Хасан Гаюбов

превод: Иван Антонов

ДИВНИ ВРЕМЕНА

В красотата на цветята аз се вглеждам -
в тях мама пази волята на Бог.
Годините ми детски откъде ли ме поглеждат
със силата на бащата строг.

А бяха те добри, прекрасни мигновения,
изчезнали като вълните на видение.

Дали е жива дюлята в градината,
цъфти ли още нашият бадем?
Не ще узная. Вече дните минали
отлетяха с детството незнайно накъде.

А бяха те добри, прекрасни мигновения,
изчезнали като вълните на видение.

Къде е в младостта сестра ми нежна?
И сладостта на порива е где?
И мама хляба топъл, прежен
дали ще може на баща ми да даде?

А бяха с тях добри, прекрасни мигновения,
изчезнали като вълните на видение.

От покрива ни макът аленееше,
над нара в ъгъла, над родния ни двор,
където аз лежах, небе синееше
и за девойката си мислех под небесния простор.

А бяха те добри, прекрасни мигновения,
изчезнали като вълните на видение.

Вековните отрязани чинари,
стените глинени не ще ни вече съберат.
Отлитнаха със времето, но не повтаря
то порасналите в мене майка и баща.

А бяха ни годините добри, пракрасни мигновения,
изчезнали като вълните на видение.

ПОМНИШ ЛИ, ЛЮБИМА?

Помниш ли нашите срещи, любима,
и онова време със нежно дихание,
топлия вятър, във който ни имаше
с ласки от пролетно младо ухание?

Слънце във дните ни светеше, нощем луна -
сякаш на нас се любуваха тихо,
сякаш светът пълен бе с красота,
в него и в нас преливаше щастие лихо.

Нашите блянове литваха между звездите
и тюркоази те светеха там,
нежен дъжд падаше, вместо сълзите
по устните наши с любов заблестял.

Жерави режеха горе небето,
поздрав бе техният глас,
а във гнездата на лястовиците светеше
сиянието на очите ти. Ала защо ли боли?

Днес е светът ми някак печален:
слънцето вехне, строшена луна,
облаци сиви без светло начало,
а тюркоазите крият в мен тъмнина.

КОПНЕЖ ПО ВЪЗЛЮБЕНАТА

Потъмняха моите очи
по тебе от тъгата жива,
в лехите на душата ми горчи
сънят тревожен мълчаливо.

Прободе ми сърцето острият резец,
надлъж и шир премина
в самотните ми часове
и пясъчните кули в мене срина.

Веднъж познал в душата радостта,
в страданието ме закова възторгът.
Ала когато през живота прелетя,
към теб ръката ще протегна трогнат.

ГОРДЕЯ СЕ С ТЕБ, РОДИНО!

Родино, даже шепа твоя пръст и синева
за злато никога не бих сменил!
Тук с всеки лист, със стръкчето трева
във детските години съм мечти делил.

А небосклонът ти лазурен и лъчист
на моето дихание тъй нужен е и мил.
Тук изворът кристално чист
на мен вкуса си райски подари.

Любов към теб, Родино, още от рождение
в най-свято кътче от сърцето пазя днес,
а ти даряваш ми душата с вдъхновение,
за да умра за теб и твойта чест!

От пътеката на твоята съдба
усещам радост, болка, сила, мъст.
О, нека на могилката ми, щом умра
да има шепа родна пръст!