САНК
САНК
Ти, любомъдрий, знаеш думи всякакви, тъй че глагол един, санкционирам, не ще да ти е отбягнал.
Все пак, в името на тежката добросъвестност, листя „Речник на чуждите думи в българския език” (БАН, 1982), изделие внушително, страници 1015, жалко, че нямам кантар да го претегля, и чета: „1. Давам санкция, утвърждавам, указвам. 2. Наказвам.”
Бря, една и съща обуквеност изразява две точно противоположности: утвърждавам и наказвам. Та чуеш, прочетеш ли го, трябва умом да си го преведеш, че да разбереш за какво иде реч в даден случай: одобрение или наказание.
Тоест двуполовост има не само у твари, но и в словата, санкционирам очевадно е две в едно, едновременна различност в междукрачие, безспорно се родее с хермафродитство, направо хермафродитства, сякаш заявяваш сега съм мъж, а сега жена, смислова шавливост, явна първопроходничка на буйното, комай неозаптимо джендърясване, затуй санкционирам не е коя да дума, били санкционирали някого, тоя изказ сам по себе не ти е ясен, дали въпросната особа е одобрена или наказана.
Подир славния и героичен 10-и плъпна, чак неудържимо пръпна въпросното двулико слово и моя смиреност подозира неслучайно желание да бъде избягвана срамната, вече позорна дума наказание.
Дали това бива сторвано по тихомълко внушение на Еврогейския съюз?
Кой да ми обади, но човеколюбивата подмянка е очевадна и настъпваща. В сходно положение виждаме и затвор, предпочита се лишаване от свобода: правцата на човека, па бил он изнасилвач, убиец, извратеняк, трябва да бъде милван с перо ако не по пъпа, то по ухото, да няма посегателство срещу личността.
Тоя милозлив подход някои го смятат част от потуленото насърчаване на престъпността.
Както вървят, сиреч неукротимо тъпчем говора ни с чуждици излишници, нищо чудно, ако твърде скоро бъде изготвен „Речник на българските думи в бившобългарския език”, побрал всички тях в едно мършаво книжно тяло.
КРАСТАВИЦИ И ПОЛ
Не бе, не че хапвайки обилно краставици, ще увеличиш своята полова мощ, за друго иде тука реч: по някое време чу се и разчу: Европ. съюз иска да бъдат краставиците (и) во Бугарско всите прави. Даа, кривите краставици срамят, позорят ЕСе-то, че и правцата на човека, нима той, самси той, ще трябва унизително да рупа някакви там кривундели, в ХХI век? Мигар ще се резилим пред света я, ще сме за смях на кокошките ли?
Щом научих за тая право-краставична повеля, тогава съзнах колко е велик Европ. съюз: съвършеник, съвършено-съвършен съвършеник, няма шест-пет, ни пет-шест, оправя ред поред каквото не е в ред, ей опря до кривите краставици, та като едното нищо и тях ще изправи, че да се пулят и от завист пукат САЩ, Япония, Китай, да не говорим за дизайнерски нескопосна Русия.
Нали съм от Рио Драганейро, сиреч Драганфурт на Янтра, класическо зеленчукарско село, с гордост и възхита думам: не само били сме отлични градинари по Запада, но и отлични учители, зер потомци на люде, които сме изхранвали с домати, чушки, репи, хванаха се да оправят изгърбени краставици. Кой за каквото учил: руснаци произвеждат Новичок, съюзени европейци изработват правкраствичок, аз пък ги римно свързвам. Намериха се обаче люде злохулници, па отсякоха: всичката Мара втасала, че краставичасала.
След като разпореди българята да си оправят кривите краставици, Брюксел хвана да оправя и друга една краставица, при туй космата, наречена междукрачие.
Как така, от къде на къдя раждат се човеците с тям натрапен пол, или мъжки, или женски, даденост и то за цял живот, още в майчината утроба, преди да си първем врякнал, още не си дошъл в мира сего, а твоят пол е установен и не подлежи на обсъждане, камо ли промяна.
Туй ако не е натрапеност, покушение срещу правцата на човека, що е? Как така ми се натрясва пол без да мене питат сакам ли го или не? Моя пол трябва да си го избирам аз, аз.
И нещо повече: ще си го менкам кога как искам, ако ще всеки ден, жена съм днеска, мъж нощеска, кеф ми риба, кеф ми паламуд, свобода, ма како, грешка, бате. Нявга било оная за „мъж и жена ги сътвори” (Битие, 1:27), бе какъв те Господ патил, аз, аз избирам собствения си пол, не Той, свърши се Неговата, сега решавам аз.
Що за дивотия: цял живот един и същ пол, ама че скука и досада, че да не турна отврат, защо да не опитам какво е да съм от другия пол, може да е по-хубаво или поне да видя какво се чувства, оно требе разнообразие и забавление, ту съм жена, ту мъж, пък защо не и хем жена, хем мъж, ех че готини са тия промеждугъчни видове от порядъка на женомъж и мъжена, да не говорим за още по-големи изтънчености като мъженамъж, женомъжена и прочия.
Аз, аз, аз избирам полово какъв съм: примерно 64 на сто мъж, 30 на сто жена, останалата част е с неустановима полова принадлежност, те на туй му викам демо(но)крация.
Болшевишкият лозунг „Цялата власт на съветите!” мълком бе преинакован в „Цялата власт - на хомосексуалите!” Ала по чисто тактически съображения (все още има особи назадничави, сред них непреклонни християни, та за да не вдигат вой до небесата, че великата хомоидея богохулна, богоскверна, богомерзка е), въвеждат се в упортеба по-благопристойничките понятийца джендър, джендърясвам*, джендърство, джендърщина, джендърски: за предоверчиви двуноги рибоци нанизва се на кукичка мамливо червейче, дано я лапнат.
След като глътнат коварната джендърова стръв, не бих се учудил, ако им бъде пробутано още по-лукавото кощунство против Всетвореца Вседържител: оти имам два крака, две ръце, с по три ще крача и работя по-бързо, ще изкарвам по-обилни еврове и доларе, лошо ли ще ми е, нека бъде воля моя, ще стана триног и трирък.
—————
*всичката Мара втасала, че отдолу джендърясала.
НЕ ПО МОИ
Наши сънародници, които са християни, по-точно имат се за такива и ради широки възгледи към нещо тясно, междукрачийните разновидности на мъже, жени, мъжени, женомъже и други полове, а и за да не изостават спрямо еди що, явно или мълком подкрепят хомосексуализма.
Понеже изживях от игла до кюнец диктатурата на пролетариата, иде ми по-сгодно да турна хомосексуалиата.
Пък и заменката съответства точ в точ и коч на историческата истина: изчезна обществената прослойка пролетариат, яви се обществената прослойка хомосексуалиат. Дори бойкият химн, започващ с „На крак, о парии презрени” могъл би с едно щипване да остане в сила: „На крак, о хомита презрени”.
Но да се не отплесвам стихово-мелодийно, друго е скромейшото предназначение на тия редовце: да улесня казаните християни в ролята им на подгряваща група в сексконцерта.
Не знам дали те листят Библията и нали времето е пари, тук им го спестявам с бегла справка:
Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия (Трета книга Мойсеева - Левит 18:22).
Затова Бог ги предаде на срамотни страсти: жените им замениха естестевното употребление с противоестестевно; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти едни към други и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда. А понеже се не опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум - да вършат онова, що не прилича (Послание на св. ап. Павла до Римляни 1:26-28).
Ни блудници… ни прелюбодейци… ни мъжеложци… няма да наследят царството Божие (Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни 6:9-10).
Любознателен може да научи защо и как Бог изличава от лицето на земята Содом:
А содомските жители бяха лоши и много грешни пред Бога. (Битие 13:13).
И рече Господ: голям е поплакът против Содом и Гомора, и грехът им е твърде тежък; ще сляза и ще видя дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е поплакът против тях, който стига до Мене, или не; ще узная (Битие 18:20-21).
Двама ангела отиват по Негова заръка в Содом, отсядат в Лотовия дом, и
Още не бяха легнали да спят, и градските жител, содомци, млади и стари, целият народ от всички краища на града, заобиколиха къщата, извикаха Лота и му думаха: де са човеците, които дойдоха при тебе да нощуват? Изведи ни ги да ги познаем. Лот излезе при тях до входа, заключи вратата подире си и рече (им): братя мои, не правете зло; ето, имам две дъщери, които още мъж не са познали; по-добре тях да изведа при вас, и правете с тях каквото искате, само на тия човеци не правете нищо, понеже са дошли под покрива на къщата ми. Но те (му) казаха: дръпни се оттука. И рекоха: пришелец е, а иска да съди; сега ще постъпим с тебе по-лошо, отколдкото с тях. И навалиха силно върху тоя човек, върху Лота, па се приближиха да строшат вратата. Тогава ония мъже протегнаха ръце и вкараха Лота при себе си вкъщи, па заключиха вратата (на къщата); и поразиха човеците, които бяха при вратата на къщата, от малък до голям, със слепота, тъй че те се изпомъчиха да търсят къщата. (Битие 19:4-11).
Тогава Господ изля върху Содом и Гомора като дъжд жупел и огън от Господа от небето (Битие 19:24).
Разковничето е в желанието да ги познаем: мъже да вършат съвокупление с мъже, и то небожители. От старозаветната случка тръгва понятието содомит.
Пояснения в най-обемистия „Речник на чуждите думи в българския език” (Българска академия на науките, 1982): Содомит - м. (нем. Sodomit) - Човек, отдаден на содомия, содомитски прил. Содом?я - ж. (нлат. Sodomia по собств. евр. Содом, библейски град, известен с развратния живот на жителите му). 1. Вид полова извратеност, като педерастия, скотоложество. 2. Разврат. Содомски прил.
Е, и? Да бъдат гонени лесбогейвете както езичниците римляни гонели първите християни, що ли? А, не, съвсем не, даже никак не. Само напомням, че който се брои за християнин добре би било да е на ясно с неща две:
1. Какво дума Свещеното Писание по въпроса за подмяната на естествената употреба.
2. Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия се привърже, а другия ще презре (Матей 6:24).
Кой прочете настоящите редовце, нито е малолетен, ни малоумен, още по-малко неграмотен, нека постъпва съобразно своя ум, разбирания, съвест, Вяра, не по мои.
ПОЛОЖЕНИЕ
С горното слово, едно, ще онагледя съдбата на множество нему сродни по участ, образуващи грозно, срамно, днескашно явление в езика нам насущний. Подир славния и героичен (па еротичен, ибо изтаквозя, покрай лошото, и хубавото)10-и развихри се онова, което без трошица преувеличение зова гонитба на български думи.
Ще съм изрично ясен: прокуждането им от говора ни мил е усърдна, стръвна, чак хищна, с нищо оправдана тяхна подмяна в речниковия състав.
Така положение се оказа в незавидна ситуация: низвергнато от употреба, вече дори не се види, още по-малко чуе. А понеже то само по себе си е здраво, читаво, изхвърлянето му равнозначи все едно в гроб заравяш жив човек.
Тъй като п(р)остъпката не е никак похвална, изисква обяснение: защо драговолно усмъртяваме думи очевидно сполучливи, наше собствено производство, служили ни вярно, безспорно, в състояние да го вършат още дълго.
Обаче безгласно им казваме циба, къш, вън, чупка, махай се, да не съм те зърнал повече, не искам от теб и помен да остане.
Майка, баща един ден така - жестоко, чудовищно - издумват на свое родно чедо, кръв от кръвта им, плът от плътта им, натирват го вън от къщи. С ръка на сърце, ти как би окачествил туй деяние, би го приветствал или? Едва ли би го подкрепил, а и надали ще се намери свястна особа да го направи.
Но съсем същото вършим в родната езиковост, като изхвърляме изцяло неповинното положение. И не преигравам: какво са думите, освен съкровени изказови деца на ума и чувствата ни?
Та ето я въпиеща разминавка, зловредно противоречие: над твое дете майчински, бащински бдиш, трепетно обгрижваш го, а из словесността, живец и крепило на всебългарщината, сторваш тъкмо противното.
Способ, който не може да бъде окачествен инакояче освен като неосъзнато лицемерие: щом искрено обичаш твой потомък, то как, как низвергваш български думи?
Похвално милееш за подрастващ, ибо в жилите му тече твоя кръв, а немариш за отечествени думи, в тях мигар не тупти нещо тоже никак маловажно, духовно: свещеният завет на Кирил и Методий, патриарх Евтимий, отец Паисий, Ботев, Вазов?
А ти над чедото си всеотдайно бдиш, но за речта всебългарска нехаеш, не ти пука на дудука, нещо повече, ти я разбългаряваш.
Изхождайки от Симеон Радевите строители на съвременна България, следва да въведем в обръщение рушители на съвременната българска езиковост, тоест на всебългарщината, защото какво би била България без езика български, който хулно мърхолявим?
Плиткоумно тъпчейки, пренатъпквайки го с чуждици излишници (забравяйки положение = възлюбвайки ситуация и стотици техни събратя), скверним българския език, Мати Болгария, за чието създаване, опазване, възстановяване преобилно лята е течност различна от хаш две о, в битки, в ежедневието, достатъчно е да си припомним турското полухилядолетно съжителство с разпарани кореми на бременни жени, та да бъде съсечен и плодът.
Крещящо обедняване на словесния запас бива извършвано дори без вносотии. Например уволнявам, уволнен, уволнение. Те също бяха запокитени вън от използване и на тяхно място набутани освобождавам, освободен, освобождаване.
Каква ще да е причината? Кое му е лошото на уволнявам? Никой не дава обосновка, действа се молчать, не рассуждать, затуй моя скромност позволявам си да изкажа размишленийце.
Освобождавам предполага дотогавашна тегоба, поробеност, затвор и тям подобни, което вика питанката нима дотогавашната работа, служба е била хеле пък бреме толкова тежко? Видяно от такъв ъгъл, освобождаване предполага въздишка на облекчение, ох, най-после се отървах, слава Богу.
С оглед еврогейските правца на човека предполагам, че уволнявам и производни вече звучат обидно даже за престъпник, начеващ или отявлен, което наложи тихомълком да премахнем уволнявам и набутаме достолепното освобождавам: едно е да те уволнят ради некадърност, кражба, съвсем друго звучи освобождавам.
Както повелява Еврогейският съюз (негодяй милвай го с пауново перо по пъпа) очаквам скоро той внимателнинко да отстрани позорните думи убиец, изнасилвач, злодей, извратеняк и въведе техни щадливи буквени заместители.
Между нас казано, тоя подход скришом, подпрагово насърчава престъпността. Да не би това да е тайното му предназначение?
Ще ли дочакам в ЕС-то да бъде учредена комисия НМГСПППП (негодяй милвай го с пауново перо по пъпа), мечтателно виждам как членовете й с пот на чело промишляват как за изобретят названия, благородно заместващи унизителните убиец и прочие, да няма обиди, оскърбления, докачения, правцата над всичко, абе как така някому ще тръснеш уволнен си, ам че той ще се натъжи, опечали, па сълзица може да отрони, какво като е крал милиони, чудо голямо, трябва да пазим достойнството му, не бива да има никаквейши словесни грубиянщини.
Божке мили, колко срамно, изобличаващо малко, мъничко, мънзърко се иска от днешните нас: да използваме слова наши, а не готовляци навляци.
Уви, не го правим, слепи послепели по варакосани задокеански, европейски, еврогейски ценности, които ни се чинат безценности.
Свети отец Паисий рекъл го е провидчески: о, неразумний и юроде, поради что ся срамиш?
Да, срам ни е да общуваме, а комуникираме; гнусливо бърчим нос пред сътрудничество, сътруднича, любовно гушкаме колаборация, колаборирам, насмалко да турна колабирам, и още, и още.
Тъй като нищо не става ей тъй, от нищо, а всяко нещо има си някъде подбуда, начален тласък, първопричина, то коя ще да е за хлуйналия неозаптим порой инословни дошлячки, какви са целта и последиците му?
Очевидно и очевадно: разбългаряването е пряка последица от глобалясването, ширещо се по цялото земно търкало, ала в различни поместни размери.
Все едно плъзва люто заразна болест и хваща едного, край другиго подвива опашка, организмът му е устойчив.
Преценени нещата в тая плоскост, нашите защитни сили ги лично премахваме и сами себе си правим лесна плячка на отбългаряващата напаст, в голяма степен плод на собствена и обществена безотговорност, улесняваме проникването и въздействието на онова, което именовам - осъдително - езикоглобализъм, пък то е в крещящ ущърб на българската самобитност.
А ние се чувстваме доволни, че наподобяваме обожествяваните западняци (ето бе, все повече въртим едни и същи думи), което равнозначи с крещящо себеобезличаване. Но кой, как, до колко в него участва, при всекиго е различно, трябва той сам да прецени.
Ако му се опълчваш, поне ще допринесеш нахълтването да е мъничко по-малко и най-вече тоята съвест досежно този въпрос ще бъде чиста, пред теб, твоите потомци и Оня, Който в отвъдието ще ни съди за делата в отсамието.
Опазването на националната самобитност е залегнало в лозунга на Европейски съюз: единство в многообразието, а не единство в еднообразието, където ни пъха злоупотребата с чуждици.
Говорим, пишем за преходен период в новейшата ни история, от социализъм към капитализъм, милозливо наричан пазарно стопанство, а според зевзеци позорно.
В интерес на истината следва да въведем научното обозначение преходен период на езика ни от български към полубългарски, милозливо величан като англобългарски.
Дето е рекъл оня, каквото сам си направиш, и дяволът не може ти го направи: предстоящ „Речник на българските думи в бившобългарския език”.
СВЕЩЕНИ КРАВИ
Те се разхождат бавно и величествено из улици, стъгди в братска Индия, пасат необезпокоявни по тревни площи. Но те са и у нас, в България, еднакво недосегаеми. А в отличие и сатанински зловредни.
Това е многок/аналната съвкупност телевизионна, бълваща - ради печалбарства - всевъзможни видове насилия, които пряко или косвено, лукаво или нагло подбутват, насърчават малолетни, възрастни, да разстрелват себеподобни, зер това гледат денонощно, внушава им се неотстъпно.
Скорошният двуразов случай с убити невинни люде, главно деца, в Сърбия прикова внимание към трагедията.
По тоя повод рукна порой неудържим от разговори, умуваници защо, защо, защо станаха тия зверски покушения срещу неповинни човеци, как така хладнокръвен, преднамерен, целенасочен, планиращ убиец бе момче тринадесетгодишно.
Позволявам си да кажа, без да го защитавам, още по-малко оправдавам, че то е жертва на какви ли не разновидови насилия, с които несекващо ни заливат електронни средства: телевизии, компюютърни, смартфонови развлечения, представящи зверски престъпления (увлекателна игричка изисква да задминеш нечия лека кола, но ти я цапардосваш и не мислиш за оня в нея, важното е да се забавляваш, ако ще би то да отнема човешки живот).
Още Библията праотдавна учи: „Понеже те сееха вятър, буря ще пожънат” (Осия 8:7). А мигар телевизии, електроннни игри не сеят ветрове като преобилно изобразяват мъчения, побоища, зверства, убийства?
Бидейки очевидно = очевадно така, неизбежимо е да не последват бури с истински куршуми во главе с Ю Ес Я, световен и ненадминуем първенец в това жестоко поприще.
Защо професоря, доцентя, докторя, психолози, политолози, политзоолози, умишлявайки загрижено-скръбно за масовите разстрели в Сърбия, не изтъкват първопричината за тяхната поява и неозаптимо разпространение: преизобилните садистки телевизионни покази, поднасящи всевъзможни видове насилничества телесни?
Слепи ли са?
Или потвърждават верността на израза, че няма по-сляп от тоя, който не иска да види, склапят очета пред всеявното? Не виждат никаква зависимост, по време и съдържание, между извършваното в живота и електронно изобразяваното?
Кога почнаха тия разстрели, защо ги нямаше в предтелевизионно време?
Отговорът, ако е искрен, непременно ще потвърди, че въпросните изстъпления са пряка и неизбежима последица от продължителната, неотстъпна, всенатрапчива зарибявка с художествено поднасяни насилнически сцени в телевизии, кина, елигри, те са първопричината за вече необуздаваемото количество зрелищни убийства.
И тъкмо нея дълбокоумни, високотитуловани представители на овцеството и науката внимателничко заобикалят.
Говори трогателно, загрижено, стори печален лик, изкажи съболезнования, разглеждай нещата в глъб и шир, но зъбе не обелвай досежно тевеизточници, компютърни, смартфонови дадености, они са по-недокосваеми от свещени крави.
Да, виновни са куп обстоятелсва, кое през кое по-утежняващи, само не и не електронните, няма да бъдат никак поменавани, те са изрядно чисти, непорочни, вода ненапита.
Все едно лекар ти предписва болкоуспокояващо, без да стори нищинко за отстраняване или поне ограничаване на болестта. Нима той е истински лечител?
Така постъпваме: отказваме да разгласим, че съществува цяла целеничка и целеничка цяла насилническа промишленост, бълваща безброй художествено-кръвопролитни сцени.
Възражение: ами ако заболяването е нелечимо? Щом е тъй, нека открито, ясно, искрено признаем: масовите разстрели са неизбежима присъщност на днескашния свят, а не лицемерно да се тулим зад ужкимни мерки, теглилки (във всяко училище да кукне психолог), а не смеем да посочим първоизточника, висещ като дамоклев меч над деца, внуци, родители, близки, приятели, че и над самите нас.
Насилническата промишленост е важна част от въртенето на огромни парични средства, поради което е по-неприкосновена от свещена крава, животинка безобидна и непакостлива.
Любители на конспирации и констипации биха рекли, че целта на тая промишленост е да спомага за снижаване бройката на опасно растящото населенето по шара земен.
Трябва да прибавя, че огромното мнозинство люде съдейства посредством равнодушието си за разцвета на туй насилническо електронно свръхроизводство: охотно гледа тевепредавания, задръстени с насилия, коварно внушаващи да ги прилагаме в живо дело.
Родител(ка) поднася на свой отрок, отрочка смартфон за имен ден или по друг повод, че и без такъв, радват се и двамцата, ето в крак сме с времето, а не ни пука на дудука, че играйкайки, обичното същественце ще възприема насилието като нещо обиковено, връз екрана и съответно в живота.
Забавлявкайки се, то ще цапардосва нечие возило, пък след някоя година, вече придобил книжка шофьорска, ще вдига непозволена скорост и ще пролее кръв, убивайки някого в действителност.
Но защо не посочваме зловредността на тия елекгронни свещени крави, и най-вече задръжки не прилагаме, та поне да стесним безжалостния им обхват?
Защото, повтарям, те пряко участват в замислянето, раждането, производството и множенето на огромни количества долари, евра и то ги прави недокосваеми, а простолюдците си траем като бълха в гащи.
Виждаш по новините, в нарочни предавания как бива отразяван пореден масов разстрел, а подир някой час тоя милостиво оплакващ избитите люде к/анал пуска насилнически филм.
Ако това не е лицемерие, наглост, хем тъжиш за пострадалите и семействата им, хем излъчваш творение, по-скоро чревоизвержение, насърчаващо престъпността.
Пък всеядни тевезрители плиткоумно зяпат ли, зяпат, допринасяйки лично да процъфтява екранната и жива смърт.
Заключение с извод и поука, отправени къмто моя смиреност: като ми пееш, Пенке ли, кой ли те слуша.
КРЪВ И ОЩЕ
Народите биват разглеждани, оразборявани, окачествявани от какви ли не гледища, моя смиреност позволявам си да надзърна към българския използвайки способ необичаен, ибо никой не го е прилагал, неизвестно ми защо.
Ще почна от извода и заключението: ние сме народ кръводарител. Твърдението звучи никак радостно, ей му обосновка.
По време на славното Възраждане из Влашко и Молдова живеят стотици хиляди българи, там заварени от турското нашествие или побегнали от неговото културно присъствие, както благодушно го нарекоха някои бързотечно демократясали особи.
А колко малко са по настоящем нашите сънародници отвъд тиха, бяла Дунав, кое, защо, как предизвика техния многоразов спад? По каква причина те изчезнаха, стопиха = изпариха се или?
Крайно просто: бяха порумънчени. За да го избегнат, през 1926-а стотици отиват чак в Бразилия, техни потомци до ден днешен съхраняват памет за своя български произход, в Сао Пауло имат културно сдружение.
Нека обърнем поглед на запад. Отвъд границата нашенци са очевадно посръбчвани, това е неотстъпна великодържавна дейност, не от днеска и нощеска, хищно смучеща българска кръв.
Гърция тоже не изостава: тя усърдно погърчи хиляди наши сънародници, факт трагичен, всеизвестен и не трябват да привеждам доказателства.
За едва полухилядолетно културно съжителство (нехранимайковците, пройдохи Раковски, Левски, Ботев и тям подобни злохулно викаха му робство, а днешни милозливци казват владичество), според късни пресмятания с данъчни сведения, към 300 000 момчета, юноши били обрязани, помюсюлманчени, потурчени, тоест превърнати в свирепи еничари.
А колко моми, невести били са отвлечени в хареми, на тържища продадени, тях не може никой удостовери поне с догадки, но броят им не бил никак малък.
Напомнянки само двенки: народните песни за три синджира роби; пазарите на роби съществували в империята чак до 1908, макар не действащи, ала законово не били до нея година премахнати.
Трябва да отбележа, че мохамеданите за бъдещи еничари, кадъни задигали не кого да е, коя да е, напротив, подбирали най-хубави представители.
Сиреч ние днешните сме потомци на оцелелите от въпросното полухилядолетно двуделно и двуединно кръвограбителство, та съвсем никак не преигравам, заявявайки, че произхождаме от нявга оцелелите българи, кога половете били (я гледай, нима е възможно?!) само два, що за непонятна оскъдица.
Речено инакояче: щом турци отвличали най-читави наши люде, ние сме горчиви плодове на остатъчност, нещо като градобитнина. Обаче: каква градобитнина, щом е дала Иван Вазов, Джон Атанасов и прочие.
За срам и позор, отбългаряването не принадлежи единствено към все по-далечното минало, то е престъпно извършвано и днес, в Сев. Македония, току под човеколюбивия нос на Еврогейския съюз и равнозначи с люто и върло македонясване и противобългарясване.
Въз основа на гореизложеното, неизбежимо следва, че от нас е източено огромно количество кръв, обстоятелство необоримо, изискващо още по-необоримо да въведем в употреба трагичното обозначение кръводарителен народ.
С уговорката, че това не ставало доброволно, както е при лекарска необходимост, а тъкмо напротив, винаги последица от насилия.
Щом чалмоносци заобиколели село да събират безжалостния кръвен данък, бивало е родител да строши крайник на свой отрок, че по тоя начин да избегне отмъкване на чедото си.
Да обърнем взор и към обратна посока: ние, ние колко сме румънци, сърби, гърци, турци, северомакедонци силом обългарили. Колкото и да се въртим, сучем, блещим, ответът неотменимо ще гласи: миии.
Едва ли съществува народ, който да не е губил своя кръв или приемал нему вливана.
Обаче: в какво съотношение между тях двете.
Предостатъчно е да вмислим за Канада, Съединените щати, Австралия, върховни примери не, а образци на онова, което наричам народи кръвоприематели.
Съвсем не преувеличавам, свидетели сме колко милиона човеци от всичкия земен шар намират втора родина в тия страни, а колко ли североамериканци напуснали са отечеството и колко пък, от вси краища, възрасти, полове са възжелали, придобили ново отечество, зарязвайки предишното, изконно истинското?
САЩ по всичко личи са народът най-преизобилно приел многомилионна чужда кръв, достатъчно е да си припомним колко са били туземните обитателите на ония междуокеански простори и колко днес.
В отличие спрямо нявгашните кръвопускания, настоящето, което изживяваме с бягства по чужбини, сегашното изцяло е доброволно, личен избор, без никаква принуда, мамливостта е по-тлъсти доходи, повторено инакояче: от трън, та на глог, че по-дълбок.
И още по още: кой какво си направи, и дяволът не може му го направи, в случая ние собственоръчно прилагаме си кръвоизточване, кой може, го може.
ВЪЗХВАЛА НА ОСЕЛЯЧВАНЕТО
Славният и героичен 9-и завари една яко преобладаваща селска България. Сетне партията захвана спешно да я промишленизира, ибо трябваше не само да настигаме водещи страни, а и да произвеждаме работничество, тъй като според марксизма-ленинизма-сталинизма оно е челно в нашия победоносния поход(т?) към сияийния комунизъм, гдето поголовно и несекващо, всинките (я как римува по свинките) ще добруваме, та чак па и благуваме под мъдрото ръководство на еди коя.
Бързият строеж на фабрики, заводи неизбежимо и неудържимо равнозначеше с огражданяване, селяни отиваха в градове, мамени от по-високи доходи спрямо отекезесеното земеделие, ставаха синеблузи работници, работнички, превъзнасяни от възторжени поети, поетки.
След тоже славния и героичен 10-и далеч по-многоброен човекопоток оскъдни родното овцество, юрнал се тоя път на към богати, чак богаташки чужбини, още тугини.
Милионната рипаница включи мъже, жени, мъжени, дечиня и последицата бе обезлюдяването на стотици села.
Двете преселения, местно и задгранично, пряко и осезаемо засегнаха, без да турям знак на равенство помежду им, народотворчеството, което до тогава бе дело най-вече дълбоко селяшко.
Ала се оказа, че понастоящем то неподозируемо, изненадващо бликна и по градове: голям и учудващо растящ интерес към народни танци, свирни, песни, обичаи, носии.
Едва ли не смайващо е, че тия неудържими прояви осеняват и потомствени граждани, гражданки, гражданчета, които никога не са живели в село: той, тя, то пеят трогателно „Заблеяло ми агънце”, а, уви, не са милвало тая кротка животинка.
Госпожици, накипрени модно, покатерени връз дванадесет сантиметрови токове, радостно тропкат хора, пък мене, раб Божий, мед ми капе на душата, от Неговата милост отпусната ми.
Това прекрасно, силно, преобнадеждаващо изпълнителство на народотворчество или о него притърквания из градове, аз го наричам оселячване. И то без малейш присмех, напротив, с облекчение, благодарност, упование.
Туй неочаквано възраждане го предизвика обезличаващият, смазващ ни глобализъм - а по същество разбългаряващ гробализъм - и то спасително плъзна дори в прадалечни страни като Съединените щати, Австралия, включва отроци там родени, които учат как да играят, пеят по български, деяние възхвално.
Селските оскъдни обитатели тоже не изостават в тоя красив устрем: баби, дядовци, които никога не са и допускали, че ще се пременят с везани, огайтанени одежди, камо ли да ходят по събори, най-охотно, с доволство, комай гордост, вършат едното и другото.
А моя смиреност, който ни пояс опасва, ни калпак нахлупва, от все сърце казвам: Да живее и пребъдва оселячването на всите българе! И още: от мен възклик, от Бог да ни е оселячване всебългарско. И тъй: да се оселячваме, дами и господа, ибо то значи целебно обългаряване.
А нали по езика нам насущний всеотдайно се прехласвам, вярвам, че някой, скорошен, ден ще го възлюбим тъй горещо и ще го чистим от готовляци/ навляци/ дошляци/ излишници/ вносотиии/гнусотии, както - с дела - искрено заобичахме народотворчеството си. Амин.
Бях горното написал, кога стана долното. Чаках на трамвайна спирка в столичния квартал „Люлин”. Освен мен беше петнадесет-шестнадесетгодишно момиче с джинси, очила. То застана с лице към релсите и затанцува бързо хоро, движейки се наляво и на дясно.
Гледах учуден какво прави, сръчно кръстосвайки нозе и размахвайки широко ръце напред-назад.
Взеха да идват още люде от следващия метро влак, никой нищо не продумваше за необичайната гледка, пък изпълнителката не спираше.
Зададе се возилото, самотната танцьорка спря, дойде запъхтяна да си вземе чантата и горната дреха от пейката, гдето седях.
Искаше ми се да изкажа похвала, но в бързината смогнах само да отроня “Браво, хубаво танцувате”, а девойчето отвърна „Много ми се доигра, не можах да устискам”, влезе през едната врата, аз през другата, скромното приключение свърши, слязох на другата спирка.
Беше ми радостно от необикновеното зрелище, мисля, че то необоримо и никак случайно тъкмо пред мен онагледи умишленията за оселячването: млада гражданка, може би никога не живяла на село, тропа без свирня хорце в София и не й пука на дудука за нечии мнения.
Случката ми се видя насърчителна, обнадеждяваща за сегашния и бъдещия ни подход към родното народотворчество.
И в добавък: невъзможно е тия младоци да са непроменимо безразлични към езика нам насущний, в частност към неговото растящо замърсяване, убеден съм, че един ден ще го чистят с такава пламенна любов, с каквато изпълняват народните ни танци.
Ради възраст не ще го дочакам, но дълбоко вярвам, че това - себеосъзнаване - неизбежимо ще стане, дай, Боже, по-скоро: изцерително, спасително, ала трябва за него упорито да ратуваме.
Пък безименната хоролюбка нека Той я благослови со здраве, щастие и дечиня, също тропливи.
ДАЙ ПЕТ
Често казваме България е малка страна и тъй оправдаваме свои управленски, стопански, културни и всякакви други несполуки, безделия, провали.
Користно стискаме очета пред сегашната карта на Европа и не щем да провидим, че там са комай тридесет държави по-малоплощни от нашата, ибо лъсва упрекът: как една Швейцария с едва 41 749 кв. км. благоденства, пък ние?
За случай като нашия основателно казват няма по-сляп от който не иска да види, а додатък гласи: на калпавия вълната му пречи.
Да, народи се прочуват не само ради парични доходи на жител и обществена благоустроеност, а и създавайки неща, които намират радушен прием вън от своята родина.
Неотдавна плъзна международно подканата „Дай пет”, онагледявана от двамина, веселко плясващи длани с разперени пръсти.
Милиони човеци от различни краища на шара земен упражнват въпросния допадащ им поздрав независимо от раса, пол, народност, възраст, убеждения, което е признание за неговия измислител, създал нещо харесвано и ново.
А то не изисквало никаквейши капиталовложения, висши, нисши технологии, пукнат грош не струвало никому.
Охотно възприехме го и ние, обаче лукаво не съзряхме в него упрек: щом нямаме големи пари, необходими за крупни изобретения, печаливши начинания, а е възможно да бъдат правени - без никакви разходи - сполучливи работи, намиращи последователи в родината, па и далече вън от нея, защо не предприемаме нищо в тая безмангизна посока?
Защо все и все, и все, неукротимо римуващо с псе, мързелашки чакаме вносотии готовинки да чопваме?
Съвсем ли никак не ни се приисква и ние да изобретим нещо?
Не е ли срамно винаги другоземни постижения да наподобяваме, по тоя начин самообричайки се да бъдем люде подражтелски, човеци втора ръка?
Обаче: под каква причина да си блъскаме блъските, граби, народе, чуждотии, я какво несекващо преизобилие от готовляци всякакви, защо да се главоболиш с измисляници, неизбежимо включващи напъни умствени, ядове, нека други се мъчат, язека най-мразим да мислим, оти се потим, на мен дай ми лентяйщина.
Вярно, тия безпарични измишльотини разпространяват, уякчават влиянието на произвелата ги култура, страна, обаче какво е пък на българската култура, страна съвсем не ми пука на дудука.
Сочейки примери как нейде някои пръкват днес едно, утре две, съвсем не преувеличавам, зер освен дай пет ето и още: двама леко удрят пестник о пестник, дай картоф.
Възприехме го и ние, за раболепни подражателства сме пъргавелци = сръчковци.
Горе-доле по същото време ни осени изображението на сърце, което без друг участник съчленяваш с палците и показалците на твоите ръчинки, та безгласно произнсяш обичам те/ви.
Не турям всички българи под общия и трудно устоим, широк знаменател на мързелащината, но смятам, че трябва съзнателно да засилим нашия обществен, многосъставен устрем съм раждане на новости, а не тук-таме, вяло да капва по нещо колкото да не е без хич, плод на редки случайности, не последие от целенасочен кипеж.
Маймунясахме, сиреч низвергнахме своиците обновявам, обнова, обновление, натресохме чуждотиите иновирам*, иновация, иновиране и кротнахме, че какво повече, има от къде да вземаме, оти да се напиняме, за кво.
——
*Неудържимо препращащо към навирам, по фройдистки внушаващо питанката кому, какво, къде.
ЕЗИКОДИСКРИМИНАЦИЯ
Има ли такова слово? Признавам, аз го измислих. Също и езикодискриминирам, езикодискрминиращ, езикодискриминиран, езикодискриминационен. И ето защо.
Разполагаме с нашите думи самодържавие, самодържец, самодържавнически, пък защо да не отчуваме и самодържавен, самодържавност, ала ги отбягваме, предпочитаме нам чуждите монархия, монарх, монархически.
Тъй постъпваме спрямо хиляди свои обуквености, низвергваме ги, вместо них пробутваме дошляци, главно английски.
Обаче това не става от само себе си, ни по външна разпоредба, напротив, драговолно сторваме го ние българята, в ущърб на езика нам насущний.
За да оценим по-ясно безнравствената уродливост на тия си простъпки: все едно презрително бърчиш нос пред нечие дете, ибо е чернокожо, друга вина то няма, лошотия никаква не прави, а ти не изпитваш добро чувство към маляка.
Множеството еднакви пренебрежения образуват позорно и нас себеразобличаващо явление, което не може да бъде наричано инакояче освен езикодискриминиране.
Горчивата ирония е, че то присъства яко у люде искрено смятащи се за българолюбци, но тая им убеденост съвсем не пречи да са повече или по-малко езикозамърсители: чистотата на своята реч не я броят за важна в българолюбието, тъкмо напротив, съвсем нехайно участват в разбългаряването на словесността ни, тоест на всебългарщината.
Обичаш милодрагата родина, пък обозначаваш това похвално чувство с патриотизъм, патриот, патриотичен и гнусливо избягваш родолюбие, родолюбец, родолююбив.
Тъй постъпваш с куп слова и какво излиза: не ме гледай какво правя, слушай какво ти казвам. Но Иисус Христос заявява: „по плодовете им ще ги познаете” (Матей 7:16), сиреч по делата.
Искаме ли езиковостта ни да е чиста, благозвучна, хубава, красива, тя сама няма да приобрети желаните присъщности, единственият начин да ги добие изисква ние, носителите й, съзнателно и неотстъпно да ги придаваме, отстояваме, колкото повече сме, толкова по-добре за нея и за съвестта, потомците ни.
Привърженици на безпрепятственото обезбългаряване посредством езикодискриминране, изтъкват, че въпреки предпазващия закон, нееднократно подсилван, вардещ френския от английски навляци, те продължават да навлизат.
Довод, който използват да твърдят, че пороя нищо не може го възпря, безполезно е всяко противостоене. Моя смиреност позволявам си да възразя. С пример от медицината.
Лекар и болен знаят, че пълно изцерение е невъзможно, ала въпреки нерадата участ полагат усилия да отдалечат последното дихание и да облекчат страданието, а не са възприели примиренчеството като единствен и най-добър способ.
Убеден съм, че същият подход важи за овардване на езика ни: каквото и да предприемем, не можем го загради с непревземаема Китайска стена.
Това не означава да скръстим ръце и чакаме, с бездействие ускорявайки отбългаряването си, а напротив: дейно да ратуваме за колкото се може по-малко навляци.
Обосновката на преждеизложеното е кратка и необорима: съвсем не е едно и също дали ще ни ощастливят сто или хиляда чуждици излишници и тая никак маловажна разлика трябва да ни бъде неотстъпна цел, колкото по-малко готовляци, толкова по-много сме българи, нека лично и обществено винаги го помним и осъществяваме.
Е, какво, ако сега подкрепяме отечествената езикочистота на ужким или никак, нужно е да си въведем самоограничения ли? А правцата на човека, лично моите? Пък аз: а правата на всебългарщината? Кое от двете по-важно е?
Избирай ти, любомъдрий: ще внимаваш да не използваш негативен, позитивен, ментален и т. н., ще предпочиташ нашичките отрицателен, положителен, умствен и тъй ще постъпваш изобщо с инородни словеса.
Значи самоцензура? Да, обаче напълно желана, по собствен, съзнателен избор, никаква принуда и убеден, че вършиш полезности като не участваш в нашествието с готовляци.
А и какво лошо има, ако не тръсваше първа хрумка. Ако тъй не постъпваш, как ще прочистим говора ни? Кой друг ще свърши тая българолюбива дейност, ако не заинтересованите ние? Кумчо Вълчо? Кума Лиса? Ежко Бежко Таралежко?
Питам: ти, ти, ти езикодискриминатор ли си? Въображаемо турил ръка на сърце, отговори си.
ВЯРА И ДЕЛА
Умишлявайки многократно кои са причините да препълваме езика нам насущний с чуждици излишници, неочаквано стигнах до извода, че сред тях е и своего рода парвенющина.
Бидейки негов чистолюбец, чистител, чистник, чистофайник, неизбежимо ще предпочета своицата новобогатащина.
Приложена към словото, буди недоумение: възможна ли е, в какво се изразява? Новобогаташ е човек, изненадващо, бързо и обикновено с непочтени средства придобил големи пари, което му позволява да влезе в до тогава недостъпна му среда и да заживее по начин инакъв, преди недостижим.
Ала такава особа е неподготвена за тоя бит, обноски, поради което често изпада в неудобни положения, излагащи го на присмех.
Ще обясня по-долу кое ми позволява да установя сходство към езиковостта ни.
Изживяхме четиидесет и пет лагерни години, основателно зовани Студена война. Ради свирепата марксическа идеологизираност трябваше да недолюбваме Запада и неизбежимо гниещия му капитализъм.
Общуването ни с тях бе цялостно и неотстъпно следено: какви писма, книги, вестници, списания от там получаваш, кой ти ги праща, какъв е той, не го ли прави с цел да разколебае твоята убеденост в победата на комунизма по целия свят.
Ето защо биваха избягвани тия връзки, макар и привлекателни, те будеха подозрение за неблагонадеждност, сиреч оскъдна вярност към партията.
В такава обстановка обяснимо е защо нямаше прилив от западнизми: те не биваше да мътят умовете на тукашняци, тукашнячки, па и нихни подрастъци, трябваше да разобличаваме дълбоки, плитки недъзи на капитализма, неговата обреченост, камо ли да възприемаме тамошни думи.
Щом рухна Берлинската стена и бе раздрана Желязната завеса, това равнозначеше и с вече неограничен и неограничим, неозаптим наплив с до вчера недолюбвани слова, те хлуйнаха не само необезпокоявани, а тъкмо напротив: желани, съзнателно привличани, вкарвани. Защо?
Да засвидетелстваме верноподанство към новогосподарите ни, от една страна; от друга да изявим въображаема, но търсена, копняна равнопоставеност досежно благоденстащия и затова обожаван Запад.
Тия две различни обстоятелства поставиха родната словесност в неприсъщо й положение: досущ като същински новобогаташ.
Та естествено, чак неизбежимо подхождаме съвършено еднакво.
Само че то не буди смях, а горчива печал, защото виждаме крещящо позападняване/поангличаване/отбългаряване, пряко засягащо езиковостта и носителите й.
Ще ли възмогнем скоротечните и обилни промени в речниковия ни състав, тоест очевадното му разбългаряване, което неотстъпно вършим с потопа чуждици излишници, например индикирам?
Едва ли някому ще стане приятно да го нарекат езиконовобогаташ, но в интерес на истината е такъв, ако нарочно или несъзнателно допринася за безогледното напредване към полубългарски.
Недостойна, срамна, обидна е тая ни езиконовобогатащина, обаче ние самите я желаем и упражняваме, преднамерено или с равнодушие, подражателство, никой друг няма вина освен нас, о, неразумний и юроде, обричащи на последията й себе си, България.
Дедите ни са мрели по войни, тъмници, въстания, а ние, потомци недостойни, едва ли не родоотстъпници, не щем, абе мързи ни, да правим нещо едва ли не обидно лесно, чак уличаващо ни в бездушие, свое и задружно, към езикочистотата.
В Библията стои: „вярата без дела е мъртва” (Яков 2:26).
Несъкрушимата отсъда важи с пълна сила и за насъщния език нам: той изисква лични и общетвени дела = грижи по съхраняване чистотата му.
И ако ти, любомъдрий, споделяш твърдението, чисти, без колебание, без отлагане, говора си от налепи, другословия, няма кой освен нас да върши тая съкровена, българополезна работа и дай, Боже, да сме колкото може по-многобройни.
ЕДНА ШЕСТДЕСЕТГОДИШНИНА
Моя, ала не възрастова, а преводаческа: во лето Господне 1963-о излезе първият ми превод, кубински разказ, чиито заглавие и писател не помня.
Любопитното е, че видя бял свят в милиционерския вестник „Народен страж”, който не се разпространяваше чрез общодостъпна продажба и пресътворенийцето си го зърнах в полупотайния осведомител едва следващата година, при това най-случайно.
Дали онова двусъставно (прилагателно и съществително) словосъчетание не допринесе заклинителски да се почуствам, след време, самопровъзгласен страж на чистотата в езика нам насущний, основен крепител на всебългарщината?
Поглеждайки с учуда (брей, кога литнаха тия петилетия, десетилетия, че и над полустолетие?) надире, вярвам, че вторите ми шестдесет години ще протекат малко по-бавнинко, а какво пък те ще ми донесат, не знам, но ще видим, както рекъл бодро един сляп.
И тъй, какво начена онзи все по-далечен прощъпулник?
Зае голям отрязък в мен щедро отпуснатия житейски път, отдадох се на словопрехвърлячество, в ущърб на лично творчество.
През 1969-а се появи „Сух живот” на Грасилиано Рамош, кратък, но важен роман в Бразилия, та обългарявам и от португалски, а превеждал съм и на тия два езика поезия, белетристика.
Нижеха се велики имена в световната художествена съкровищница: Маркес, Корасар, Борхес, Карпентиер, Песоа, Кабрера Инфанте, Рулфо, Друмонд, Машадо.
Тази дейност позволи наши читатели, пишещи да познаят челни достижения, да извлечем поуки, гребейки от техния опит, да разберем, посредстом съпоставки, по-точно себе си, в попрището литературно какви сме, защо такива сме, искаме какви да бъдем, как да го постигнем.
А и, четейки, да пътешестваме по далечни планини, равнини, морета, да опознаваме нам чужди люде, също и техни обичаи, навици, присъщности, взаимоотношения, светогледи, в кратце да навлизаме в до тогава недостъпни действителности.
Тук обаче ще кажа нещо, което има съществено значение за мен: дългото боравене с тия две чуждоезичия, обединяващи съответно двадесет и една и осем държави/книжовности, яко подсилено с осемнадесетгодишно живеене в Латинска Америка (Бразилия, Мексико и Куба), ме ущедри да придобия онова, което иначе не би ме осенило: външен поглед, и то много широк, към българската езиковост.
Тая изключителна благоприятност ми предостави безчет сгоди, комай принуди, често, често да умишлявам, изхождайки от кастилски, португалски, над изказови средства, с които разполагат они в пряка сравненост с наши.
Всичко туй до болезненост изостри моето чувство за българска реч, колебая се да не го ли нарека усет, по воля Господня заложен в тогова раба и не изпитвам срам, че тъй го назовах, ибо моя смиреност заслуга нямам, изпълнител съм на повеля свиша: както му е редът, не бях питан какъв желая да съм по народност, кой да ми е говорът майчин, па и бащин, кога, къде очи да отворя, кои да са ми родители, Всевишният в безкрайната Си милост решил е тоя ще бъде българин и толкоз.
Великодушно предоставил ми е избор как и колко ще изпълнявам каквото ми е Той предопредил, но вярвам, че щом в отсамието проводен съм българин, в отвъдието ще ми бъде търсена сметка що за българин съм бил.
Тоя порядък на умишления обхваща и развоя на онова, което непредвидимо за мен избликна в увлечение, даже стръв да ратувам за езикочистота.
Основателно или не, тя за мен е част от нравствена чистота, идваща от православна потребност да избягвам мисловни, устни, писмени омърсености с чуждици излишници.
Знайно: език и мислене са неразлъчимо взаимообвързани, той е неизбежимо вярно огледало на всекиго. Ровенето из другости ме насочи съдбовно към тукашности: да ги търся, ценя, овладявам, създавам, разпостранявам.
Не знам дали щеше тъй да стане, ако не бях се на обилни преводи отдавал и в тях вдълбочавал.
Сякаш изходността строго определи крайността: черпейки от първата да провиждам и навлизам из втората, което равнозначи с повишено внимание към нея и обогатяването й.
Сътворил съм хиляди нови думи, не знам дали това увлечение = порив = уклон = страст щеше да се яви без прехвърлячеството, не бе ли то началният му тласък.
Казвали са ми повествователи, че са се учили на хубав български от мои словопреноси. Упоменавам го, защото е незначително деленце в огромнейшия принос на отечествената преводаческа школа, една от най-старите по шара земен, основоположена от самсите Кирил и Методий, по-късно светии.
В училище трябва изрично да се казва, че българската книжовност започва преводом, той бе в началото на славното обуквяне.
ХХ век бележи разцвет на преводачеството ни, сторило рязко и внушително отваряне към прекрасното, изумително многообразие на човечеството.
Имам над 30 мои книги, сред тях две в Мексико, две в Бразилия, една в Унгария, дваж превеждал съм на испански Гео Милевата поема „Септември”, Радичков сборник „Разкази с тенец”, многажди заричал съм се да оставя прехвърлячеството, времето едно е и за двете занимавки, а най-вече: никоя литература не бива преценявана според преводачеството й, тъй да беше, нашата щеше да заема днес водещо място.
(Уви, както зрители на футболна среща не ги интересува какво правят в съблекалнята състезателите преди да излязат на игрището, сходно е и отношението към преводачеството.)
И не съм успял в намерението си, понеже оправдателно си казвам щом Братята са превеждали, как няма да го върша аз и въпреки многото и неповратимо време, което ми отне, благодарен съм на тая шестдесетгодишнина: без нея съвкупната ми представа за българоезичието щеше да е непоправимо тясна и повърхностна.
Слава Богу, Той ме предварди от тая нерада участ.
Ако е рекъл Господ, ще станат шестдесет от как стъпих (1964) в латиноамериканските покрайнини на България.
Там видях, прочетох, изживях много неща и тъй възникна вече старият навик да се питам: това имаме ли го у нас, ако не, защо, коя ще да е прчината, ако да, в какъв вид, от къде идва разликата.
Умуваници, позволяващи да разбирам по-добре своенашето, произхода и последиците му: изхождайки от далечното, проумявах близкото, съкровеното, чувствам се по-широкообхватен и вдълбочен българин.
