Любомир Духлински

Защо Англия пожертва майор Франк Томпсън и другарите му?

Когато основателят и фронтмен на британската рок група „Пинк Флойд” Роджър Уотърс посети България, едно от първите места, където отиде, беше гробът на майор Франк Томпсън в село Литаково, Ботевградско.

В София има улица майор Томпсън, край Своге има ж.п. гара, кръстена на този мистериозен англичанин, а в община Своге има и село Томпсън.

Кой е майор Уилям Франк Томпсън? Той е британски офицер, който действа като свръзка между британската армия и българските партизани по време на антифашистката съпротива.

Томпсън е роден на 17 август 1920 г. в Дарджилинг, Бенгалия, Британска Индия в британско мисионерско семейство. Получава образованието си в Winchester College и New College, Оксфорд.

Негови състуденти в „Уинчестър Колидж” единодушно отбелязват феноменалните способности на Томпсън при усвояване на различни езици. Той е изключителен лингвист - на 19 години владее девет европейски езика, в университета изучава славянски езици, включително и български, пише прекрасна поезия.

По-малкият му брат - проф. Едуард Палмър Томпсън, е може би най-известният социален историк на 20-ти век в Англия.

През 1939 г., още докато учи в Оксфордския университет, Франк става член на Комунистическата партия на Великобритания под влиянието на близката си приятелка, по-късно годеница Айрис Мърдок - бъдещата световноизвестна писателка.

Той не подкрепя политиката на неутралитет на партията, продиктувана от пакта Молотов-Рибентроп, и се присъединява към британската армия със служебен номер 124039 като доброволец на обучение в 122-и полк за офицерски кадети, преди да бъде назначен втори лейтенант в артилерията на Кралската армия на 2 март 1940 г.

Служил е в Англия, Северна Африка, Сирия, Ирак, Сицилия, Сърбия и България. В последните месеци от живота си Франк е офицер в Изпълнителния отдел за специални операции.

На 25 януари 1944 г., заедно с още трима командоси, майор Томпсън е изпратен с парашутен десант, за да установи връзка между британския щаб и българските партизани.

Приземяват се в Македония, а през пролетта той и екипът му преминават на българска територия. На 23 май участват в сблъсък при село Батулия между българската жандармерия и Втора софийска националноосвободителна бригада.

Ранен е, заловен и след предизвикателна реч на български на показния му „процес” е екзекутиран чрез разстрел в близкото село Литаково.

Брат му, проф. Е. П. Томпсън, пише две книги за брат си, първата (в съавторство с майка му) - There is a Spirit in Europe: A Memoir of Frank Thompson („Има още дух в Европа. Мемоарите на Франк Томпсън”) излиза непосредствено след войната. Втората „Отвъд границата: Политиката на една неуспешна мисия, България 1944″, се появява през 1996 г.

На Франк Томпсън е кръстен висок хълм в Антарктика.

През 30-те години на миналия век Франк Томпсън чете с голям интерес за процеса в Лайпциг срещу Георги Димитров и е силно повлиян от смъртта на двама по-възрастни приятели, които са се били в международните бригади на страната на републиканците в Испанската гражданска война. Неговата силна омраза към фашизма го кара без колебание да се присъедини към левицата.

Въпреки че няма навършени 20 години Томпсън се записва доброволно за военна служба на 1 септември 1939 г., два дни преди официалното британско обявяване на война срещу Хитлер.

И родителите му, и Айрис Мърдок отчаяно се противопоставят на включването му в армията, но Франк е твърдо решен да се бие, да защити света от надвисналата над него кафява чума.

За да обясни на любимата си своето решение, той пише на Айрис стихотворението „На моята лейди”:

Разбира се, госпожо, знам,
че партийната линия е по-добра.
Знам какво би казал Маркс
и зная, че сте прави.
Когато всичко това свърши,
ще се борим за нещата,
които днес са без значение.
Някак си днес е по-просто -
искам да се бия.
И това е ерес? Добре,
но вече не ми пука.
Има кръв, мъгла
и омраза във очите ми.
Знам много от нещата,
срещу които се изправяме
и ги ненавиждам.
Казвате, че сега
не му е времето?
Повече не ми се чака!

Франк оцелява невредим в много битки, но е неспокоен и разочарован от съюзниците, че още не са отворили втори фронт. Той пише в дневника си: „Съветите понасят тежки загуби на изток, а Чърчил отказва да се помръдне”.

През април 1943 г. Франк чува за SOE (Изпълнителния отдел за специални операции), бойна единица, която изпраща британски офицери да работят заедно с местните съпротивителни движения на Балканите.

Най-силното от тези партизански движения е в Югославия, където Йосип Броз Тито успешно всява партизански хаос сред германските окупатори. В Гърция също има партизанско движение, което се опитва да освободи страната си от нацистката и българската окупация.

През 1943 г. SOE търси хора, който да работят с партизаните в България, защото от тях не постъпва почти никаква информация за броя им и ефективността на провежданите операции.

Тъй като Франк говори добре руски, а вече почти е научил и български, той се оказва идеалният офицер за мисията.

Томпсън скача с парашут в окупираната от България Македония в края на януари 1944 г., а през пролетта преминава на българска територия.

Едновременно с това лошото време и трудната комуникация осуетяват редовните британски доставки. Той се опита да се свърже по радиото с централата на SOE за разяснения, но не получи отговор.

В крайна сметка Франк Томпсън придружава партизаните от Втора софийска бригада в последния им, съдбоносен поход.

И катастрофа. Отчаяно бягайки и без редовно снабдяване, от групата са принудени да ядат трева и сурови охлюви. На 31 май, след почти две седмици поход без почивка, Франк Томпсън и българите са открити и обкръжени при село Батулия.

Мнозина от другарите му са избити. Томпсън и няколко други са пленени и изпратени на „съд” в Литаково.

В ареста той е държан гладен, без медицинска грижа и жестоко инквизиран. Открадват му ботушите и мъчителите му се редуват да стъпват по босите му крака. Дори отрязват пръста му, за да свалят пръстена.

А на селския мегдан главите на неговите другари партизани са изложени набити на зле окастрени колове.

Въпреки всички несгоди Франк Томпсън написва стихотворение, посветено на бойните му другари от българския партизански отряд, запазено по чудо:

POLICITI MELIORA (Обещал съм по-добри неща)
Епитафия за моите приятели

Като човек, който се взира в пейзажа
и вижда облаците да се приближават,
превивам гръб от скръб, чувайки
да тътнат гръмотевичните облаци.
Ние, чийто живот беше пред нас,
а сърцата ни изпълнени със светлина,
оставихме на хълмовете нашите
любими книги недочетени. И цветята.
Във планината срещнахме смъртта.
Не пишете върху надгробните ни камъни
думи на тъга - само простичката радост,
че ние, които поискахме най-много от живота,
знаехме и какво да му дадем в отплата.

Въпреки че носи униформа, когато е заловен, той не е третиран като военнопленник, а като шпионин и бандит - макар че Томпсън и радистът му Кенет Скот веднага си дават имената, военните номера и какви чинове имат в британската армия.

И оттук нататък започват странностите и необяснимите неща около гибелта на Франк.

В по-късните си книги брат му - проф. Едуард Томпсън и биографът на Айрис Мърдок и Франк Питър Конради се опитват по своему да хвърлят светлина върху събитията.

Предварителните скици на великото платно на Студената война вече са нахвърляни през лятото на 1944 г., когато Франк Томпсън е екзекутиран. Остава още малко до официализиране на това понятие и най-вече - прилагането му на практика.

Семейството на Франк има само приблизителна представа за местонахождението му и нарастващите им тревоги не са разсеяни от телеграмите, които продължават да пристигат.

„В безопасност съм и добре, писмото е получено, колетът е получен.” „Какъв колет?” - пита удивената му майка, тя не е пращала никакъв колет! До август писмата им се връщат („адресатът е обявен за изчезнал”), но и телеграмите от SOE продължават да пристигат.

Една от последните завършва: „с най-силната ми любов и целувки”, което не е в стила на техния син; тя е подписана „Томпсън” - което той никога не прави.

Всъщност нещата са много прости и цинични - базата на SOE в Южна Италия фабрикува фалшиви „съобщения” от изчезнали британски офицери за връзка, за да поддържа морала у дома.

Служителите на SOE може и да не са усъвършенствали още уменията си в двуличието - „любов и целувки” - но дават най-доброто, на което са способни.

Скоро тайните служби и от двете страни на Желязната завеса ще усъвършенстват изкуството на лъжата.

Томпсън загива в началото на юни, но едва на 21 септември семейството получава официална новина, че той е „изчезнал, смята се за убит”.

А майка му наскоро е почистила стаята му и акордирала пианото му. Времето му като един от живите мъртви е прелюдия към игри на надлъгване, които последват в службите за дезинформация. Започва една зловеща игра със съдбата и бъдещето на майор Томпсън.

Той влиза в България на 17 май 1944 г. Режимът в София се е присъединил към Оста три години по-рано и печели от германските завоевания на Балканите, окупирайки по-голямата част от днешна Македония, части от Сърбия и Гърция.

Когато германците нахлуват в Съветския съюз през юни 1941 г., този „пасивен съюз” на българската монархия с Тристранния пакт среща остра съпротива от българските комунисти.

Сталин в тайни преговори с нацистите вече е осигурил освобождаването на техния лидер Георги Димитров, главният обвиняем в процеса за подпалването на Райхстага.

Димитров девет години е начело на Коминтерна и все още е в Москва, оказвайки решаващо влияние за следвоенното бъдеще на България по време на залавянето на Франк.

До пролетта на 1944 г. българските партизани са използвани за евентуални следвоенни цели, но в създалата се обстановка във военните действия по фронтовете вече нямат особен смисъл в краткосрочен план до края на войната.

Наредено им от Московската централа постепенно да напуснат провинцията и да заздравят позициите и дейността си в градовете, където трябва да се подготвят за следвоенна управляваща партия след като Червената армия премине през България.

Питър Конради се разравя надълбоко в този период и най-вече в оскъдните сведения за съдбата на Томпсън. Той черпи много информация и анализи от Eдуард Томпсън и лекциите му в Станфорд през 1981 г. за брат му, по-късно събрани от вдовицата на Едуард - Дороти Томпсън, в книгата „Отвъд границата: Политиката на една неуспешна мисия, България 1944″.

Проф. Томпсън и в по-малка степен Конради изповядват идеята, че Франк е една от първите жертви на Студената война.

Техните мнения съвпадат в няколко основни точки: борбата на българските партизани е твърде донкихотовска и те не са били способни на мащабни военни действия, както е в Сърбия и че не е възможно за малък екип от офицери от SOE да ги превърнат в ефективна сила. Югославските партизани са били като цяло по-добре организирани.

Българското съпротивително движение е въвлечено „не в национална съпротива срещу окупаторите, а в пряко въстаническо действие срещу собственото си национално правителство в условия на почти невъзможни за успех условия”.

Това е и причината в момента, в който Франк и група партизани, събрани в Сърбия, преминават в България, където не се води освободителна война, те да са силно тормозени и преследвани от частите на българската армия и националната жандармерия.

Селяните, които Франк и партизаните от неговата група срещат, вероятно не са били наясно с целта на английските военни и са се отнасяли твърде двойствено, дори враждебно към тяхната кауза.

Съюзническата логистика също ги подвежда. Отчаяните искания за снабдяване по въздуха с храна и оръжия, отправени към централата на SOE в Кайро или по-близкия офис в Бари, Италия, в повечето случаи не са изпълнени.

Като една от основните причини най-често е изтъквано лошото време, макар вече да е пролет, почти лято и времето едва ли е сериозен аргумент и причина за спорадичните и оскъдни доставки.

Постепенно преди залавянето им, на Томпсън и групата му започва да им просветва, че те са с нисък приоритет и че са последна грижа на командването им. Защо? Макар и замислена като борба с фашизма, мисията на Франк в България, половинчата, неуместна и зле планирана и изпълнена, вече не е на дневен ред за английското правителство и военно командване.

Предизвикателството, пред което Томпсън се е надявал да се изправи, не се осъществява. И жертвата му е напразна, защото в началото на септември, две седмици преди семейство Томпсън да получи официално известие, че синът им вероятно е мъртъв, Червената армия навлиза в България.

Дали членството на Франк в партията, към която той се е присъединил в Оксфорд по инициатива на Айрис Мърдок през 1939 г., е свързано с неговата екзекуция?

Брат му Едуард смята, че отговорът е „да” и твърди, че докато Франк е бил в България, в Уайтхол са се взимали решения, които са били не по-малко вредни за мисията му, отколкото инструкциите на Димитров от Москва.

Колкото по-ясно става, че българското правителство и армия може да се откъснат от Оста, толкова по-малко смисъл имаше Великобритания да подкрепя партизанска дейност срещу режим, който беше готов за сетен път да се извърти, да предаде съюзниците си и да преговаря.

Въстанието може да е действало като стимул, но каква би била целта на продължаващата подкрепа за партизаните, когато българската армия и полиция можеше всеки момент да се обърнат срещу германците?

Това е и същността на меморандума на Министерството на външните работи на Великобритания, който проф. Томпсън открива в архива и в които се казва за българските партизани, че те не са „субекта, с която се надяваме в крайна сметка да преговаряме. Партизаните биха могли да решат, че национално ръководство, което се кани да се откаже от Оста, въпреки това не отговаря на техните изисквания и да откажат да се присъединят към неговия наследник”.

В крайна сметка Червената армия остава в България до 1947 г. и довежда комунистите на власт с Димитров начело.

През пролетта на 1944 г. съюзниците вече се надяват да намерят допирни точки с някой друг. И отхвърлят всички инициативи на SOE на Балканите, с изключение на Албания и Югославия. Директивата е издадена в Алжир през май, месеца, в който Франк преминава в България.

Проф. Томпсън подозира, че решението е вдъхновено от антипатията на Чърчил към комунистическото освободително движение в Гърция, към което Франк се е надявал да се присъедини като офицер за връзка.

И ето защо той е един от многото, които се удавят при обръщането на вълната - той всъщност е бутнат под вълната и задържан там, докато се удави.

Едуард цитира писмо от Чърчил до британския посланик в Алжир през април 1944 г.: „Предполагам, че осъзнавате, че ние безмилостно отсяваме всеки известен комунист от всички наши тайни организации.”

А какво по-удобно от това сортирането да бъде извършено от колеблив член на Оста от името на Великобритания.

Ето я на дело „английската политика”. Политика, от която България има горчиви спомени. И станала в България нарицателното за двуличие, коварство и лъжа.

Достатъчно е да си припомним политиката на лорд Дизраели по време на Руско-турската освободителна война, на Невил Чембърлейн при обявяване на „странната война” спрямо Германия. И изконното правило, че добро за Англия е всичко, което е против Русия и СССР.

А знайно е, че когато се ритат атовете, патят магаретата.

Проф. Томпсън заключава, че българите никога не биха застреляли пленен британски офицер в униформа, ако „някакъв жест или сигнал не им е дал някакво разрешение”. Той вярва, че „някой е намигнал”.

В редиците на самата БКП по това време ври и кипи. Разделянето на наши и ваши, заслужили и още по-заслужили върви с пълна сила.

Когато Едуард Томпсън посещава България с майка си през 1947 г., те са почетени като опечалени роднини на един смел антифашист. До 1948 г. майор Томпсън е бил герой в България.

На следващата година, на процеса срещу Трайчо Костов, дузина комунисти са обвинени в съучастие с британски офицери за връзка по време на войната, а сега и с Тито, за подкопаване на новия обществен строй.

Репутацията на Франк е срината и името му е премахнато от паметници и музеи. Едва в епохата на Хрушчов и при Брежнев партизаните са реабилитирани.

Дороти и Едуард Томпсън посещават България през 1979 г. и установяват, че името на Франк отново е на паметниците.

Една година след смъртта на Едуард съпругата му разбира от нейните контакти, че „британските офицери за свръзка са били представени пред тях първо като героични съюзници в борбата срещу фашизма, след това като империалистически агенти, проникващи от името на западните съюзници и след това, след 1991 г., като съветски агенти, възнамеряващи да установят съветска хегемония.”

И при всяко завъртане на колелото Франк се оказва в нова роля…

Що се отнася до Чърчил, той смята, че заключенията на проф. Томпсън за „отстраняването” като „ликвидиране” са плод на въображението. Той твърди, че отделянето на България от Оста, което означаваше задушаване на партизаните, е било по-малко важно за него от следвоенния компромис, който вече е предвидил, при който България ще отиде при руснаците, а Гърция към Запада.

Конради признава, че е трудно да се намери достоверна информация - повечето от папките на SOE - 87% - са били унищожени в кратки срокове след войната.

Дейността на групата на Томпсън в България е можела да бъде преустановена и без незабавно прекратяване на доставките за партизаните.

Конради посочва, че липсващата дума в по-сетнешните анализи на това време е „отсега нататък”.

Базил Дейвидсън, офицер за връзка с партизаните на Тито, смята, че проф. Томпсън е прав за прехвърлянето на Франк и неговата група - Лондон иска българската операция да изчезне.

Това може да е било тактическо решение, основано на разузнавателна информация от самите офицери за свръзка, защото Отечественият фронт далеч не е толкова способен, колкото партизаните на Тито, а Франк - колкото и учтив и дисциплиниран да е - не е първият, който посочва недостатъците на своето военно командване.

„Вината на SOE - смята Конради, - не беше в изоставянето на Франк, а в изпращането му на зле обмислена мисия на първо място.”

И все пак умишленото изоставяне не бива да се изключва. Конради не е съгласен, че някой е „намигнал”. Според него смъртта на Франк Томпсън не е „разрешен” инцидент. Макар че теорията на проф. Томпсън, подкрепена с документи, да намеква за обратното.

Странен човек е бил Франк Томпсън. Един епизод от неговия кратък живот е особено красноречив в това отношение - когато отива в Оксфорд през 1938 г. той се среща Айрис Мърдок и те създават тясна платонично-еротична връзка - еротична от негова страна - която оцелява в ранните години на войната чрез накъсана, трогателна кореспонденция.

В дневника си той ще запише: „Не беше красавица, а в тялото бе по-пълна от допустимото. Ала в топлите оттенъци на зелената й рокля, в дългите й руси кичури, досущ като на паж, и в нежния й профил имаше нещо, което пораждаше приятно усещане за хармония. Почувствах се още по-самотен. Защо не познавах друга като нея? Чак в средата на другия семестър ми се удаде възможност да я заговоря…”

Според Конради тя е имала „ледена решимост” да „задържи девствеността си, докато не се сдобие със съпруг”. Без съмнение пактът Молотов-Рибентроп беше още един стимул за целомъдрие, поне в отношенията й с Франк.

Конради описва как Мърдок следва линията на британската партия през 1939 г. и Франк - който не харесва това - я призовава да вземе оръжие в стихотворение, написано същото лято, когато той решава да поема по пътя на борбата с фашизма.

На Айрушка в началото на войната

Ако чуеш името ми сред убитите
кажи, че си загубила приятел -
наполовина мъж, момче наполовина.
Годините ако го бяха пощадили,
мечтаеше си бъдеще да изгради.
Имаше смелост, сила и хармония.
Непохватен и бъбрив бе неговият ум -
кипеше от идеи за светлина и истина.
А помощта му се оказа безполезна…
И все пак съдбата беше благосклонна -
кали го и го научи да се бори.
Мислеше, че те обича. Как би могъл
да иска такава огромна привилегия,
когато едва усеща още себе си,
надупчен от изгарящото го олово.
Не успя дори да види собствената си
фалшива гордост зад изстрелите скрита.
Кажи им, че си загубила приятел
и след това ме забрави.
Силните и истинските хора -
нали те все още ще са с теб.

юни 1939

„Но Айрис, пише Конради, отказва поканата му да застане на барикадите до него, метафорично казано, докато Хитлер не нахлува в СССР през юни 1941 г. и Комунистическата партия на Великобритания обяви военните усилия за законни.” На този етап Франк, вече в Египет, чакайки времето си в разузнаването на групата „Фантом”, все по-отчаяно иска да работи заедно с партизаните в Гърция. Преди да стигне до България, той ще бъде командирован в Ирак, Сирия, Ливан и Палестина; ще да се бие в Северна Африка и Сицилия; но никога не го изпращат в Гърция. „Гърците, - пише той на Айрис Мърдок, неговата „Айрушка”, - са убедени антифашисти… Почти същите са като гърците, които се биеха при Скамандър и Маратон, караха колесниците си до плачещите ели на Хълма на Кронос или опаковаха склоновете на Акропола, за да чуят Агамемнон”.

Франк винаги се е надявал да се развие като английски и гръцки поет. Поезията е традиция в неговото семейство. Баща му публикува стихове, Едуард също първоначално смята поезията за свое призвание.

Франк никога не е имал възможност да отдели цялото си внимание на поезията, той е по-скоро човек на действието, отколкото на съзерцанието.

Вниманието му винаги е съсредоточено върху неговите задължения и амбиции - като син, несподелен любовник и идеалист, който възнамерява да промени света към по-добро. Как ли щеше да се справи след войната, ако беше успял да я преживее?

Може би щеше да се справи, само че той още не е сигурен накъде ще се запъти, преди стихотворенията му да имат шанс да отстояват някакви собствени права. Стиховете му, с огромен труд събрани в малка книжка след войната, са трудни и крайни.

Стихът на Франк е пълен с тропи, с метафора и сложни стилистични фигури дори в най-кратките стихотворения. В запазеното от него той не „плавен и пеещ, по израза на Конради, а е по-скоро боец с том на Маяковски в раницата си. Дори в лиричните си стихотворения Франк се превръща в нещо като оракул за своето поколение - поколение под оръжие, което все пак иска мир и да се прибере у дома край семейното огнище”.

В това прохладно убежище на моя копнеж,
да почивам с полузатворени очи и се наслаждавам
заедно с милиони оцелели в старата Европа -
и още по-силната радост от завръщането ни!

Само че този път оракулът не позна, особено когато говореше за бъдеще у дома в Англия. Ако беше оцелял в България, Франк със сигурност щеше да се отличи, може би в развитието си по славянски езици или класици и оттам, кой знае, към обществения живот и сериозно епистоларно тморчество.

Той щеше да беседва очи в очи с брат си по проблемите на деня и, подобно на брат си, да скъса с компартията през 1956 г.

Неговата следвоенна поезия може би щеше да събира прах в кутия в мансардата на семейство Томпсън, „семейство на натрапчиви трупачи на хартия” - казва проф. Томпсън през 1981 г.

След време ръкописите му със стихове може би биха били изпратени в архив на университет в Америка като приложение към неговите чернови за учебници, книги, лекции, речи и кореспонденцията.

Да се върнем към историческите факти. В британските архиви са налице достатъчно свидетелства, че през трите месеца от март до юни 1944 г., по време на контактите си със западните съюзници в Анкара, българската власт е поискала в замяна на откъсването си от Оста Западът да спре подкрепата си за партизанското движение.

Времето между 31 май, когато Франк Томпсън е заловен и 10 юни 1944 г., когато е екзекутиран, е твърде значително в този контекст.

Решението за неговата екзекуция не е било взето от местния полицейски началник.

Нещо повече, на 1 юни 1944 г. на власт идва новото правителство на Иван Багрянов. В тази точка на войната изглежда немислимо за властта да заповяда екзекуцията на британски офицер в британска униформа, ако отнякъде не е дошъл знак или не е бил показан съответстващ жест, съответното „намигване”.

В момента, когато Франк пристига при българските партизани, британската политика спрямо царска България се променя диаметрално: вместо сваляне на режима, тя вече си поставя за цел да погълне България „като едно цяло”, „като действащо предприятие”, сочат архивите.

Мисията на Франк, следователно, е станала излишна, преди дори да е започнала, но не е била прекратена. След неговото залавяне той става неудобен за британското правителство, което, „с разбито сърце”, решава да се отърве от комунистическия офицер и потенциалните размирници.

Според така изложената теза на проф. Томпсън, брат му - майор Франк Томпсън - се оказва не толкова жертва на борбата срещу фашизма, колкото ранна жертва на „студената война”.

Важен детайл е, че само месец преди смъртта на майор Томпсън Чърчил пише до външния си министър Итън: „От първостепенно значение е да погледнем в лицето грубите факти в Италия, Румъния, България, Югославия и преди всичко в Гърция… Ще се примирим ли с комунизацията на Балканите и вероятно на Италия…”

Затова някои автори смятат, че тъкмо в месеците преди смъртта на Томпсън Великобритания променя рязко курса си за подкрепа на партизанското движение в България заради опасенията си от комунизация на балканската държава.

И това единствено обяснява защо всъщност властите в България не са се отнасяли към Томпсън като към военнопленник, а като към престъпник.

Томпсън плаща с живота си играта на големите в историята.

Проф. Томпсън акцентира не толкова върху фактите и официалното им тълкуване, колкото върху обстоятелствата „колко чувствителни доказателства са били унищожени, как се произвеждат митове, как историческият анекдот става код на идеологията, как причини, свързани с държавната политика, вечно са във война с историческото познание”.

Майка му, Теодосия Томпсън, след посещението си в България през 1947 година ще сподели в интервю:

„От кореспонденцията, която водехме с него, знаехме колко много Франк обикна своите български другари, земята и природата ви. Срасна се с историята на вашия смел народ и даваше най-висока оценка на неговата борбеност и жажда за свобода. Накрая загина с вдигнат юмрук за величавата кауза на този народ и остана завинаги да лежи в неговата героична земя, заедно със своите другари. Това беше неговият избор. Аз само прибавих шепа пръст от Англия към неговия последен дом. Така той остава завинаги с вас”.