Панайот Чинков

За Йордан Йовков не може да се каже, че едва след смъртта си събира около своята личност и около своето дело признанието и почитта на целия български народ.

Още приживе той беше в съзнанието на всички българи един от преките наследници на народния поет Ив. Вазов.

И ако всеобщата обич и неограниченото признание не биваха открито проявявявани по отношение на Йовков, това може да се обясни колкото с факта, че всички го чувстваха съвсем безспорно свой и близък, за да няма нужда да подчертават изрично това, толкова и с обстоятелството, че сам той съзнателно отбягваше да става предмет на публични манифестации.

За жалост, още в първия ден след смъртта на този тих, скромен писател се явиха признаци за това, че величието на неговия дух и на неговото дело ще бъде смутено от опитите на някои безразсъдни вестникари, а може би и и писатели, да подсилят значението на Йовков като автор на няколко разкази от времето на войната и да го представят, - него, певеца на българската земя, - като духовен представител на една епоха, която той, като всеки поет, не можеше да отмине мълком, но на чиято психика и на чиито цели беше в дъното на душата си чужд.

Не безразсъдно, а престъпно би било да делим Йовков и да го дърпаме на разни страни. Като Ботев и Вазов, той принадлежи на целия български народ.

——————————

в. „Час”, г. 4, бр. 8, 20.10.1937 г.