БЕЛИЯТ ВЯТЪР
БЕЛИЯТ ВЯТЪР
Белият вятър свирна в комините,
горе на хълма облиза снега,
в съмнало още изми керемидите,
с тънки кавали прогони студа.
Дълго бучеше след него балканът,
вдигнаха върше високи ели,
легнала преспа на завет остана
там, под Карлъка в легло от мъгли.
Белият вятър - юнак перчемлия,
влюбен навеки във пролетта -
гневно подсвирна след лютата сприя,
с топла целувка докосна пръстта.
Букнаха весело пъпките млади,
стрък се надигна след белия хлад,
екнаха в утрото триста кавали -
тръпно разнежиха старец и млад.
Белият вятър със белите гриви
лудо препусна, далеч отшумя.
В люлка разлюшка зелените ниви
в ширните равни тракийски поля.
Белият вятър - юнак перчемлия -
влюбен навеки във пролетта…
На белия вятър пламтящата сприя
искам да нося заветно в гръдта…
СЕЗОНИ
И човекът, и годината
имат своите времена.
Чрез следите, чрез пъртините
те оставят имена.
Имена, които светят
като обич, като плод. -
Покрай пътните дървета
на безкрайния живот…
Аз не съм като сезоните.
Няма да се върна тук,
за да чуя как сред клоните
пеят птици в моя юг.
ЦЕНА
Човек трябва да се разболее,
за да измери цената си.
Аз наистина се разболях. -
От жените, които обичах,
дойде само мама…
—————-
в. „Шипка”, бр. 50, 14.03.1991 г.
