
Студията на Ангелов носи комплексни внушения - за прецизно историческо изследване, фактологическа наситеност и документална достоверност; подсказва впечатляваща ерудиция и цивилизационна култура.
Но заедно с това внушава и родолюбива пристрастност, ревнива привързаност към делото и паметта на знайни или слабо познати български просветители и революционери от времето на Възраждането; в частност - черпили идеи, възпитани или докоснали се до немската философска мисъл и литературна съкровищница.
Анализирайки с впечатляващ академизъм това европейско влияние върху дейците на нашето пред и поствъзрожденско петдесетилетие, Ангелов неявно подсказва въпрос. Духовната осмоза не трябва ли да е двупосочно протичащ процес?
Не би ли могло, не би ли трябвало да се потърси и влияние на българска мисъл, на българско слово върху немското духовно пространство?
Мигар съкровената лирика на Дебелянов и Багряна, стъписващата експресия на Страшимиров, социалната обреченост на Вапцаров, изтънченият интелектуализъм на Димов не заслужават това, не превъзхождат конюнктурно разхвалвани европейски опуси?
Богато информативният документалният труд на Ангелов дава основателен повод за подобно търсене.
