Лалка Павлова

Естетиката на символизма намира свои общи, но и различни проявления в поетичния свят на българските модернисти. Всички са завършили образованието си или поне са слушали лекции в университетите в Западна Европа, създали са свои лични и творчески контакти с най-видните представители на европейския символизъм, които оказват влияние и върху спецификата на собственото им творчество.

Така е и при Николай Лилиев. В периода 1905 - 1906 година той следва литература в Лозана, от 1909 до 1912 година учи търговия в Париж, а от 1921 до 1924 работи последователно в библиотеките на Виена и Мюнхен, подготвяйки библиография за историята на българския стопански живот.

Чете Бодлер, Рембо, Верлен, Рихард Демел, Маларме, превежда Шекспир, Пиер Корней, Метерлинг, Виктор Юго, Ибсен, а върху обратната страна на картичките започва да изпраща свои стихотворни опити в същата стилистика на приятелите си в България.

Всеки от българските символисти обаче си има свое собствено творческо „лице” на екрана на българската поезия.

Ако Яворов поразява читателите с драстичната раздвоеност на Аза, който търси възможност за спасение и сливане на двете си половини в пространството на собствената си песен, ако Дебеляновите поетични текстове ни разтърсват с дълбокия си трагизъм и предчувствие за обреченост на всичките му светли пориви като човек и творец, ако в Гео-Милевото нажежено слово още в „Жестокият пръстен” ни завладява порива на недоволството, на протеста и признаците на бунт срещу хилядолетното зло, то при Николай Лилиев болезнената тъга, породена от съзнанието за личната му самота във враждебния свят, е някак просветлена и озвучена с багрите и тоновете на природата, която, бих казала, се превръща в заместител на онази ненамерена от поета „Ничия Никога”.

Тази вътрешна психологическа нагласа на Лилиев вероятно се формира постепенно под влияние на съдбоносна предопределеност - от малък остава кръгъл сирак и заедно със сестра си е отгледан от две възрастни лели, а когато сестра му Божана се омъжва, има късмета да живее в нейния дом под грижите на един начетен и добре образован мъж - нейния съпруг Минчо Чакъров.

Тези обстоятелства до голяма степен предопределят „мекостта” на изказа и песенната оркестрация на стиха, което личи още в първите му публикации през 1906 г. в сп. „Демократичен преглед” и в „Ново общество”, за една от които („Небето плачеше…”) литературният критик Георги Константинов отбелязва: „В него настроението и мисълта са изразени ясно, оригинално, в четиристъпен ямб с анжамбман, с пълнозвучни краесрични съзвучия и вътрешни алитерации, които по-нататък ще станат характерни отлики на стиха на Лилиев.”

Първата стихосбирка на Николай Лилиев „Птици в нощта” излиза в две издания (изд. „Александър Паскалев и С-ие”, С., 1919 г.) и носи всички белези на символистичната естетика, посочени още в „Манифест на символизма” (1886 г.) от френския поет Жан Мореас:

„Символистичната поезия се стреми да даде на Идеята осезаема форма, което обаче сама по себе си не е нейна цел, и в служенето си на израза на Идеята не трябва да се събличат великолепните одежди на аналогиите с външния свят, Защото съществена особеност на символистичното изкуство е да не стига до затваряне на Идеята в самата нея. Ето защо в това изкуство природните картини, човешките действия, всички конкретни явления не могат да се проявят сами. Това са осезаемите страни на нещата, чието предназначение е да представят езотеричната им връзка с първоначалните Идеи.”

Тази езотерична връзка както между природата и човешките дейности, така и между материалния свят и духовните реалии, между сетивното, видимото и самите сетива като асоциация за идеалното, можем да открием и в поетичните текстове на стихосбирката „Птици в нощта”.

В символистичната поезия се избягва директното назоваване на нещата, те трябва да бъдат разгадани, дешифрирани с помощта на използваните символи.

А още заглавието на книгата акцентува скрития, предназначения за посветени езотеричен смисъл на два знакови образа - на птицата и на нощта.

Образът на птицата представя връзката между цветовете и психическите състояния - черен (на гарвана, знак за интелигентност), синьо-зелен (на пауна, символ на любовта), бял (на лебеда, метафора на либидото и разума-логос), червен (на феникса, знак на безсмъртието).

В книгата си за животните арабският лекар, философ, поет и естествоизпитател Ибн Сина (Авицена), през призмата на Аристотеловата „Метафизика”, в образа на птиците въплъщава представата си за души, тръгнали по пътя на познанието.

Образът на нощта също е многоспектърен - той се свързва с времето на сътворението и съзряването, дори с помощта на съня и сънуването може да придобие знаците за победа над времето, защото в условията на мрак нощта „кърми”, подготвя раждането на деня със светлината на живота.

В същото време нощта може да се превърне и в символ на смъртта, на загубения път към познанието, в липса на психологическа екзистенциална опора. Прави впечатление, че в стихосбирката на Лилиев „Птици в нощта” двата образа са конотирани като своеобразен дуалитет, който винаги носи закодирана в себе си загуба на време, на връзка със света и себеподобните, на знак за самота и за приближаване до смъртта.

Лилиевите птици се скитат бездомни в нощта, някъде „вън от света”, като спомен за нещо отдавна изгубено („Моите спомени…”); техният „залутан”, „плах полет” е свързан с „мрака на нощта” („Те не говорят…”); лирическият му човек лети „като птица бездомна в безкрая” сред „безшумни тъми” („В далечни…”); сред тихия здрач на лъчистата пролет „плачът на сиротната птица” оглася чудния свят на душата му и гради „дворци от пролетни мечти” („Напразно…”).

И почти във всички нейни интерпретации образът на птицата е обвързан с мотива за песента като метафора на изкуството поезия.

В поетичния свят на „Птици в нощта” са вписани всички проявления на символистичната естетика като специфична, негова си интерпретация на знакови образи и мотиви: на града като топос на човешкото страдание и самота; на есента като преддверие на смъртта; на детството като светло, но останало безвъзвратно в миналото начало; на душата, лутаща се между реалното и трансцедентното; на любовта като непостижим абсолют в човешката екзистенция, защото е акт на божественото.

В интерпретацията на образа на града и на мотива за страданието Лилиев осезаемо се доближава до Димчо Дебелянов.

Може би заради нерадостната участ и двамата да загубят бащите си още в ранното детство, срещата им в Долна Баня през 1907 г. полага началото на едно голямо лично и творческо приятелство.

В едно от писмата си до Лилиев, който в момента е учител в Свищов, Дебелянов искрено споделя своята участ, с убеждението, че тя е и съдба на самия Лилиев:

„Родихме се във времена, които са или велики, или безподобно подли. Сам не зная от какво страдаме - от слабост ли, от ненужна сила ли - изобщо аз нищо не разбирам тези дни. (…) Пък и тясната, прашната, сънната канцелария, в която работя, наистина прилича на гроб, в който аз съм погребан…” (16. 02. 1915 г.).

Градът и светът в поезията на символистите носи контурите на гробище, в което са погребани човешките души. В стихотворението „Като…” Лилиев изповядва болката (своя и чужда) на „непомилваните повехнали лица” на „чедата” на този град, в който „потокът на живота” се разпръсква сред „призрачни мъгли”.

Лирическият му човек се чувства „роб на ранна, непрестанна грижа”, броди из улиците „бездомен и самотен”, без да може да разбере откъде извира тази „тиха тъга на града”.

Като своеобразно ехо на Дебеляновото „Аз съм заключеник в мрачен затвор” звучи Лилиевото стихотворение „Приижда…”, в което смъртта е видяна като спасение:

ПРИИЖДА вълната на моята скръб,
нощта е студена, безродна, беззвездна,
светът е далечен, престъпен и тъп,
пред някаква мисъл отровна аз чезна,
приижда вълната на моята скръб.

Мъглите изплитат невидими мрежи
и там ще положат те мойто сърце.
Напразно в часа на безумни копнежи
ще вдигам безпомощен неми ръце,
мъглите изплитат невидими мрежи!

Но аз ще разкъсам скрепений печат
на своя затвор, непознат и позорен,
и сам аз ще бъда огромния град,
целунал смъртта си, бездомен и морен.
О, аз ще разкъсам скрепений печат!
……………………

Над екзистенциалната самота на Лилиевия лирически човек сякаш се е надвесила цялата вселена със своите „сплътени мъгли”, в „глухите” си жалби човешките същества бродят сами, изоставени даже от своя създател.

А студеният дъжд над тях „ръми, есен е”. Образът на есента масирано присъства в поетичния свят на „Птици в нощта” като знак за нежелана промяна, като предупреждение за близостта на зимата на живота.

Червените, оранжеви и жълти листа на дърветата вписват предчувствия за края на тяхното съществуване и асоциират представи за смърт.

В „скръбната есен” лирическият говорител се чувства „изгубен друмник” сред „есенното запустение”:

„СРЕД есенното запустение
пред вас съм пак, о дървеса!
Аз нося вашето смирение
и тъмните ви небеса.
……………
Разбирам глухата ви песен
и вашия безимен плач,
и в мене лъха морна есен,
и в мене пада скръбен здрач.

По моите безлистни клони
не тегне грозд, не тегне плод,
и моята въздишка гони
слънца в незнаен небосвод.

И моите мечти бездомни
ридаят в ледните мъгли,
и мойто минало не помни
лика на влюбени стрели.
…………………..

Под есенните звезди на битието си лирическият човек напразно зове и очаква „утехата на глъхнал звън” и, „странно сам” сред тъгата по „несънувания сън на своя нероден копнеж”, в душата му „ридаят скръбни ветрове”.

Макар и „пиян от виното на самотата”, с осезаема яснота чува „тъмните речи” на живота си, той знае, че не за него са будните светила на снежния лебед, че няма да дочака като Лоенгрин своя лодка и да усети повея на предчувстваното щастие (немската легенда за Лоенгрин, положена в основата на едноименната опера на Рихард Вагнер, б.а.), а ще си остане в „тая горестна забрава на чувството, че е самин”. За разлика от стихотворението на Гео Милев „Лоенгрин”, където лирическият герой изрича с усмивка „Благодаря ти, Лебед мой!”, Лилиевият Лоенгрин се е слял със скръбната участ на самия поет, на когото Съдбата е отказала всичко.

Парадоксално миналото се е превърнало в мечта, а четирикратното повторение на отрицанието „не за тебе…” извеждана преден план „някаква незнайна песен”, която „навява на душата страх” („Моите спомени…”, „Трептят простори…”, „Сред есенното запустение…”, „Ридаят скръбни ветрове…”, „Погасва споменът…”).

Образът на спомена и мотивът за детството, характерни за символистичната поезия, са въведени още в първото стихотворение на стихосбирката и запазват тоналността на своята интерпретация до края й: „Моите спомени, / птици в нощта, / скитат бездомни, / скитат унесени / вън от света…”

По начина на представянето им Лилиев едновременно се доближава и оттласква от Дебеляновата поетична визия, защото колкото и скръбни и бездомни да са те, той никога не ги зачерква с такава категоричност: „…аз не искам нищо да си спомня” (Д. Дебелянов, „Пловдив”).

В спомена от детството - „небеса на ведра мисъл” - възкръсва слънцето и „премъдър бог” дарява „царска власт, безбрежна, неотменна”, душата долавя контурите на „смътна цел” и ражда мечтата „да завладее цялата вселена”.

Вълната на спомена за неговия призрачен „сребърен ручей” го приласкава като морска вълна, облъхва го с аромата на своето „съзвучие”, въпреки сегашността на „демоничния смях на смъртта”.

На фона на изтръгнатия сякаш от сърцето на поета болезнен вопъл „ние бяхме деца, ние бяхме невинни деца” става още по-мрачна скръбта „в минути на черно падение”.

Но въпреки това лирическият човек на Лилиев е скътал спомена за безоблачните детски дни и години дълбоко в сърцето си и винаги, когато страданието го притисне между студените си неумолими стени, той се превръща в маяк, в лек за успокоение с вярата, че все пак доброто съществува на тази земя, макар и ограничено само във времето на детството:

НАД твоя дом спокойствие. Плете
приветна песен волна чучулига;
и ти си пак безгрижното дете,
което срича първата си книга.

Небесний свод разгъва модър лист,
по който никой нищо не е писал,
и устремява своя глед лъчист
далеко в небесата ведра мисъл.
………………………
Да прекосиш рътлини и моря
и стигнеш до последната граница,
там гдето сред вечерната заря
заспива своя златен сън Жар-птица.

Ти виждаш как здрачените ръце
на детството зоват и те увличат
и ти забравяш, сирото сърце,
че днес не съм дете, което срича.

Стихотворението интуитивно ни напомня „Прозорец” на Атанас Далчев, писано няколко години по-късно (1925) и въпреки че в него отсъства образът на прозореца, то сякаш отваря именно такъв проход към времето на детството, към склонността на детето да фантазира, да търси пътя към красотата, благородството и добротата в света, въплътени в приказната Жар-птица, аксиологизирана и при двамата поети чрез символиката на един благороден метал, какъвто е златото.

По време на Балканската и на Първата световна война наборната комисия изпраща Николай Лилиев в родната му Стара Загора, но поради високия му ръст и неумението да държи оръжие в ръцете си, го препраща като военен кореспондент в Дойран.

Скоро обаче заболява от тиф и по време на лечението си в болницата в Скопие научава страшната вест за смъртта на приятеля си Димчо Дебелянов.

От загубата на толкова близък човек, от тягостната атмосфера на военния бит и от трагичната драма на онези, които няма да се върнат след огнената стихия на сражението, се ражда онзи вик на болка, на протест срещу тъмното предчувствие за страшно предопределение, във финалното стихотворение на „Птици в нощта”, което днес звучи особено актуално:

ВЪВ ТОЯ ВЕК на хищно изтребление
о, господи, нима съм аз за там?
- Ти ме дари с божествено смирение,
превърна моята душа на храм -
и в тоя миг на свято вдъхновение
над мене ти простря десница сам
и промълви слова, които знам
от тъмний ден на своето рождение.

О, господи, кому съм нужен там?

Широкият диапазон на палитрата на поезията като изкуство, предлага различни варианти по звучене, поетика, теми и начини на интерпретация на мотиви и образи в тези теми, както и характерни за определени литературни школи стилистики.

Не можем да искаме една така метафизично звучаща поезия, каквато е Лилиевата, въпреки своите земни реалии, да допада на всеки. Мисля, че точно на това се дължат разнопосочните, понякога дори противоположни оценки за „Птици в нощта” в българската литературна критика. Според Васил Пундев

„От струните на Лилиевата поетична мисъл се понасят еднообразни и недълбоки комбинации, известни в нашата лирика. Тая плаха мисъл опира понякога и до големи въпроси и спира до тях. Слаба и неопределена, тя се бои да установява, да посегне с богата реч на богатството на душата и света, да заяви себе си и не е случайно и у Лилиев това, че той постоянно си служи с отричания, постоянно чувства нуждата да елиминира, да отделя от себе си, за да не се смеси с нещо, което не е негово, без собствено да знае психологическите граници на своята лирика”
Васил Пундев, „Днешната българска лирика (Николай Лилиев - „Птици в нощта”), С., 1929 г.

Коренно различна е оценката на литературния критик Георги Константинов, който в „Литературното наследство на Николай Лилиев”, отбелязва:

„Птици в нощта” беше тогава една от най-ярките книги. Много бяха хората, които знаеха наизуст стихотворенията на Лилиев, декламираха ги… Той беше на тридесети пет години.(…) В неговата поезия до Първата световна война блестяха слънчеви пейзажи, трептяха и бодри призиви, химни на пролетта, радостта, младостта, светлината; в звездните хороводи на тайнствените лунни нощи, за които пеят песните му, често пъти засияваше и неговата звезда - за нея той ни разказваше като за най-чист и нежен блян… В поезията му този блян трепти като символ на неизживени радости, на „бездомни мечти” и „неродени копнежи”… За такава неизживяна младост, за такива невкусени радости никой у нас не беше писал така трогателно.” Георги Константинов, предговор към том първи „Николай Лилиев, съчинения”, 1964 г.