Лъчезар Лазаров

РАЗХОДКА ИЗ ВРАЦА

По стари улици от мрамор и гранит
детинските ми спомени се носят…
Денят е ноемврийски, мразовит,
секат на слънцето последните откоси.

И сигурни са тихите ми стъпки
по камъните здрави и добри.
В ефира вечер древността потръпва
и ляга върху стария гранит.

Дори и хората са стари и спокойни,
и тихи, като своя град,
и сякаш ритлите пред мен са бойници,
където стражи невидими бдят.

Вратите тихи нежно се притварят
на дюкянчетата симпатични, малки.
Спокойна вечер пред вратите ляга
да пази сякаш техните ключалки.

Не спи наблизо статуя на странник -
изваян е от бял и черен камък.
Това е той - Софроний Врачански,
прегърнал белия си скален замък.

ЕСЕННА УКРАСА

В краката ми се спря!
Какво е то? -
Листо!
Отвсякъде се сипят,
като украса те във въздуха летят…
червените листа на есента.
Не е студено, топло е…
И топъл вятър гали моите коси…
В краката ми се спря, за да го видя.
Подарък е от пъстрите ми дни.
Подарък е за мен.
В краката ми се спря, и аз се спрях
в забързания ден.
Като листа отлитат мигове красиви.
Да спрем, за да ги видим!
Изгубват се във вечността…
Да спрем, за да ги видим!

ЖАРАВА

Треперят знойни юлските горешляци,
през август пясъците са жарава…
И колко празници отминаха, посрещнати? -
а неочаквано годината си отминава…

Така отлитат дните ни, броените,
от невъзможност всичко изтъкано е.
Кръвта застива някъде из вените…
и птиците си тръгват сутрин, рано.

А идват тихи септемврийски вечери
и после през октомври - тиховеят.
И знам, че всички сме обречени,
а гледам - всички пак се смеят?!

И миг недоумение, но не - разбирам ги:
животът просто някак продължава…
В нас вътре юли е завинаги…
През август всичко е жарава.

КОЛЕДА В СЕЛСКИЯ ХРАМ

Колко светлинки огряват
къщните стрехи!
А пък тъмен, пуст е храмът
и с порутени стени!

Колко песни! Радост светла
сипят градските елхи,
а пък храмът неприветлив
тягостно мълчи.

Той е пещера студена
без прозорци, без врата
и наднича в него, ледна,
със звездите си нощта.

Странник, онемял от чудо,
храмът е сега,
а светът пирува лудо,
оглушал от суета.

Празни светлинки огряват
къщните стрехи,
а пък тъмен, пуст е храмът
на човешките души!