БЪРДУЧЕТО
Глинени бърдучета - има ги в изобилие, във всякакъв цвят и размер на сергиите, по всякакъв повод и празник. На ракията, сланината, на изложения с изделия на различните занаяти, на аранжирани витрини със сувенири, на селски мегдани и курорти. Наистина изобилие с повод и без повод.
На панаирите и селските събори те се подреждат като войничета в строги редици и колони, малко старомодни, сред другите глинени съдове от по-ново време - за градината и къщата. Някои за украса, други съвсем непригодни за употреба. Като помислиш, кой пие днес вода от глинена стомна? Няма ги кладенците с момите, а и ергените, които да им напиват водата. Все пак, бърдуците присъстват в нашия интериор.
Моето бърдуче бе по-различно, с вместимост, колкото една глътка вода. В най-традиционен цвят - кафяво, с малки като капки жълти шарчици и тънко, по-тънко от пръстче на дете чучурче, които го правеха забележимо и то сякаш се обозначаваше по някакъв начин да го видиш и докоснеш имено по тази причина.
Или това усещане идваше от топлината на неговия гланц, събирал цял ден слънчевите лъчи на октомври. Аз не бях забелязала бърдучето и неговите събратя, за да си го купя, удивена от малкия му размер - беше ми подарено за спомен.
Наистина спомен, непреходен и до днес, който оживява всеки път, когато докосна гладката повърхност на бърдучето. Какво се случи?
Денят преваляше, каруците със сборяните топуркаха към съседните села, а селският събор се разтуряше. Гласовитият продавач на захарен памук бе отпрашил, масичките с гривни и гребени, пръстени и гердани, огледалца и странни лъскави украшения се прибираха в багажниците на колите, собственост на по-заможните търговци.
Оставаха стрелбището с мишените-бутилки и заредените пушки, което престояваше по два-три дена, тъй като неговите стопани спяха в задната част на огромната му палатка.
Винаги е будел любопитството ми животът на тези хора, които пътуват от село на село и замръкват на различни места. Имат ли легла, с какво се хранят, къде са децата им и ходят ли на училище-все въпроси на дете, което не спира да пита и иска да знае.
Продавачите на балони, дъвки и разни джунджурийки и те окъсняваха, но за тях бе по-лесно - събираха си стоката в голям сак. За по-големите хъшлаци нямаше никакво значение, че се свечерява, те се целеха в мишените и радостно или тъжно възклицаваха, когато жената с тежък грим и висок кок отново и отново зареждаше пушките или обявяваше победоносно - „Печелиш фемина!”.
За нас, децата, само наблюдатели, това звучеше като химн, а бе само една цигара с филтър. Плюшените играчки бяха само за примамка и май никой не ги печелеше, ако се съди по пълната прозрачна кутия, в която се намираха непокътнати и с катинар през трите дни на престоя им.
И аз закъснявах, но можех да изтичам до вкъщи за нула време, тъй като живея досами селския площад. Майка ме проследяваше с поглед или ме извикваше, ако се налага.
Обикновено не прекалявах с търпението й, но беше празник - събор. Денят бе прекалено пълен с радостни емоции за всички ни - малки и големи, деца и родители.
Пристигаха гостите още от сутринта, като се започне с вретенарките, които се пазаряха за храна от трапезата и градината и се стигне до роднини от близо и далече.
Подготовката почваше от предния ден с клането на животни, а по-предния ден стопаните посрещаха калайджиите и се изнасях от тавани и мази бакърени котли и тави за калайдисване. Върволица от народ и пазарлъци, в пари и натура.
Тръгнах си с бавна стъпка и приятно уморена. На тротоара видях старец, седнал на студения цимент, облечен за мен в невиждани дрехи, сякаш излязъл от книжка с български народни приказки. Толкова обичах да ми четат, самата аз още сричах, тъй като не ходех на училище.
Спрях се и се учудих, беше истински, а стоката му от бърдучета, изработени от него, бе на земята, на малко месалче. До нея цедилка за носенето й, /по-късно чух от дядо Стоян тази дума, която той обясни, че се нарича това приспособление в балканското му селце/.
Тя побирала и много дърва и сено, което косял от ливадите, а жените си слагали бебетата и по-големите деца, и я носели на гърба си.
Старият човек не бързаше, нямаше и купувачи вече. Затова го поканих у дома. Майка и татко щяха да го приютят, имаше свободни легла. А за мен той беше приказен герой - обут в потури от тъмен дебел плат, антерия с гайтани и калпак.
Други подробности не си спомням, тъй като сънят ме победи. На сутринта грънчарят станал рано и отпътувал. На изпроводяк от благодарност оставил подарък за малкото момиченце, което го прибрало да пренощува вкъщи. Хей така, за спомен и да го споменува с добро, когато то си играе с шареното бърдуче.
Бях радостна и малко тъжна - майка оправяше леглото на гостенина и сподели с татко, че цяла нощ старецът кашлял, навярно се е простудил на студения тротоар. А бе ранна есен.
