Слово пред паметника писателя в Борисовата градина
София, 30 юни 2023 г., 10.30 часа

Елена Алекова

Радвам се, че отново сме се събрали днес, 30 юни 2023-а, да почетем паметта на великия Николай Хайтов, народния писател. Двадесет и една години след като той ни напусна, всеки от нас тук носи жив спомена за него.

Носят го и много българи, докоснали се до безсмъртното му магнетично слово, приятели и врагове, познати и непознати.

Колко е необходим днес на българското общество! С мъдростта си на човек, преживял какво ли не в 83-годишния си живот, както сам пише в автобиографичната си книга „През сито и решето” (2003):

„Моето поколение стана свидетел на войни, бунтове и революции, на кратки застои, сменявани от бурен кипеж, на рушене и градеж, на каквито никой преди и за толкова кратко време не е бил очевидец”.

Колко е нужен днес с огнения характер и грижовната си тревога за България! Негови са думите в интервю от 1992: „Националист - това нормалното ми агрегатно състояние” и „аз падам малко пожарникар, макар да съм се убедил, че нашите български, „пожари” са неугасими”.

А колко пожари за гасене само имаше по негово време у нас, колко пожари! И има днес! Но кой да ги гаси?

Като гледам какво се случва със съвременното ни общество, и в частност със съвременния българин, се питам: дали ще дойде времето на събудения български дух, който ще има потребност от словото на Николай Хайтов, за да се самопознае отново?

Защото днес духът български гаче е заспал, олюлян в страхове, отпуснат в сладка дрямка - на консуматорството и фалшивите пъстролики чудеса и не му е до самопознание и саморазвитие.

Затова ние, останалите негови приятели, сме длъжни да направим кой каквото може, за да оставим жива паметта за Николай Хайтов. Срамно и недостойно ще е да сме могли да направим нещо за него и да не сме го направили.

Николай Хайтов е светило! И трябва да свети на всички! Независимо от оценките и действията срещу него от страна на ония, които не обичат светлината и искат да я потулят. Те не него не обичат, а светлината, която той излъчва.

Спомням си, през пролетта на 2002-а беше питал лекарите колко време му остава, за да подреди задачите си по приоритет. Не успя да реализира всичко, което бе наумил дори на първо време.

Смъртта го изпревари. Но той до последно не се предаде. Без да губи самообладание на духа, хладнокръвно и последователно подготвяше бъдещите си книги и съжаляваше не за това, че си отива, а за това, че не ще успее да свърши всичко, което иска да свърши.

Тогава преиздаде книга със значима за него тема - явно най-значимата, след като беше на първо място: „Гробът на Васил Левски. Сборник с исторически и археологически документи и свидетелства”. С нескриваното огорчение: „От толкова писане за гроба на Левски не ми остана време да напиша книга за живия Левски”.

После дойдоха книга първа и втора на „Троянските коне в България”, със събрана публицистика от периода след 1989-а до последния му ден - статии, интервюта, есета, отзиви и слова по различни поводи и събития, но подчинени на една-единствена тема: защита на българщината и в името на България и българите.

Да, при него БЪЛГАРИЯ и БЪЛГАРИТЕ са темата на темите през цялото време на земното му съществуване! В цялото му творчество. Не става дума за някакво непрекъснато обясняване в любов и удряне в гърдите.

Става дума за незримо присъствие, по-точно за ухание на България, което всеки ред на Николай Хайтов излъчва. България, каквато той я носи в сърцето си, каквато я знае, мечтае, обича, създава за бъдещето.

Той вгради Родината във всеки своя дума, във всеки образ, във всяка мисъл, във всяка мечта.

Когато четем Николай Хайтов, оставаме будни и не пропускаме нищо, дори най-малкия детайл от живота и от своя живот.

Когато четем Николай Хайтов, се докосваме до душевност чиста и неполомена от злото днес, което, в името на търбуха, ще унищожи дори най-безкористните певци на вселената - щурчетата.

Когато четем Николай Хайтов, се зареждаме с надежда и с бъдеще - за България. И за човека.