125 години от рождението на поета

Продрум Димов

Винаги, когато съм се вглеждал в портрета на този колоритен наш литературен творец, съм откривал физическа прилика с неговия събрат по перо от Карнобат - Димитър Полянов, който за съжаление, е доста позабравен, може би - неудобен за нашето уж демократично и хуманно съвремие.

До известна степен с подобно отношение, като че ли е удостоен и Ламар. Този не особено лицеприятен извод ми продиктува вялото и постното отбелязване в литературния ни печат навършилата се кръгла годишнина от неговото рождение.

Възползвам се от случая да се върнем към някои по-съществени щрихи от житейския и творчески път на известния ни поет, като го свързвам с едно интересно негово пребиваване в нашия Пазарджик през май 1967 година.

Намирам обаче за целесъобразно да си припомним някои по-характерни страници от неговия забързан, но съдържателен път.

Лалю Маринов Пончев, закотвил се в творческото си битие завинаги със звучното кратко име Ламар, е роден на първи януари 1898 година в с. Калейца, Троянска околия.

Завършва търговска гимназия в Свищов и Школа за запасни офицери и участва в Първата световна война като подпоручик. След войната е служител в Земеделската банка на гр. Троян, а по-късно се установява в София, където създава издателство с печатница “Ново изкуство”, с което навлиза постепенно в литературния ни живот.

Неусетно отприщва спотаените заложби на неподозираното си дарование и започва да сътрудничи със стихове в столичните издания “Везни”, “Пламък”, “Начало” и други от тогавашната периодика.

Това му дава възможност да се запознае с Гео Милев, Христо Ясенов, Людмил Стоянов и други творци с ясно изразена лява творческа ориентация в онези напрегнати следвоенни години.

Пътьом професионално узрява и през 1922 г. издава дебютната си книга “Арена”. Тези свои разбирания той творчески превъплъщава и в следващите издания “Железни икони” (1927), “Мирни-размирни години” (1928), “Изток-Запад” (1944).

И за разлика от някои негови колеги, които през 30-те години на миналото столетие потърсиха пристан за изяви в удобни за властта издания, коравият балканджия от Калейца остана верен на творческото си верую, близо, редом до борците за социална справедливост в сферата на литературното творчество, опазвайки се от тогавашните комформистки съблазни.

А изгревът на Девети септември 1944г. го разкрепости нацяло, разтваряйки широко дверите за сетнешното му успешно творческо развитие. Ярко доказателство за това е и високогласата му емоционална поетическа рожба “Горан Горинов. Войнишка поема” (1946), последвана от “Бойни песни” (1949), “Утро над родината” (1951), “Строителни години” (1952) и други заглавия.

Тези му нови творби категорично го нареждат сред най-възторжените съзидатели на нова социалистическа България.

И поел с много огън и плам курс на стремително творческо извисяване през 60-те и 70-те години, Ламар се озовава сред най-популярните ни литературни творци по онова време. За това красноречиво говори една наистина нашумяла поредица от негови впечатляващи произведения, които обогатяват облика на родната ни изящна словесност през втората половина на миналия век.

Немалко от неговите книги се превръщат в любимо четиво за нашата общественост и претърпяват повече издания - “Стихотворения-поеми” (1961, 1967, 1968, 1969).

Подобен магнетизъм се усеща също така и в преиздаването на неговите “Избрани произведения” (1971, 1972, 1973, 1978).

Този интерес към творбите му се подклажда от умението на автора да вниква в душевността на нашия съвременник, търсейки светлото, красивото в неговите преживявания.

Разбира се никога не остава чужд и към неизбежните тревоги и болки в личен и обществен план. В много от изданията му блика и ненаситната обич към човека, природата, нейните опияняващи красоти, оживели в примамливата му пейзажна лирика “Гора вековна” (1954), “Дъбово усое”, Импресии (1965), “Шумка зелена букова. Избрани стихотворения” (1971) и други. В други пък негови заглавия битува нестихващото му преклонение пред героиката на миналото ни (”Васил Левски. Лирична животопис” (1960).

Ламар е творец с изключително чувствителни сетива, които улавят и най-неуловимите вибрации в психологията на нашето време, живее с радостите, тежненията на обществото ни, крепейки неугасващата вяра в по-светлите бъднини на отечеството ни.

В същото време никога не остава чужд и към преживяванията на децата, чийто безгрижен и неподправен свят възкръсва и в книгите му “Скиорчето Раю” (1956), “Щъркели” (1970), “Козлето в планината” (1974) и други.

През целия си съзнателен живот този едър, широкоплещест мъж от Троянския край, засу-кал от здравия народен корен и израсъл в неговите живителни среди, винаги се е стараел да се препитава с честен труд, като е настройвал талантливото си перо да служи пълнокръвно на народните и отечествени интереси.

Неслучайно, без колебание участва в Отечествената война като командир на културната бригада, а след края на войната е един от най-ревностните строители на новата духовна сграда на родината ни - редактор на сп. “Български воин”, в. “Литературен фронт”, секретар на СБП, член на ред колегии на литературни и обществено-политически издания.

Завоювал си авторитетни позиции на народен творец, а заедно с това и спечелил искрена-та обич на колеги и целокупната ни културна общественост, този скромен, трудолюбив труженик на перото от любимата му Калейца, не беше забравен след неговата кончина на 21 февруари 1974 година.

Посмъртно бяха издадени книгите му “Земни видения” (1975) и “Железни икони. Избрани произведения” (1975, 2006).

Но тук се налага да припомним, че още на времето младият Ламар се е радвал на заслужено внимание от родната ни литературна критика.

За него са писали отзиви и рецензии в литературния ни печат Тодор Генов (1925), Гео Крънзов (1929), Цветан Минков (1929), Людмил Стоянов (1931), Георги Караславов (1935), Борис Делчев (1937) и много други.

Да не говорим за близките му творчески и приятелски взаимоотношения с Гео Милев, който го е навестявал нерядко по онова време и с топли, насърчителни писма.

А с невероятния ръст на креативното му влияние в литературния ни живот у нас след Втората световна война той е един от най-удостояваните ни с уважение от литературната ни критика автори.

Всяка негова новопоявила се творба незабавно попада в полезрението на верните последователи на Белински. За него с нескрит афинитет пишат Георги Цанев, Пантелей Зарев, Стоян Каролев, Александър Ничев, Симеон Русакиев, Пеньо Русев, Ефрем Каранфилов и много други изявени литературоведи, творци в областта на изящната ни словесност.

За съжаление през последните няколко десетилетия всичко, като че ли е вече една позабравена история. И това ме накара да си припомним за едно епизодично негово пребиваване в Пазарджик.

Името на този приятен събеседник и мъдрец от Калеица не ми беше известно до 1951г., когато като ученици в последния клас на гимназията учителката ни по литература, Елена Илиева, ни заговори за неговата фронтова поема “Горан Горинов”.

Тогава в учебната програма бяха включени Ламар, Младен Исаев и Павел Вежинов с техни произведения, посветени на Отечествената война.

Останал съм обаче с впечатление, че като че ли повече внимание се обръщаше на Вежиновата “Втора рота”, която май че потъна по-късно в небитието, изместена от други, по-актуални произведения на писатели от Панагюрище, и на Исаевите “Стихове в паласките”.

Ламаровият “Горан Горинов” не беше удостоен с по-задълбочено анализиране, но това негово произведение остана в паметта ми едва ли не като емблематично за цялостния му творчески свят. И сигурно съм имал основание да мисля така, като наблюдавам сега колко много рецензии на времето са публикувани за тази поетична книга.

В течение на години съм се докосвал само до някои творби на Ламар, публикувани във в. “Литературен фронт” и сп. “Български воин”.

Но лични контакти с него не съм имал и съм си изграждал представа за примамливия му човешки облик и творческо присъствие в литературния ни живот повече от колеги и приятели, които са били в близки приятелски отношения с тази гордост на Троянския край.

В тази насока за запознаването ми повече с интересния му човешки свят ми помогна най-много колежката Нели Дечева, близка негова сподвижничка от Ямболския край, с която ме свързва добро колегиално близко приятелство от няколко десетилетия.

През младите си години тя живее в течение на 5-6 години в неговия гостоприемен дом, в Драгалевци.

Този й престой под покрива на популярния творец се оказва твърде плодотворен за младата жена, прохождаща все още в света на мерената ни реч.

Заедно с това, подкрепяна и насърчавана от своя грижовен учител, скромната и талантлива млада авторка, навлиза в човешки, творчески аспект и в литературните ни среди.

Под покрива на Ламар, в подножието на Витоша гостуват често на чашка апетитно вино, произведено от любезния домакин, десетки негови приятели от нашумелия ни литературен свят.

Там нерядко цари шумно приятелско оживление до късни нощни доби, подклаждано от сладки раздумки, весели наздравици, атрактивни разходки из съвременното ни духовно битие.

А тон за тези незабравими вечери винаги дава гостолюбивият домакин, който с нескрито удовлетворение поддържа огъня на масата, раздухвайки го засмян с всевъзможни вицове, шеги и смехотворни преживелици.

Нерядко тази задушевна бъбрива приятелска атмосфера съпровожда Ламаровата компания и по време на излети, екскурзии, пътувания до Калейца, туристически преходи из Витоша, Стара планина, Пирин…

А градусите на веселото настроение неведнъж ще покачват духовитите епиграми и остроумни измислици, поднасяни майтапчийски, на място от сладкодумния Радой Ралин.

А по време на изкачване до Амбарица ще подхвърли на приятеля си от Калейца, че е ударил в десетката с вдъхновението му от младата Ламарица, която го зареждала с творческа енергия.

Авторът на “Горан Горинов” обаче никога не се засягал от съпътстващите го шеговити, но добронамерени приятелски подмятания.

Той сам е неизчерпаем източник на разнокалибрени хумористични подхвърляния. И това го е правило всякога желан и търсен събеседник.

Това пребиваване на Нели Дечева в Драгалевци се оказва истинска школа за нея като млад творец и ми се струва решаващо за нейното бъдещо професионално израстване и нареждане сред известните ни поетични пера.

След време талантливата ни днес поетеса от Ямболско ще разкаже на читатели и колеги, приятели за тази си изключително важна “школовка” под топлото крило в цяла художествено-мемоарна книга, посветена на незаменимия си учител от Калейца.

В това издание, заселено с редки фотографии и спомени, успях да се докосна до много интересни страници от живота на Ламар, превърнал своята къща в Драгалевци в рядко привлекателно средоточие на значителна част от писателския ни свят.

За съжаление, макар че се бях потопил във водовъртежа на житието на тази много известна, малко нестандартна, но силно магнетична личност, все още не бях го виждал на живо и имах представа за него само от снимково присъствие в книгите и някои кратки репортажи по телевизията.

И трябваше да дойде м. май на 1967 година, за да се озове в нашия град по повод участието му в едно паметно национално събитие.

Предстоеше тържественото откриване на внушителен паметник на Алеко Константинов по повод 70-годишнината от нелепата гибел, прострелян “по грешка” на 11 май 1897г., на път от Пещера за Пазарджик.

Събитието е от изключителна национална значимост и Георги Джагаров - председател на СБП, изпраща Ламар, един от най-авторитетните ни и влиятелни представители на родното писателство, да открие въпросния монумент на Щастливеца.

Още с пристигането си в града ни, скъпият гост е посрещнат любезно, настанен е в хотел “Тракия”, и тръгва да се запознава с културните и исторически забележителности в града на Константин Величков.

По улиците обаче погледа му привличат млади и красиви момичета и момчета, плувнали в щастливи усмивки, тръгнали за жадувания си празничен абитуриентски бал.

Тази пленителна гледка мигновено го опиянява и му хрумва веднага да звънне на първия окръжен партиен секретар Спас Господов, като го помолил да отидат заедно и споделят радостните преживявания на довчерашните гимназисти.

Окръжният партиен лидер се стъписал изненадан от ненадейното предложение на уважавания гост, но го уверява, че ще удовлетвори желанието му.

“Можех ли да му откажа - разказва ми след години някогашният авторитетен първи човек в окръга ни. - Вдигнах телефона и се обадих на управителя да осигури и зареди подходяща маса за непредвидени гости. Предложих на жена ми да ни придружи, а тя само това като че ли и чакала. Когато отидохме в ресторанта, оживлението беше вече в разгара си. Щом ни съзряха, заведението гръмна от спонтанни въодушевени ръкопляскания, посрещайки възторжено нашето пристигане. Нашата маса се оказа център на внимание за унесените в бурни танци млади хора. Имах усещането, че в тези мигове пред нас Пазарджик беше щедро изсипал всичката си младост, красота и обаяние.”

Поетът пламва от внезапно възхищение и подир малко излива напиращото дълбоко вълнение в стихове, които едвам се побират върху поднесената му салфетка.

Сътрапезниците му усещат споходилото го вдъхновение и го поздравяват с пръкването на новата му поетическа рожба с гореща благодарствена наздравица.

Така предизвиканото перо на Ламар плоди стихотворение и под пазарджишко небе.

Одухотворен и окрилен от вдъхновяващите вихрени преживявания на щастливите абитуриенти, гостът се зарежда с енергия за следващия празничен ден.

На него е възложено да произнесе приветствено слово и да открие тържествено паметника на Алеко. А събитието беше вече достатъчно нашумяло в средите на местната общественост.

Когато отидох, бяха дошли туристически групи от цялата страна, а автобуси, коли и камиони се надпреварваха да изсипват млади и стари почитатели на големия писател от Свищов, непрестанно прииждаха възпитаници на учебните заведения от града и околните села.

Над многохилядното тълпящо се шумно хорско море се носеха бодри планинарски песни, извиращи от напорист внушителен туристически хор.

Оживлението беше необуздаемо, но постепенно стихна, когато на трибуната се появи и разля властен глас Ламар. И досега още отекват незаглъхващи първите огнедишащи думи от неговото слово:

“Другарки и другари, гости на тържеството, люде на труда и вдъхновението!
Пред тоя бял паметник, изваян от художника Александър Занков, вие сте прославата на България. Заедно с литературата, вдъхновявала българския народ към подвизи и слава, да не забравяме ония, които са я творили. Творецът Алеко Константинов остави дълбока бразда в тая литература и заради това ние днес сме застанали пред неговия изваян образ, за да му отдадем своята почит…”

По-нататък ораторът изрази преклонението ни пред неговата тежка съдба и беззаветен пример на висок морал и съвест на своята епоха.

Напомни на многолюдната аудитория и за героичните подвизи на нашите предци по време на Априлското въстание и в борбите за социална справедливост, чиито мечти народът ни тогава трябваше да пресътворява в социалистическото обновление на родината ни.

Накрая заключи призивно: “Като откривам паметника на Алеко Константинов, да припаднем ничком и да му се поклоним!”

Тези горещи слова на Ламар нося вече повече от пет десетилетия в себе си и те ми напомнят за това паметно пребиваване на поета под пазарджишко небе.

Това се случи на 28 май 1967 година.

6 май 2023 г.