Мария Антонова

Лери, така галено наричаме моята малка внучка. Тя се казва Валериа (не, не съм сбъркала името й: записана е така, защото е родена в чужбина, а там нямат буквата  „я”). Малката принцеса няма още три години, но понякога слага всички ни „в джоба си”, както се казва.

Наскоро ми беше на гости заедно с майка си - моята дъщеря. Те живеят в Прага. Татко й не дойде, защото кучето им Мориц е било болно. Напоследък то често боледува - толкова често, че се наложи да изпращат изследвания в Германия, а това показва колко много го обичат.

Но да се върна към Лери и задължително да кажа, че майка й говори с нея само на български език. И още нещо за баща й: той е чужденец. Ние всички мислим, че разбира какво говорим, но той само понякога казва някоя българска дума и толкоз.

Докато ми беше на гости, Лери се будеше сутрин рано. Като птиците, които рано се прибират по гнездата си, а сутрин рано ни будят, особено сега - през пролетта, която е техният сезон на любовта. Малкото ни момиченце сядаше в леглото и гледаше през прозореца. Не събуждаше майка си. Понякога я поглеждаше, а друг път отново се гушкаше в нея, а тя я прегръщаше в съня си и Лери отново заспиваше.

Веднъж поиска да гледа телевизия. У тях обичала да гледа филма „Мики Маус”. Пуснахме английска версия, като майка й каза: „Само веднъж!”. И тя  се съгласи. Обясни й как след това да изключи телевизора. И наистина се случи точно така. Когато филмът свърши, тя го изключи и започна да си играе с играчките.

Привечер майка й каза, че й предстои да се види със свои състудентки, но преди да излезе за срещата обясни на малкото ни момиченце, че отива при приятелки и ще се позабави, а  при нея ще бъда аз - нейната баба. И така преди да излезе пуснахме отново телевизора. Когато филмът „Мики Маус” свърши, я помолих да го изгаси и да дойде да си играем. И както си играехме, в един момент тя започна да плаче. И за да спася положението, да не заплаче по-силно и продължително, й посочих стационарния телефон. Тя го загледа, поиска да го вземе и да го сложи на дивана и така започнахме разговор с животните. Но какъв разговор си представяте вие, например? Стационарният телефон беше изключен от мрежата. Лери набираше, като натискаше само по една цифра от клавиатурата, а аз „питах” гълъбчето, врабчето, щъркела, петела, совата, слончето, кончето, Баба Меца, вълка, лисицата и така - почти всички животни. Питахме ги как са изкарали деня и имат ли намерение да ходят на лов през нощта. Внучката ми особено се впечатли от това, което ни „разказа” лисицата (версия по приказката „Кума Лиса и кучето” на Ангел Каралийчев):  „Предната вечер Лисана ходила в селото - започнах аз, влязла в един селски двор и тихо се промъкнала в курника, за да си хване кокошчица, но кучето я усетило и хукнало да я гони. Тя бягала, то я гонело, тя бягала, то я гонело до дупката й, в която се вмъкнала бързо. И там се случило най-страшното: лисицата си легнала, а кучето стояло навън и чакало да излезе. На разсъмване лисицата попитала краката си защо са й, а те отговорили: да бягаме, за да не те стигне кучето. Тя попитала и очите си, а после и ушите си, а накрая попитала и опашката си. За нейна изненада опашката й отговорила: да се заплитам в краката ти, за да може кучето да те хване. Ядосала се лисицата и казала: „Вън, опашке, нека да те изяде кучето”. Опашката се показала навън и кучето я хванало и дърпало, дърпало, докато я издърпало. Тогава в борба с кучето лисицата едвам отървала кожата си”. И когато дъщеря ми си дойде, Лери се хвърли в обятията й и разказа как лисицата спасила кожата си.

Разказвах приказки от детството си, разказвах й за врабчетата на писателя Йордан Радичков, разказвах за каквото се сетя. Тя ме слушаше внимателно и само натискаше цифра от телефона, за да чуе повече и повече. Така спокойно дочака мама да се прибере. С една дума, намерих спасение.

На другия ден в късния следобед отново пуснахме телевизора, за да гледа Лери краткия детски филм „Мики Маус”. В един момент тя дойде при мен и каза, че го е изгасила. Заета, не обърнах внимание дали правилно го е изгасила, но след около час забелязах, че той работеше само на син екран. Винаги се чувствам безпомощна пред техниката. Трябва да положа максимум усилия, за да се справя, но в повечето случаи викам техник. Та сега повиках дъщеря си и й казах не без притеснение: „Каза, че можеш да оправиш телевизора, ако нещо се случи. Ето, имаш възможност”. Лери стоеше при нас и ни гледаше. Докато се чудехме как да върнем програмите, които бяха изчезнали, се сетих, че при едно идване на техник у дома ми беше показал едно от страничните копчета, с което винаги се справях, ако се наложеше. И тъкмо програмите се появиха на екрана, чух Лери да казва: „Скъсахте ми нервите”. Ние двете с дъщеря ми се спогледахме, а то - милото наше дете - се смееше щастливо. Може би по този начин изрази радостта си, че всичко е наред и в утрешния ден отново ще гледа любимия си филм „Мики Маус”.

Понякога й казвах, че е моята принцеса и я вземах в обятията си. Радвах й се много, защото можех да разговарям с нея; радвах й се, защото когато майка й беше малка, нямах това време да се разхождаме, да й купувам играчки, да бъдем заедно щастливи.

Почти всеки ден водех Лери пред градинката на църквата „Св. Седмочисленици”, където има детска площадка. Там я люлеех, а тя ми пееше. Пусках я по пързалката и тя беше щастлива. Никога не поиска да я нося. Веднъж й бях казала, че не мога да я нося и затова ще върви. Тогава тя хващаше палтото ми и вървяхме една след друга, а друг път просто се криеше зад мен или пък я държах за ръка. Така се справяхме без количка. Дали от всекидневното вървене, но тя закрепна и стана „силна”, както казваше.

През времето, докато беше у дома, Лери получи много играчки и книжки: жираф, Мики Маус, кученце, котенце, голяма червена ягода с крачета, но особено интересни й бяха пъзелите, с които много бързо се справяше. А от книжките си взе „Български народни приказки” от Ангел Каралийчев и др.

В деня на тръгването много от играчките останаха у дома, защото нямаше място в големия куфар на мама, но пък тя си имаше свой малък розов куфар с изрисуван Мики Маус, в който си сложи зайчето със стърчащия зъб, а то почти не излизаше от куфара й, за да не го забрави. Лери сядаше върху своя  куфар, а аз или дъщеря ми я возехме в залата на летището. На него беше, когато ги посрещнах, на него беше и когато ги изпращах.

Докато пътувахме във вагона на метрото, тя се облегна на рамото ми, след което ме погледна и каза: „Идем, татко, идем…”. Миличката сигурно си е помислила, че той я чака на нашето летище.

След чекиране на куфара поисках да целуна ръката й, но тя отказа, като отговори: „Не, това е моя ръка”, но даде бузките, челото и нослето.

Така моята малка внучка като птиченце отлетя за родния си дом, а аз ще я чакам отново да се появи засмяна и щастлива… А дали ще бъде седнала на розовото куфарче, не мога да кажа, все пак ще е пораснала.

До скоро, мое малко птиченце!…

30 април 2023 г., София