Виктор Билибин

превод: Любомир Духлински

СЪНЯТ НА ГОСПОЖИЦАТА

Някаква пещера. Много дървета с красиви, широки листа. Всичко е розово, розово, розово. Розова светлина, мека, леко трептяща, като електрическа, само розова. Топло е, ухаят аромати…
В средата голяма, застлана с покривка маса. Плодове всякакви - и грозде, и праскови. А във вазичката купчина бонбони. Има и шоколадови. Може би и с ликьор! И карамел! Дали да ги опита? Няма никого… Неловко е без да попиташ… Дали все пък да не опита?
Тя приближи до масата и тъкмо искаше да си вземе карамелче, появи се херувим. В дълга бяла дреха, руса коса, с път по средата, крила. Дойде близо, близо… Крилата му едни меки… Той се приближи, близо … Крилата са толкова меки … И ухае на на студена сметана … А самият той й се усмихва смутено…
Тя се обърна… После погледна изпод вежди - мустаците на херувима са черни… и униформата му е хусарска… И лицето му е близо, близо… и все се усмихва… Тя пламна цялата… Ръката й обвива… хусарят целува, целува… И хубаво е, и страшно, и досадно… а хусарят все целува…
- Достатъчно! - извика тя и се събуди, с горящи бузи, със силно туптящо сърчице…

СЪНЯТ НА ЛИТЕРАТОРА

Що за дявол! Облечен е в някакъв мундир… Дълги поли отзад на мундира, яка с галуни, формена фуражка и на лентата й буквите „с. л.” Що за дявол!
Срамно е да вървиш по улицата! Уличните момчета го забелязаха, тичаха отзад, сочеха с пръсти и викаха: „Мустак, мустак! Столичен литератор! Столичен литератор!”
И старците стоят на портата и снизходително се усмихват на лудориите на момчетата.
Да направиш крачка… Ама че положение! не изоставай! Трябва да бягаш… Ето насреща притича по другата страна на улицата подобен господин със същата свита… Вярно, той също е литератор… Каква сконфузена физиономия…
Кикот на улицата… Да бягаш трябва, да бягаш…
- Къде? - раздаде се грозен глас. Гледа, един с дълги мустаци.
- Аз… аз… така тичах… напред…
- Какво-о? Напред? Заповядайте в участъка за съставяне на протокол. Между другото, под мишницата ви свитък хартия: вярно, нова статийка - ще видим, ще видим, любопитно…
- Да ме прощавате, но какво право имате!
- А-а! Разсъждавате! - И той свирна.
Свиренето е все по-силно, по-силно, пронизително… и в свиренето се чува див кикот… Стана тъмно… нищо не се вижда. Главата се върти… И изведнъж, сякаш някой го сграбчи… нечии ръце… и усеща той, че се носи, че се носи нанякъде… подхвърлят го като през буци… и сякаш нечий мустак гъделичка бузата му досадно…
А свиренето е все по-пронизително… реже ухото… и кикотът става все по-силен, все по-нагъл… Мрак… задушно… мирише на дървено масло… задушно… въздух няма… Задъхва се…
И се събуди, обливайки се в студена пот.

СЪНЯТ НА ТЪРГОВКАТА

- Жупел, положително е жупел! - мислеше тя, цялата треперейки от страх.
Пред нея на пода седеше дебеланко, целият в тъмна козина, с голям корем, с криви кози крака, с глава на овен…
- Виж, очищата му зелени… така святкат… Пост е, а той плюска яйца, окаяника!
Бели ги и го чупи. Взря се в нея с очищата си. Тя иска да се движи, бои се да си тръгне. Добре е все пак, че спря да я плаши със страшни думи. По-добре е да седи тихо, да не го дразни…
А той бели и чупи всички яйца! След това започна да хвърля черупки по нея. И сам гледа какво ще каже тя на това; а тя мълчи, страхува се… Реши да го превземе с ласки.
- Жупел! - казва. - Жупелчо! Добричът ти мой, гладък! Пусни ме мен, бедната! Бих отишъл при Матрьона Савишна, тя е безбожница, тя с началниците шура-мура приказка си има… Папагал по-добре да й…
А жупелът се усмихва, а устището му е огромна, и започна пак:
- Геена! Геена огнена! Чинели! Синедрион! Цимбали! Архитектура! Катедра! Ливански кедър!
- Гълъбче, миличък, престани! - помоли жупела търговката, обливайки се в студена пот.
А „жупелът” затрака със зъби, от устата му излезе пламък с дим, изправи ноктите си…
Търговката изпищя и се събуди…

СЪНЯТ НА СЕЛЯНИНА

- И защо тогава ме зашлеви? - недоумяваше той, като се държеше за бузата. - Би било добре, ако е за делото; ами тогава какво да обясняваш, трябва да се научи… В противен случай, в края на краищата, продължи… за нищо… мина наблизо, че и засвети, добре живееш…
И му стана ужасно тъжно. Прииска му се да пийне. А пари нито грош… Мъка! И изведнъж видя в ръжта бутилка - половинка… Танцува, негодницата, тънки крака, като на покойник.
Той се хвърли да хване бутилката. Само че тя, подлата, се изплъзна между пръстите… Хвана я все пак, поднесе я до устата си.
- Ти ли си, братко, какво? - раздаде се глас. - Водка плюскаш, а дълговете? Одобрявам това!
- Бог вижда, ще ги върна… Да събера сили… Ще ги върна… Конят умря, сам знаеш…
- А водка да пиеш можеш, а? Имаш ли пари за водка? После да отговарям за теб пред началствата!
Тря-яс! Е, това вече беше за делото - по другата буза, и въпреки че го заболя, не беше обидно, както досега: защото - за делото…
А той, като взе душата, си отиде…
Яж го както искаш. Коремът се пука от плява, но няма ситост… Хлябец да беше, чистичък…
Яж каквото искаш! Хлебец! А дълговете? Позабрави ги? Запомни, брат! А дългът към Силай Кузмич? А на господаря от Обираловка? Така, така… А ти изведнъж - хлебец!
Той сам се упрекваше за безсмислените си и неуместни желания.
- Може би да опитам чакъл? Нищо, може да се яде!
И се наяде до насита… Отлично!

ЛЯТНА ВЕЧЕР

Червеното и тумбесто слънце падна от небето. Къде? В бездната на страдащото от апатия море. Морето закипя.
В източната част на небесната купа, обърната с главата надолу, постепенно се промениха всички цветове, през които преминава получената синина под окото.
Тогава небето въздъхна и угасна.
Изплува развратната луна.
Гората стоеше разчорлена, рошава и отдавна неподстригвана. В гората се чуваха звуци от хълцане. От гората се изтръгна и препусна по полето виолетов стон. Тогава таласъмът се прозя.
Над змиевидната лента на реката се вдигна на кълба кисела мъгла, като саван на младоженци.
Бременните жаби гледаха с изпъкнали очи и слушаха с корема си, а не с ушите си.

РЕВНОСТ

Хлъзгавата змия обви горещо-студените си спирали около окървавеното му сърце.
Изпита непоносимо остра и същевременно вълнообразно-тъпа болка под левите ребра.
Прииска му се да се смее и да ридае, да стене и да ръмжи.
Топка от отвратително меки пиявици се издигна в гърлото му.
Искаше му се да бъде каня, да разкъса бялата й като масло гръд с безмилостните си нокти.
Някакъв лепкав мрак с огнени блестящи точки обхвана разтопения му мозък.
Той грабна заредения с куршуми револвер, който злобно се закиска в ръката му.

ГЕРОИНЯ

Чудни викове, изумрудени, стъклени, бодливи, магнетични.
Зъби прави като клавиши на пиано.
Носът остър като кинжал, трептящ като птичи крила.
Коси - бушуващ над гърбави камъни водопад.
Стан - строен, като китара, гъвкаво мек, поклащащ се като стебло на нагъл слънчоглед.
Под тънката й нежна като цигарена хартия кожа на ръцете й се извиват като сини червеи жили.
Тя беше отровна и безумно-страстна, безкрайно-нежна и огнено-избухлива.

ЖИВОТ

Дълъг бял път, бял, бял, прашно бял.
Човек върви по белия път с бели крака.
Някакви черни лапи го хващат от двете страни на пътя за белите му крака. Това е угризение на съвестта.
Облаци надвиснаха като киселина над главата му. Това са мисли.
Във въздуха се пукат многоцветни балони, излъчвайки смрад. Това са убежденията.
Във виолетово-жълтата далечина млада девица протяга белите си голи ръце към него. Коя си ти, девойко? Това е смъртта.