Продрум Димов

Така е назовал най-новата си книга Георги Константинов - представител на ярките и талантливи творци в съвременната българска поезия.

Неговите “Вечерни слънчогледи” са дело на известното пловдивско издателство “Хермес”, което съвсем наскоро ги предложи на читателската ни общественост.

Името на този рядко надарен наш поет се появява още през младите му години по страниците на вестниците “Народна младеж”, “Септемврийска победа” (Плевен) и средношколското списание “Родна реч” с първите му все още плахи поетични творби.

Но всъщност, в света на литературния ни свят Георги Константинов навлиза с появата през 1967 година на дебютната му стихосбирка “Една усмивка ми е столицата”, с която привлича погледите на авторитетните ни литературни среди.

Окуражен от предизвикания интерес към първородната му самостоятелна книга, младият автор започва с творческо самочувствие все по-често да общува с белия лист.

Така по лавиците на книжарниците ни намират гостолюбив прием и другите негови, силно впечатляващи заглавия - “Обичай ме в неделя” (1970), “Хиляди прозорци” (1972), “Така живеят легендите” (1973) и много други издания, които скоро нареждат автора им сред творците на първия ни литературен ешелон.

И още през втората половина на миналия век Георги Константинов разгърна заложбите на своя творчески потенциал и се утвърди като един от най-търсените и уважавани наши поети.

Достатъчно е само да припомним, че неговата невероятно атрактивна стихосбирка “Обичам те дотук” (1992) предизвика истински фурор в културните ни среди и се наложи да се появи в една внушително поредица от нови, силно желани издания.

В сюжетното-тематичен план неговото чувствително перо неведнъж напускаше вълнуващите актуални преживявания на възрастните и ни пренасяше в примамливия свят на децата, на които е посветил произведения, които непрестанно са любимо четиво за малчуганите и неслучайно някои от творбите му за деца претърпяват повече издания.

В това отношение се наложи с нестихващото си огромно емоционално въздействие “Туфо, рижият пират”, с който продължава да прохожда всяко българско дете и днес. Да не говорим и за престижното му професионално присъствие и в сферата на родната ни сатира.

А още с избуяването на първите ярки цветове на дарбата му не закъсняват и първите одобрителни отзиви и рецензии през 60-те години. За неговите обнадеждаващи поетични рожби, посрещнати с нескрито въодушевление, пишат И. Ангелов, Ат. Благоев, Х. Никифоров, О. Сапарев, С. Стойчев и др.

В целокупното му творчество намират отражение социално-психологическият облик на нашето съвремие, трепетите и вълненията на нашия съвременник, поведен да изгражда безкласово общество по време на социалистическа България.

И отразявайки нейния добронамерен устрем към многообещаващото бъдеще, не остава чужд и към промъкващите се като плевели социални деформации, които задушават светли пориви и мечти в благородната ни морална нива.

Тази реактивна отзивчивост на творбите му придобива особена социално-гражданска острота след вероломното нашествие на така наречените демократични промени, които не престават да съсипват, унижават обществото и държавата ни за чужди интереси.

И разбира се, наблюдавайки и отразявайки несъгласията с тревогите в поведението на днешния българин, Георги Константинов, търсейки светлото и красивото, хармонията в ритъма на нашето съвремие, нерядко ни връща към своята любима тема, свързана с трепетните радостни, живителни приливи и огорчаващи понякога отливи на любовта.

Стиховете му са лирично убежище от неспокойните преживявания на поета, породени от болката по неосъществените красиви мечти и неугасващия стремеж за пресичане пътя на човешката низост и откриването на топли перспективи на жадувания светъл бъдещ ден.

В сюжетно-тематичен и емоционален план такъв е светът, който с много искреност, откровение и дълбочина на преживяванията ни предлагат и неговите забележителни “Вечни слънчогледи”. Стиховете в книгата съжителстват, обособени в три цикъла: „Изправен на брега”, „Дорисуван живот” и „Есенен изпращач”.

Така заселени в отделни семейства, те съществено не са разродени като преживяване и преобладаващо настроение, извиращо неудържимо от глъбините на размирната му душевност.

Още в първите стихове усещаме как поетът, смутен от бездушието и тягостната атмосфера на нашия объркан ден, се лута в нейния непрогледен и безчувствен мрак, търси като Диоген с фенера сакрални светлинки.

Но не смогнал да се докосне до тяхната животворна усмивка, я търси в себе си. Защото “отнийде взорът надежда не види”. Затова и неговите

“Вечерни слънчогледи…
Не искат те луна -
главите се навели
към тъмната земя.”
(”Вечерни слънчогледи”)

Навред цари самота и отчаяние, човекът се чувства безпомощен, изоставен от свои и чужди. Хората, подобно на омъчнените слънчогледи

“Не гледат на съседа си.
И в здрачна тишина,
загледани в себе си,
те виждат светлина.”
(”Вечерни слънчогледи”)

Затова тези тъжни стихове неслучайно са кръстник на цялото произведение, защото те откриват отдушника, който ни сочи авторът, от непоносимото дълбоко вътрешно напрежение.

Пътувайки из пренаселения с тревожни размисли поетичен свят на Георги Константинов, читателят заживява с впечатлението, че мислите му, притискани от суровата действителност, неспирно търсят пристан за отдих и отмора, който все по-трудно се намира.

И все пак, авторът съзира спасителен изход, като ни пренася в успокоителния свят на интимните преживявания.

Тяхната магическа сила измъква донякъде човека, затънал в безизходицата на сивия ден, в който все по-рядко просветва. Ето защо и поетът е убеден че:

“В любовта няма
избистрен смисъл,
но има
светлина!”
(”Неслучайна светлина”)

И присъствието на целебната роля на това велико чувство откриваме не без основание и в стихотворенията “Все пак”, “Надежда с маска”, “Подкрепа” и други, сродни в емоционален аспект творби.

В немалко от стиховете ставаме съпричастни и на категоричното осъждане на фалша и лицемерието, подлизурството и подмазвачеството, присъщи на всяко време и епоха.

Авторът не може да приеме конформизма като поведение, което обезличава и унижава човешката личност. Той винаги е отстоявал високите непоклатими морални принципи на своя живот:

“Никога в моя живот
не съм бил този,
който не съм.”
(”Изправен на брега”)

И тази дълбоко искрена изповед не е суха нагажденческа декларация, каквито съпътстват непочтеното съществуване на немалко нравствени пигмеи, защото поетът от Плевен никога не се е плашил от злите житейски бури и с право, с чиста съвест се гордее, че е останал верен на себе си.

В същото време много от стиховете му са горещ повик за нравствена чистота, благородство, хармония и истинска обич между хората.

В такава жадувана човеколюбива атмосфера ни потапят “Различни сънища”, “Безпричинен случай”, “Винаги пред мен”, “Лирична хипотеза” и други високостойностни творби, които наистина ни напомнят своеобразен морален барометър.

Стиховете от цикъла “Дорисуван живот” в емоционален план се открояват с невероятната изповедност на автора, който споделя с читателите чистосърдечните си оценки на изминатия житейски път, като разсъждава върху смисъла на човешкия живот, който трябва да бъде изживян пълноценно, за да не отшуми безследно.

И сега с нескрита тъга ни връщат спомените за поетите Иван Динков и Христо Фотев, чиито живот отшумя, както казва Александър Блок, но с тях ни среща поезията им и безмълвните им монументи в Пазарджик и Бургас.

А стихотворението му “Дорисуван живот” е една дълбока искрена поетична равносметка, в която поетът не спестява критичните си редове и за себе си:

“Признавам си -
невинаги живях,
тъй както писах в стиховете си.
Аз дорисувах, домечтах,
аз доизмислях битието си.”

Ежедневието на поета е обект на постоянно и упорито неудовлетворение, подклаждано от много несвършени неща, а животът е тъй кратък и трябва да се обогати с разумно съдържание:

“Тази мисъл в мен просветва,
пари ме като искра…
Тя ми пречи да живея.
И не дава
да умра.”
(”Мисъл по вечерно време”)

В немалко стихове изповедите на поета ни пренасят в различни ситуации, отразяващи разнопосочните му преживявания сред хората и природата.

Понякога ни препращат към пътувания у нас и в чужбина, споделяйки разсъждения, впечатления, раздразнения от негативни социални явления от неспиращата дисхармония в днешната действителност.

А нерядко насочва вниманието ни и към някои дребни неща, от които също прави изводи и заключения, обобщения, характерни за нравствения облик на нашия объркан съвременник.

В тази насока заслужава да се отбележи умението на поета да портретува образи и да рисува картини, да разкрива човешки нрави чрез поведението на водата, реката, морето, вятъра, небето.

В това отношение ни удивлява завидната похватност да вплита пейзажа като много ефикасно стилно-езиково градиво при изграждането на цялостната образна система.

Този подход ни завладява и при общуването ни с третия цикъл “Есенен изпращач”. В него силно ни впечатляват стихове с ефектно музикално-живописно звучене.

Особено привлекателно е мажорното настроение, което ни обзема в стихотворението “Зелена песен”. Поетът ни отвежда на одухотворен птичи концерт, където:

“Славей като флейта жива
в шипковия храст звънни.
И даже свраката свадлива
сред двора стърже “до ре ми”.

Паралелно с това сладкогласие на стиховете, се наблюдава и едно своеобразно тематично пъстроцветие в творческото поведение на лиричния герой.

На места се прокрадват нежните светлинки на носталгията, неизбежната тъга по стихналия романтичен живот в българското село, което:

“Дори и въздухът е щедър бонус
за градския човек -
без прахови частици,
без петролни мириси…”
(”Селска неделя”)

Другаде пък, като в стихотворенията “Проклета раздяла” и “Звездна самота”, изплаква потискащата болка от бездушната самота и търси отново спасението в ласкавата прегръдка на любовта.

Не липсват и стихове, в които поетът ни връща, за кой ли път, към изтезаващата драма на мъчителните си вътрешни преживявания, натоварени с нелеката мисия да се отстоява истината в днешния лъжовен свят (”Трудна обич”).

Затова и винаги го избавя от тегобите на днешния опак ден светлата мисъл че е:

“Един поет естествен
във този сложил маска
лицемерен век!”
(”Естествен”)

Новата стихосбирка “Вечерни слънчогледи” на Георги Константинов, поднесена умело с художествено-естетическите похвати на съвременната класическа поезия, безспорно извисява автора отново на пиедестала на знаменосците на днешната ни социално-гражданска изящна словесност.

27.05.2023 г.