Виолета Станиславова

ЗАКЛИНАНИЕ НА МЪРТВАТА ЖАНА Д’АРК

Вече няма нищо в мен.
Празна съм.
Откраднаха ми зрението, слуха,
вкуса и осезанието,
лицето ми откраднаха,
изсушиха ми кръвта.
Сега,
аз, Жана д’Арк,
не чувам и не виждам.
Не мога и от болка да крещя,
дори това ми забраниха.
Но знам, че още съществувам,
макар и като сянка
в паметта ви.
На мястото, където ме убиха,
избликна от земята кръв.
Въставаше след мене времето.

ДЪРВО

Дърво. Останало единствено в онази нощ, когато
жаравата на завистта, излята от пробитото
решетъчно небе, изпепели гората. Сега стърчи само.
Само. Като сребреещия скитник вятър.
Питате дали усеща то деня, щом е изтръгнато отвътре?
Аз, паячето, затиснато под люспичката на одраната кора,
дочувам как отдолу в тъмнината зелените листа
изсмукват жадно соковете от влажните кървящи вени на земята.
Питате дали усеща то нощта щом е оголено до кости?
Аз, паячето, затиснато под люспичката на одраната кора
треперя с него всяка нощ, щом видим сенките на динозаври
да се заплитат в корените, разкъсващи със стон луната.
Аз, паячето, умиращо под люспичката на одраната кора
отронвам най-последната ръждясала сълза
и плача - за душата на гората.

МОЛИТВА КЪМ СЪЛЗАТА

Сълзице моя, последна сълзице.
Ти, която светиш тайно нощем
на небосклона на окото ми - заблести по-силно!
Ти, която утоляваш жаждата на ретината
от бездънния си кладенец - бъди по-щедра!
Сестрице моя, не умирай
върху дългите криле на миглите!
Разори със острия си нож дълбоко
изсъхналата пръст на дневната ми кожа
и капни в тестото на душата ми,
за да мога да омеся хляба,
докато е още нощ, докато е още тъмно…

МОЛИТВА ЗА ХЛЯБА

Хляб наш!
Свещен Хляб!
Ти, който вкарваш светлината в нашите тела
ти, който пълниш устата ни
с вкуса горчив на пръст размекната
ти, който си в нас,
и който носим от хилядолетия в себе си.
Тебе те откри внезапно оня лъчезарен мъж,
от който тръгна нишката на поколенията.
И макар че се редуваха различни,
те си оставаха едни и същи.
О, Хляб свещен, узрял през вековете.
Ти, наш Хляб корав.
Бъди завинаги!
Амин!

ЖИВОТ

Като много други и аз исках да зная всичко.
Но не знаех. Нищо. За себе си. За хората. И за света.
Не знаех. Само чувствах как навсякъде живота пърха
като птиче. Кацнало на клон, през пролетта,
за да ни пее. Сякаш че е в рая, където се живее в любов и мир.
Впрочем, и ние, хората, живеем в рая. Нали
природата е рай? Обгърнала е от край до край земята.
Тогава, нека заживеем най-после всички, в любов и мир.
И за смъртта - сянката на нашта сянка - не знаех нищо.
И за началното движение на атомите - не знаех нищо.
Атомите, които са в нас. В нещата вън от нас.
В безкрайната вселена. И пулсират. И в съзвездията,
където има и живот, и смърт. Пулсират.
А е сляпа за познанието човешката душа.
Един живот за него само не достига.

СРЕДНОЩНА ПЕСЕН

Море, мой древен съюзнико,
впий в гърдите ми ненаситните си нокти
и ги разкъсай, за да изтече от раната
до капчица обгарящата кръв на мойта доброта.
Не трябва да я притежавам!
Разруши със допира си мъката в душата ми
от вековете вкаменена.
Безсилна съм да я надмогна!
Впий със солените си устни
гниещите микроклетки на мойта мъртва плът
очакваща.

Дори и в смъртта си, о, море…

МОНОЛОГ НА МРАВКАТА

Трудът на мравката ли не съзнавам?
Или непознат ми е вкусът на зрънцето, което
неизменно влачим към мравешките си гнезда?
Нима не съм видяла да изтича кръвта зелена на тревите
от разпукнатите им във жегата тела? Не помня
своя ден рожден. Не помня даже къде, кога и как
за пръв път съм се появила. Дали обвита в какавида,
смирено съм висяла под крилото на някое листо,
или в пръстта зарита съм скимтяла,
разтворила огромна и пресъхнала уста за красотата?
Не ме влече върха на старото, нащипано от клюнове дърво.
Пръстта под корените ме зове. Пръстта и свободата.

МОНОЛОГ НА АМФОРАТА

Каква безкрайна пустота е самотата.
Като море в душата се разлива.
И я поглъща - цяла.
Зад хоризонта бързат да се скрият птиците,
избягали от мрака.
Поемат по следите им дърветата -
никога не могат
от свойте плодове да вкусят.
Каква съдба ме тласна
в бездната на тази тишина,
та трябва да лежа на дъното
като онази древна статуя в морето,
която търпеливо чака
деня на своето спасение?

Поне да беше ми останал
един лъч от свободата.