Здравко Пеев

ГАРАТА НОЩЕМ

(минало)

Това е гарата - искри оксиженирани,
и самотата - спомен за обичане,
и влаковете - сенки от движения,
животът нощен - обеднял епически.

Това е гарата - гимнастика на тренове,
духове и кости из трънаците,
а миналото - с мрачно удивление
през нас прозира - не в телата, в знаците.

Превърнати сме в някакви телесности
от нелепо, сомнамбулно бродене,
през митинги, блокади, жълти вестници -
животец бавен - смятай го народен…

Това е гарата - врата открехната
подир преминалите празни тренове,
а хората са хванали в неделята
самотното природно ръкоделие.

Живот затихнал - по сирашки жалостен,
и уж за хляба, но не е до хляба.
На края на пространството угасват
и кротко пушат изстрелите халосни…

РАЗКОПКИ

Защо копаем - в срутените църкви
влечуги само в камъка живеят.
В незнайни гробници лежат царете мъртви
и паметта за тях отдавна тлее.

И кой ги помни? Сляп светец от храма -
побелял, с нозе осакатени.
Духът от вечността ако е мамен,
тялото защо е на колене?

Животът ни е миг - едничък празник,
а другото е на смъртта подвластно.
Говедото цветята ще прегази,
нивицата пак ще буреняса…

Че варвари - с омраза и желязо
събарят мрамора, отвличат роби,
и в къщите - изстинали и празни
се връщат само духове задгробни.

След векове - слънчасали копачи
ровят и разчитат писмената.
Но кой над чужди кости ще заплаче -
само пот ще ороси земята…

СТРЕЛБА

Войници стрелят в стихналата пролет -
зелено е навсякъде. Стрелбата
със бели облачета над тополите
не може да пропука небесата.

И въпреки стрелбата, пак остава
по някой храст, а в него пък - душица.
Гърми живот, стрелбата продължава,
но пак летят недостижими птици.

Войници стрелят. Ехото заглъхва
по опустели къщи и градини,
в заключените входове се блъска,
разклаща обедните ни чинии.

Войниците се учат да убиват,
или убиец някъде преследват.
Но все така сърцето ми се свива -
припомнило безброй невинни жертви…

ПЕСЕН ЗА ПАСТИРА АНГЕЛ

Чуй възгласите на пастира:
радост, мъка в тях събира:
- Ех, и ей, и ой, и ай -
пастирът пее в своя рай.
Пази сенки, пази стадо белорунно,
пази и тревата, кучето целуне,
и го пусне, и натири през полето -
кучето търчи, опашки вири клето.
А пастирът песента си пак запява
и оглася тръни, храсти, долове държавни.
Ех, пастирът пее, плаче, вика -
от гласа му миналото блика:
Връща се жена му - булчицата черна,
беше му тя верна, верна и неверна,
после с богаташ за Турция замина -
колко време мина - не една година…
Пей, пастире, смей се, стадото изкарвай,
агънце да носиш - майките ти вярват,
агънце и гъби, или росна билка -
жив да си, пастире, а не на носилка!
Бури, гръм и вихри нека те отминат -
пей, плачи, пастире - само да те има!