ЗИМАТА НА ПАТЕТАТА
„…нима не са тичали устремени, хванати за нашата ръка,
докато ние мислим, че тичаме, защото те ни сочат пътя?”
Хулио Кортасар, „Лотарията”
Това се случи в една зимна събота.
Той се появи изведнъж през блестящия воал на снега, поспря под лампата, за да се огледа и тогава видя Матилда.
Беше облечен с изторбен на коленете панталон, въздлъжко сако и шушляково яке, под което сакото стърчеше педя и половина. Якето му беше тесничко и така го стягаше в кръста, че полите на сакото стърчаха встрани като рокличка на балерина. Късогледите му очи примигваха сънено зад очилата.
Матилда щеше да се засмее при вида му, но изведнъж разбра, че не бива да го прави и че, ей сега, ще се случи нещо.
Той приближи, понечи да се поклони, но се подхлъзна и едва се удържа прав. Очите му бяха изгубили сънливостта си и излъчваха мека, зелена светлина.
- Това си ти, нали? - докосна ръката му Матилда.
- Да - тихо отговори той. - Аз съм.
- Къде беше досега? Чаках те.
- Знам, Матилда. И ето ме - дойдох.
- Не се казвам Матилда. Така ме наричаше само татко. Когато бях малка. И когато все още се надяваше, че грозното пате ще се превърне в лебед.
- Не се ли превърна?
Той беше учуден, защото беше вярвал на тази приказка.
- Нима не виждаш? - поднесе под лампата лицето си Матилда.
Той се наведе над него, разгледа внимателно косите, устните, притворените й очи. Видя нещо и разпалено стисна ръката й:
- Ти си красива, Матилда. Но не го знаеш. А баща ти го е знаел. И затова те е нарекъл принцеса Матилда. Хубаво звучи…
- Не ме ли лъжеш? - поруменя тя.
- О, не! Не, разбира се. Защо да те лъжа?
- Хм…досега са ми казвали, че съм хубава само такива, които са искали да се любят с мен. В началото им вярвах…
- А сега? - наежи се той.
- Не се гневи - примирено въздъхна Матилда, - човек не може вечно да вярва. Дори и да иска…
Той не отговори. Бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна стрък карамфил. Карамфилът беше бял, омачкан, с увехнали, пожълтели листа. Пооправи го, духна в цветчето, за да го разтвори и го подаде на Матилда.
- Не е много, но повече нямам…сега…
- Това вълшебно цвете ли е? - грабна го Матилда.
- Ами! Оранжериен карамфил. Откраднах го от една сладкарница, където влязох да се стопля.
Матилда се засмя и забоде цветето в косите си. Светлината на лампата стана по-ярка.
- Можем да не стоим вече тук - потръпна зиморничаво той.
- А къде да отидем? - погледна го с очакване Матилда.
- Знам ли, все трябва да има място и за нас…някъде…
Тръгнаха. Тъмнината отстъпваше пред тях, а те не се сещаха да си кажат нещо. Приседнаха на перваза на лумнала в неонови огньове витрина. Матилда облегна глава на рамото му. Той протегна ръка, събра няколко снежинки и ги пусна в шепата и.
- Кажи ми нещо - помоли Матилда.
- Студено ми е - отново потръпна той.
- И на мен - духна в шепите си Матилда. Погледна как се стичат по дланта и капките от стопените снежинки. - Нещо друго ми кажи.
- Един стих? Добре. Ето.
“…Ти си в мен цялата -
стръкче трева, лист отронен.
Аз съм в теб целия -
земя за стръкчето, дърво за листа…”
Разбра, че е казал един лош стих и млъкна. Снегът продължаваше да вали. Така, както беше валял много други зимни съботи. Над принцове, с крадени карамфили по джобовете и над принцеси, които все не успяваха да изгорят жабешката си кожа.
Казват, че човек не може вечно да вярва. А вярва.
Защо ли…
