100 години от смъртта на поета

Елена Алекова

На 18 юни, точно преди столетие, спря да тупти сърцето на Слънчевото момче в българската литература. Малко преди да навърши 25 години.

Получил първия кръвоизлив на 5 април 1923 г. и чул смразяващата лекарска диагноза, Христо Смирненски намира сили да се усмихне:

„Тая година моята стара приятелка - Жълтата гостенка - потропа на левия ми дроб. Слава богу, че имам само два дроба - догодина няма вече къде да се приюти.

Всъщност, мене какво ми трябваше да отивам „На гости у дявола!”. Ето че опашката му остана в ръцете ми и от велики четвъртък аз съм на велико разпятие.

След като ми предписа всичко, което може да яде един принц, лекарят си отиде”.
(„Как ще си умра млад и зелен”)

В края на април вече живее на квартира в Горна Баня. Седмица след 5 юни, когато претърпява втори кръвоизлив, е преместен в частен санаториум.

По спомените на сестра му Надежда Измирлиева, в шест часа сутринта на 18 юни 1923 година, половин час преди смъртта, той „поисква лист да пише, но това си остава последното негово желание”.

Опелото му е в църквата „Свети Крал” („Света Неделя”). След опелото внезапно се изправя Гео Милев.

„В занемелия храм - свидетелства Коста Георгиев - прозвуча неговият вълнуващ глас. Той говори за тежката загуба, която понася българската поезия със смъртта на Смирненски, говори за неговите блестящи качества на изключителен поет”.

И просторната църква, и огромният пред църквата площад не могат да поберат множеството хора, дошли да изпратят любимия си поет. По пътя към последния му дом към тях се присъединяват още хора.

Над гроба му Георги Бакалов свързва съдбата и поезията на Христо Смирненски с живота и творчеството на Христо Ботев.

А поетът Асен Разцветников същият ден ще напише „След погребението” (1923):

Зелените клепки на летната вечер
са нежно замрежени с капки и цвят…
Замаян от звъна на вопли и речи
аз бавно се връщам във черния град.

Край мен отминават другарите вкупом
със сини рубашки и мрачни лица -
и сещам как моята скръб се пречупва
през хиляди прости и нежни сърца.

Ах, кой пак за подвиг и бран ще ни стопли?
Ах, кой ще посипе стоцветни лъчи?…
В душата ми сбират се сълзи и вопли,
в душата ми твоята песен звучи…

Певецът на „огнените гриви” и „бледоликите тълпи” остана в сърцата на всички, които го познаваха. Неговата усмивка и неговият глас и до днес се носят из ючбунарските пространства.

Сенките на неговите безименни гаврошовци и „бедни братя”, на цветарката и стария цигулар и до днес се спотайват по ъглите край бляскавите столични витрини.

И надвечер Витоша е все тъй „загадъчна и нежна - като теменужен остров в лунносребърни води”, каквато допреди век самият той я съзерцава.

А стиховете му съпричастно отекват във всяко българско сърце.