Надя Попова

В стихотворението „Признание” от едноименния раздел на новата си поетическа книга Ахмет Емин Атасой наред с другите, прави и следното самопризнание:

„писах
само на чист лист
и само с моя молив,
пищните чужди фрази ме дразнеха странно…”

Възприемано и като метафора, и буквално - то не буди изненада. Който познава човека и твореца Ахмет Емин Атасой, е имал възможност да се убеди в истинността на споделеното.

Радостно е, че през последните години той присъства осезаемо в българското литературно пространство - след „Премълчаното на два езика” (2018), книга билингва с избрано, събрала 44 стихотворения, поетът написа още редица лирически творби.

Част от тях видяха бял свят благодарение на стихосбирките му „Все още съм потребен” (изд. „Световете”, С., 2019 г.) и „Задъхани слова”( изд. „Богианна”, С., 2020 г.).

Получиха висока оценка и родиха диалог, включително и поетически, под формата на приятелски посвещения. И понеже този автор не изневерява никога на дадения обет, а така звучи всичко, сътворено от него в мерена реч, над нас вече издига „Криле от надежди” следващата му стихосбирка.

И в нея Ахмет Емин Атасой е все същият „пътник на един разгневен път”, а мисълта му - „лудетина, бродеща из космоса”; той ни приобщава към своите реални и въображаеми странствания, но за каквото и да пише, едно е неизменно и то може да бъде обобщено със стиха му - „… където и да съм бил, макар и със закъснение, / връщал съм се в гнездото си / като вярна птица.”

Тази вярност на своята човешка природа и на избрания път писателят следва неотклонно. Дълбоко затрогват стихотворения като „Моите ръце”, „Самонаказание”, „Какво търсиш, пита всеки, ти в София…” , „Житейски хронометър”…

В тях може да бъде проследен (или разчетен в подтекста им) реалният сюжет на споменно-носталгичното - студентската младост в София от 60-те години на миналия век, злощастната „голяма екскурзия”, прекършила съдбите на мнозина наши сънародници от турски произход, изстраданото спасение на душата.

Склонна да търся във всичко дълбинния му, скрит смисъл, се замислих върху етимологията на родното място, откъдето е тръгнал Ахмет и където се завърна след всички преживени митарства - с. Крепча, Търговищко.

Историческата справка потвърждава, че през различни векове то е носело други, сходни имена като Крапеч и Крепче, идващи от думата „крепост”.

В представите ми Ахмет Емин Атасой е тъкмо такъв носител на устойчив, крепък характер. Макар че качествата „крепък” и „крехък”, второто - обикновено приписвано на поетите и душевния им статус, се различават само по една буква.

Може би ще е справедливо да кажем, че този оксиморон - „крехко-крепък” - е изградил твореца Атасой. И тъкмо той му е помогнал да понесе „непоносимата лекота на битието” (Милан Кундера) - обществено и лично.

Стигнал до 75-ото стъпало, както нарича възрастта си самият поет, той продължава да твори с млад дух и остро зрение, с непохабени чувства.

Един от петте тематично обособени раздела в книгата му се нарича „Най-щастливата смърт”. (Да, прозорливи читателю, разбира се, че в него става дума за ЛЮБОВТА. На нея, безсмъртницата, са посветени и по-голямата част от поетовите „Въздишки в четиристишия”, както, впрочем, повелява източната традиция).

В тези свои български рубаи Ахмет Емип Атасой възпява за пореден път любимата, дава израз на обичта и възхитата си пред нея и пред великото чувство, осмислящо човешкия живот, придаващо широк размах на „крилете от надежди”.

Симбиозата между съдържание и форма води до красив художествен резултат. Като „посредник” между различни национални литератури, Ахмет Емин Атасой е наясно с това. Отношението към художествения превод, особено превода на поезия, е пробен камък за твореца.

Има талантливи поети, които са крайни скъперници. Те никога не биха се съгласили, че всяка стъпка встрани от собствената поезия обогатява личността, дава й други хоризонти, изпълва гърдите с онова буниновско „леко дишане”.

В тези „разпилявания” и захласвания по световната култура няма себичност. Неслучайно повечето маниакални автори не си губят времето много-много да четат, камо ли пък да интерпретират чужди творчески светове. Те са си самодостатъчни.

Ахмет Емин Атасой е пример на всеотдайност не само в личното си поетическо творчество, но и по отношение на превода. През последните години той осъществи две изключително ценни издания, плод на дългогодишен труд, които с право могат да бъдат наречени преводачески подвиг - антологиите на българската поезия в превод на турски и на турската поезия на български.

Според съвременната професионална лексика подобни начинания се наричат „проекти”. Т.е. имаме успешно реализиран проект в областта на междукултурното общуване и литературния превод.

А защо е такъв? Нека чуем отговора на самия поет и преводач. В лаконичното си - само от четири реда - стихотворение „Признателност” , включено в предходната му книга „Задъхани слова” , той споделя:

„цели седемдесет и пет години - никак не са малко, знам -
аз живея в земята родна, благославям я и й се радвам,
и се чувствам двойно щастлив и двойно богат, защото
по български я обичам аз, а по турски я изстрадвам.”

Тази обич-изстрадване се простира върху всичко, което изгражда творческия свят на Ахмет Емин Атасой. Затова в него има безстрашни изгреви и ранни петли, бели гълъби и цъфнали кестени, четирилистни детелини и изпуснати влакове, незараснали рани и незрими ангели.

Нека пожелаем на поета, на приятеля винаги да са му стряха крилете на надеждата.