Румен Стоянов

Подир славния и героичен 10-и започнаха безчет какви ли не преобразования в какво ли не, включая езика наш насущний: върху него рукна потоп излишни чуждици, главно английски.

Натрапват ги политици, управленци, народни представители, учени, интелектуалци, журналисти, простолюдци, всички те обединени от недостиг на чувство за лично и национално достойнство, снобщина и раболепство към инородци.

Не съзнавайки що вършат и какви трайни, зловредни последици носи тяхното деяние за речта ни, те я тласкат към превръщането й в англобългарска.

Това е действие настъпателно и безпощадно. Локация, дестинация, популация, прострация, анонсирам, суверен, вирулентност, лузър, идентичност, контрацепция, анимирам, инициирам, креативен и още, и още вносотии, онагледяващи пълното безхаберие на държабата и липсата на езикова политика.

Промените в нашия речников състав изглеждат плод на немара, обаче туй е само дял от явлението. Някой някъде - за разлика от нас - отлично знае, че мислене и език са взаимообвързани, следователно: какъвто ни е езикът, такова ще ни е и мисленето.

Вече над тридесет години поангличанването (разбирай северопоамериканчването) ни тече съвършено безпрепятствено: ни една кръгла маса, обсъждане за съдбата на езика ни в условията на оцялоненостеност (по български глобализация).

Тая безгрижност буди съмнение за неотстъпно провеждана дейност, част от която е пълното мълчание относно ставащото.

Изхождайки от него (а от друго какво?), виждаме, че бързотечно демокретенясалото ни овцество милее повече за сритано бездомно псе, отколкото за българския език: осведомителни средства бият тревога относно първото, а вардят гробно безмълвие досежно второто.

До толкова сме изпаднали в езикослугинаж, та не съзнаваме, че в днешната ни ценностна стълбица словесността позорно сме я забутали далеч под улично коте.

В такава степен угодливо приемаме западнящини, че дори евросъюзния повик да съхраняваме националната си културна обособеност го възприехме във вид на идентичност, а не самоличност.

Каква жалка нелепица: казва ни се да пазим своето, а първото, що сторваме, е да възприемем и утвърдим другоземното, ибо вече до толкова сме загубили усет за нашето.

С прякото ни, тихомълко, ала охотно съучастничество, цял един граматически разред (съществителни за професия, упражнявана от жена, белязани чрез краесловното -ка, учителка, диригентка, състезателка, председателка, авторка, математичка, ръководителка, педагожка, началничка, писателка, отговорничка, служителка) бе изхвърлен от употреба, пък то е крещящо обедняване, опростачване, а Институтът за български език, катедри университетски, Съюзът на българските журналисти, няколкото писателски съюза не отрониха ни малейшо възраженийце.

Сиреч безгласно изразиха одобрение и подкрепа: щом великият английски не разполага с равностойност на -ка, за чий са ни притрябвали говорителка, кореспондентка, репортерка и прочие.

Това становище не им прави никаква чест и ме кара изрично да се обърна към ИБЕ, СБЖ, писателските съюзи: бидейки сдружения, обединяващи люде, които работят в хартиени, електронни осведомителни средства и по тоя начин са най-важните разпространители на иноземни думи, обединенията и участващите в тях носят пряка отговорност за ставащото.

Моята любезна молба е: СБЖ, ИБЕ и писателските съюзи открито, писмено да изразят гледище по въпроса за нашия език.

Чувстват ли своя вина за целенасоченото му поангличанване? Възприемат ли го? Ако да, нека обосноват защо, какво печелим?

Ако не, правят ли нещо да възпират обезбългаряването на речта ни? Какво е то?

Ако не са съгласни, защо не обърнат внимание у членовете си за опасността от поангличанване и не ги призоват да вземат пред вид какви слова използват?

Защо не уредят най-простото: обмен на мнения в интернет? Не говоря бабини деветини: самата Франция (!) брани своя език с нарочен закон, а като нея са още пет членки на Съюза.

Щом вече няма родителка, ние сме готови-готовенички скоро и лесно да приемем родител едно и родител две. И тук ли не ни пука на дудука?

Наистина ли слепи, глухи сме, или бъзливичко + пъзливичко се правим на такива?

Нима с прословутия преход сменихме молчать, не рассуждать с имаш право да мълчиш?

Горното се отнася напълно за двете министерства, на културата и на образованието: също и те ли смятат, че най-добре е да си кротинко кротувкат?

Или чакат обществена подписка досежно участта на езика нам насущний?