Банко П. Банков

Повечето провинциалисти, следвали в София, помним първата семестриална седмица с глождещата тревога за подслон. Нощуваш временно в преходно холче у далечни роднини; кандидатстваш за общежитие, но местата са кът и списъците се бавят; градски от горен випуск търсел съквартирант за таванска стая. Вчера си чул, днес - леглото заето. Мъгливата, студенееща есенна София притегляше и плашеше.

От невръстно детство пазех спомени за столицата. През година-две бяха ме водили на офталмолог, роден бях с очен дефект. По улица с релси трополят зелени трамваи, над ватманската кабина сричам букви „гарата”; надписът се превърта на „семинарията”; отглъхва ясен звън. Настанени сме в хотел с  кафява табела „Берое”, като е на „е”, дете ли е това Берое? До хотела се продават цветя в пасаж, вечер в тъмното зад  прозореца мигат сини и червени букви „Софийск.. минерална ..ода”. От съседен ресторант, „Втора шуменска” дъха на ядене готвено с масло; вкъщи масло ям само когато съм болен,  тънко намазано на филия.

В августовско небе бучат черни кръстчета, разжужават стъклата на хотелската стая. Съдържателката успокоява баща ми, американците и англичаните отминават София, те бомбардират петролни кладенци в  Плоещ. На следващата година пасажът е заобиколен от озъбени, одимени зидове с издънени прозорци, олющена ламарина с надпис „Бер..е” е сгърчена на дъното на  дълбока яма, от разровена улица стърчат изкривени трамвайни релси.

…………………….

Та да продължа със студентските квартирни преживелици. Баба ми по майчина линия бе имала четири сестри, Тона, Василка, Нада и Лазарина; и двама братя. Прадядо ми Цочо не е пилял нощи с телевизия и интернет, като ние днес. Две от бабините сестри за късмет бяха станали присадени софиянки, но покрай майка, ги лельосвахме. По-възрастната леля Тона живееше зад Орлов мост, леля Василка - на отвъдния край на София, до Майчин дом.

Отпърво ме приютиха без адресна регистрация бездетните леля Тона и свако Станчо. Спях на тесен креват в ъгъл на стая, служеща им за хол, всекидневна и спалня. Свакото беше пенсиониран начален учител, в дълбока възраст, слаб, носест. След  четирийсет години учителстване по села и провинциални градчета, пенсионерите бяха спастрили за две скромни жилища в София. Приютили се бяха в едностайно с холче, второто, на съседна уличка давали за доход от кириаши. Народната власт конфискувала апартаментчето, в което живеели; по закона за едрата собственост, превърнала ги наематели. Оставила им собствено на съседната улица, със закрепостени квартиранти.

Леля Тона и свако Станчо се разминаваха обидени с натрапени от жилфонда съобитатели, настанени зад остъклена врата в бившото им холче. Позакъснял баща с оголяло чело, чиновник по някакво министерство, намусена млада съпруга с ревливо бебе, учителка в стопанско училище, че и баба, доведена да помага в отглеждането. За нея разпъваха походно легло пред остъклената врата, не ти трябва руска комуналка. Наскърбителите съквартиранти съм запомнил с игличка в сърцето, след време дочух, ревливото бебе го отнесла пневмония.

Свако Станчо беше антика, музеен експонат за образователни, политически и житейски познания. Двайсет и кусур години по-възрастен от белокосата леля Тона, харесал я, докато тя се гонела с връстнички по училищния двор. Премигваше като дете с възпалени очи под оредели мигли, обгрижван и незлобливо навикван от нея. От ранна сутрин, докато сърбаше шумно попара, бе докаран в риза с подвижна яка и сатенени ръкавели. За разходка обличаше черен костюм с панталон олъскан на коленете, слагаше шапка с периферия и люлееше бастун с кокалена дръжка.

Следобед се приспиваше с пътеводител в излиняла подвързия (ще да беше от времето на аферата Драйфус). Две деца обикалят Франция и се запознават с географията и историята й. Повтаряше с безкръвни устни впечатлила го дума, армистис (примирие - бел. авт.), унасяше го плитка дрямка. Улучеше ли ме за слушател, споделяше свои лингвистични заключения. Представката „би” придава смисъл за двоен; значи бивол оначава як колкото два вола.

С тогавашния си ум не му отстъпвах и спорехме.

Някогашното момиче-пъпка с бяло лице, гонещо се по училищния двор, леля Тона, сега беше ситно-ситно набръчкана старица, с прибрана на отпуснат кок някога житноруса коса. Пъргава за годините си, шегаджийка, свят да се срива. Всеки ден споделяше квартални новини; вдовецът Пиронски разчупил от предишен ден питка за помен, залъците станали на камък. Госпожа доктор Никифорова се къносва да младее; ми, осиновената им щерка ще е първолаче. А на изселените от отсрещната къща фабриканти разрешили да се върнат в София. Та молили професора по марксизъм, заел дома им, да ги пусне в таванската стая.

Когато леля осъмнала квартирантка в собственото си жилище, съседка подпитала, уж невинно, как се спогажда с новата власт. Леля отвърнала: „Подарих й един апартамент”.

Дума дупка не прави; кой казва? След половин живот време лелина наследница второ коляно заведе дело да реституира апартаментчето. Ответник, прекупил собствеността, доведе престаряла свидетелка, тя лично чула, жилището не било отнето, леля го подарила на държавата.

Бях второкурсник, когато през лют декември леля Тона я отнесе лоша болест. Свако клюмна като омърлушена черна птица. Отбутваше попарата, хлипаше с възпалени очи, плиткият му дъх хриптеше и на втората седмица замина след леля, да не са сами оттатък.

Жилфонд се разпореди немедлено с освободената площ. Не бях адресно регистриран, насред семестър се видях на заледен тротоар с охлузен куфар учебници, захабен  юрган сгънат на денк, линеал проврян под чертожна дъска и папка с недовършени задания. Накъде?

…………………………….

Дойде ред да ме подслони леля Василка в Банишора. Тя беше вдовица на търговец, свако Кръстю бе държал до девети железарски магазин „Златна котва” на „Ломска”. След уедряване на търговията върху замазания надпис  „Златна котва” се мъдреше нов, кооперация „Напредък”.

Леля беше снажна българка, майка на двама сина, две дъщери и баба на четири внучета. Свако бе й оставил в наследство прекупена къща с пет стаи, килери и два коридора, официален вход под спукана стъклена маркиза, заден - кухненски и още един, от двора към мазето. Приживе бе осигурил задомените дъщери с апартаменти на „Клементинска” и „Шар планина”, сред внуците двама бяха Кръстювци.

В ъгловата стая до официалния вход на лелината къща квартируваше семеен милиционер. В пригодената просторна кухня към двора живееше големият й син, бате Маринчо с кака Теменуга. Мълчалив мъж, почти не ме забелязваше. Някогашен хубавец, на вид як, загорял; печелил колоездачно състезание, морякувал на търговски кораби. От моряклъка беше хванал туберкулоза, по онова време окончателно отърване от нея нямаше.

Братовчедът Маринчо беше бездетен, дали заради кашлицата, която ядеше дробовете му или по причина на Теменуга. Търновка, възгруба жена, някъде над четирийсет, с грапаво лице и оредяла от боядисване коса. Грижеше се за братовчеда мълком и всеотдайно, леля поясняваше изрядко, Марин я взел от варненска  къща с червен фенер.

Вторият син, бате Дочо, беше белолик и руменобуз като майка си. С влажна уста, „р”-то и „л”-то запъваха на езика му. Водеше кака Тодорка, тя пък беше от Лясковец. Стаята им беше втора към улицата, деляха коридор и килер преустроен за кухня с квартиранта- милиционер. Тодорка беше слаба, с воднисти очи, изрусената й отгоре-отгоре коса тъмнееше в корените. Породила  бе невръстни, ревливи момче и момиче, оставяше ги да топуркат сополиви и попикани из къщата. Не переше ожълтените дрешки, те воняха докато ги сушеше на разтегателна сушилка край печката.

По причина на пренаселеност, наложи се да спя редом с възрастната леля на двойна  спалня, сместена в преходен вестибюл с врата без дръжка към коридор. И леля Василка беше слакодума като сестра си, ама не беше подигравчийка, просто обясняваше подробно  каквото било. Ще ми отлее чашка каймаклия кафе и ще съобщи: „След като родих децата, Кръстю ме пренебрегваше, що пари е пръснал за Тина Краева. Но пък, Бог да го прости, осигури ме с наем от склад и стока в мазето. Селяни от Петърч и Богьовци и до сега идват кога за сърп, кога за кирка”.

Или ще мерне снахата Тодорка  да слиза с кофа за въглища в мазето и ще отбележи: „Зорка пише стихотворения с много комплекти, куплети, де”.

Снахата калиграфираше представите си за поезия с химически молив в мушамена тетрадка с етикет „тетрадка по писане”. В многолюдния лелин дом трудно се намираха слушатели за стихове. Дочовата съпруга разнасяше тетрадката в джоб на домакинската си престилка, докато на готварската печка кипеше тенджера с юфка и циврещо дете се противеше да седне на нощно гърне. Припомняше мечтателно, имала е кандидат главен счетоводител, докато я ухажвал, два пъти я водил в ресторант „Паризиана”.

„Паризиана” беше нейната представа за свят, който бракът със заекващ съпруг бе превърнал в миражен спомен. Някогашният ресторант бе в сутерен под адвокатския дом; мрачни доходни сгради със слепи прозорци; лабиринт от вътрешни дворчета, тъмни стълби и олющени коридори с кантори.

Тодоркиният съпруг, братовчедът Дочо, прехранваше семейство като продавач на железария в отнетата бащина „Златна котва”, под споменатата кооперативна фирма. Вечер закъсняваше, оправдаваше се с ревизия, с инвентаризации; обков, ключалки, лизгари, джаги, сифони, канелки, колко позиции са само! Ами скрепителите - гвоздеи, винтове, болтове, по стотина вида и размери, съобщаваше с горда  грижа той. Да ги подредиш и помниш кое къде е, да ги следиш под бройка, кутия по кутия, по рафтове и документ! Гледах с известно снизхождение на братовчеда, може ли старанието ти да стига до инвентарни описи на видии, муфи, триони и кирки? Светът ти да почва и свършва в железарски магазин, лъхащ на грес, под мъжделива двайсет и пет ватова крушка?

Често се дочуваше през стената Тодорка да се жали неясно от съпруга си, ходеше невчесана, с подути от плач очи, стиснала устни. Дочо бързаше да я оправдае пред леля, децата й разстройват нервите. Той ще кандидатства за семейна карта по профсъюзна линия и ще заведе Тодорка на почивка в Наречен или Вършец, тамошната минерална вода лекува нерви. Банята в Княжево също е  подходяща.

За карта в Наречен и Вършец се чакало ред, налагало се да замества колега, да компенсират празници с извънреден труд, Дочо се прибираше по нощите, Тодорка и децата бяха утихнали зад стената. Леля му оставяше  ядене под похлупак в алуминиева чиния, той хапваше правешката, свиваше крака на миндер в килерчето. Сутрин се изнизваше за работа преди  Тодорка и децата да затропат по коридора.  Ако се задържеше по празник в къщи, намираше си  недовършена работа на тавана, в мазето. Вареше си чайове, мурсаленски или от някаква билка, бабини зъби; обясняваше колко ттакъв чай  е полезена за здравето.

Случваше се леля да отпусне на скута си плетиво, докато дочуваше нервирания глас на снахата и неясните оправдания на сина си през стената; и да сподели мнение. Знае ги тя, Тодоркините нерви. Дочо може да закъснява вечер но храни семейство, нали? Като й е направил две деца, за какво толкова претендира? Чуй я само, рядко я търсел и свършвал бързо. Откъде знае бързо ли е, бавно ли?  Леля попитала, а Тодорка отвърнала, спала била и с други, наясно е какво се чака от семеен мъж, не е взета от гората. Та така.

Изкарах зимата у лелини, а през пролетта тя ми намери квартира у позната на улица „11 август”. Щото не е редно да деля легло със стара жена, обясни тя. Покрай науките студентът трябва да надникне в живота откъм лице и хастар. Договорила бе наем спроти  скромния месечен запис, който овдовелият ми баща пращаше, пазари каручка с мършаво конче, съпроводи ме докато си пренеса багажа.

На тавански етаж на „11 август” изкарах следването. Със съквартирант и приятели замръквахме на каре бридж, над проекти за туширане; осъмвахме гуреливи и прижълтели през изпитни сесии. Покрай науките опитвахме да прилагаме любовна теория на практика, случваха се поправителни.

Хазяйката, госпожа Спаска, беше душа човек, засмяна и синеока, съпруга на възрастен шивач македонец, с вежди - въглени и комитски мустаци. По зимни празници и именни дни вечер със съквартиранта намирахме на масата дълбока чиния с  почерпка; от баница, дребни сладки, соленки, че и по парче торта. Точно за нея сякаш Цочо Владовски изпя след време: „Хазяйката да идва рано, с виенска кифа, с каничка кафе…”

Обещах си, като почна работа след дипломиране, ще купя на леля плат за рокля. Поисках да ме разпределят в Заводски строежи, осъмнах на разкаляни  ниви насред Тракия, тайно бях убеден, строежът ще одяла от мен писател. От първата си заплата купих тъмносин вълнен плат, метър и половина, за по-длъжка рокля с ръкави, взех нощния влак, осъмнах в София, а се върнах с вечерния. Леля носи роклята, която й ушиха, дълго; беше с бистър ум и на крака до последно. Навестявах я, кога по веднъж, кога - през година, съобщаваше ми новини. Тодорка се развела с братовчеда, но останала да живее с децата в стаята към улицата, къде ще ходи. Дочо спял в килерчето, издържал ги.

Леля Василка, братовчедите Марин и Дочо, снахите Теменуга и Тодорка  отдавна тръгнаха за където сме се запътили всички. Ревливият внук Кръстю бе се изучил за кранист, той също се представил. Срещнах сестра му Василена, някогашната сополанка,  след половин живот - снажна българка с прошарена коса, досущ - леля. Братовчедката второ коляно миеше съдове в сутерен на луксозен бар в идеалния софийски център, срещу президентството. Стояхме прави в лятната градина, на персонала забранявали да сяда на клиентска маса, разменихме новини от социализма насам, записахме телефонни номера. Ако ще си звъннем след още толкова време, за какво ли ги записвахме…

Върху парцела на някогашната прекупена лелина къща с три входа вдигнали жилищна кооперация, наследниците ги обезщетили с апартаменти, някой взел по-широк и бил доволен, други - не толкова. Синът на покойния  Василенин брат работел в Гърция, апартаментът му е празен, Мариновото и Теменугино жилище наследил неин племенник от второ коляно в Лясковец. Василена все се надява да й продадат някой от празните апартаменти с отстъпка, като за близък, у нея вече е тясно; но засега не скслоняват. Здраве да е, братовчедката приемаше късмета какъвто е, бе се метнала на леля…

На раздяла сподели, ходила да търси мъжов имот подлежащ на реституция в Етрополе. По пътя видяла в небето над Балкана облак като човешки лик, убедена е, че й се е явил Христос.

Всеки трябва да търси опора в живота си, да си вярва, че я е провидял….