НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ КНИГА
За сборника „Уроците на Иван Динков” на Никола Иванов
„Уроците на Иван Динков” на Никола Иванов се появи на бял свят неотдавна, но веднага наостри ушите на писателите и книголюбите от всички страни на барикадата в разноцветния ни и разнолик литературен живот. И има защо:
„Иван Динков бе един от стожерите на българската литература - четем на корицата отзад думите на Никола Иванов, - един от пазителите на нейните скрижали. Той беше машина за метафори, един безотказен и съвършен инструмент за най-висока поезия и изкуство. Не поет, а поетище. Стиховете и книгите му са като скулпторите на великия Хенри Мур - единни, могъщи, непоклатими, неопровержими.” „Уроците на Иван Динков”, Никола Иванов
Рядко в нашата литература, особено в областта на литературната критика и история, се пише така: правдиво, високо, честно и чисто. Но тази висока летва, тази безпощадна безкомпромисност, тази несломима честност откъде, мислите, са почерпани, укоренени у Никола Иванов?
Все тая честност, честност, честност!
И все така - известен с неизвестност!
И все така - с потискащата мисъл:
да завещая чашата си чиста!
Защо умирам? И защо отново
смъртта приема образа на слово?
В една реалност от зелени мрежи
змията вече гони таралежа:
дори си позволява да раздава
това, което той опитомява,
Защо възкръсвам? И защо отново
се връщам при убийственото слово?
„Изповед”, Иван Динков
Анализирайки единствената „Поема” на поета, написана в началото на 80-те години на миналия век, Никола Иванов стига до универсални изводи, които не биха били възможни без окриляващото присъствие на Иван-Динковите стихове:
„Във всяко голямо изкуство се съдържа онова, което никога не може да навява досада - съвършенството на човешкия дух, силата на човешкото чувство, отзивчивост към всичко, което ни заобикаля и отвън, и в нашия вътрешен свят. Тъкмо жаждата за покоряване на все по-високи върхове, жаждата за съвършенство движи живота”.
„класическа поема в българската литература”, Никола Иванов
* * *
„Уроците на Иван Динков” е книга със сложна композиция. От една страна, литературнокритическите изследвания на Никола Иванов („Уроците на Иван Динков”, „За литературнокритическите критерии” и „Третата класическа поема в българската литература” - поемата също е публикувана). От друга страна, две интервюта с Иван Динков, по-скоро - откъс от анкетата на Никола Иванов с Иван Динков от 2000 г., онасловен „Поезията е вдовицата на живота”, и едно „задочно интервю” със същите въпроси под същото заглавие, съставено от литературния критик, в което отговорите са цитати от Иван-Динкови стихотворения и проза (книгите с размисли, фрагменти и спомени „Почит към литературата”, 1980, „Навътре в камъка”, 1986, и „Време под линия”, 2001). От трета страна, поезията на Иван Динков в съставителство на Никола Иванов. Подбрани са стихотворения от десет лирически книги, сред които „Епопея на незабравимите” (1963), „На юг от живота” (1967), „Антикварни стихотворения” (1977), „Урна” (1996), „Спазми от отечеството” (1999), „Славянски псалми” (2001), „Табакера” (2003) и други.
* * *
Не мога да не подчертая… „Уроците на Иван Динков” е нещо повече от книга, защото… Когато въобще става дума за Иван Динков и Никола Иванов, самото споменаване на имената заедно в нашите литературни среди предизвиква смущение, объркване, суматоха, сякаш внезапно е паднала бомба и присъстващите, загубили чувство за реалност, не са съвсем сигурни на кой свят след взрива са се оказали. И има защо. Един свръхфизиономичен поет е намерил своя… тълкувател, да го наречем (в случая не ми допада думата „литературен критик”). Онзи, който го з н а е, без още да го познава и когато го открива след прочита книгата му „Антикварни стихотворения” (1977), все едно открива себе си:
„Вечерта започвам да чета стиховете и изумявам от силата им - разтърсващи и потресаващи.
Обсебен от тази поезия импулсивно написвам възторжена рецензия. Отнасям я във вестника, където е публикувана.
От редакцията са изпратили вестника с рецензията на Иван Динков. Той се е обаждал в редакцията и е искал домашния ми телефон, но такъв нямам”.
Така Никола Иванов пише в своите „Записки по памет” - притчови истории за неговите срещи с Иван Динков, неиздадени още. Така започва всичко. Иван Динков иска среща с младия критик. И срещата малко след това се осъществява, въпреки липсата на телефон и неспособстващите за среща обстоятелства (двамата живеят в различни градове). Оттук-насетне идват нови срещи, разговори, монография, анкета… И пак - срещи, разговори, отзиви, нови стихове, отзиви… Майката на поета Тодора Динкова дори възприема Никола като свой трети син… Да, наистина… Това, тяхното, дори не е побратимство, а братство. И повече от братство…
То дори не е общуване, нито приятелство. Макар че е и това. То е някакво щастливо намиране, на което възможността да се осъществи е едно към безкрайност. То е някаква абсолютна творческа и духовна, не бих казала връзка и дори не би подхождала думата симбиоза, нито дори съпричастие, а по-скоро някакво съ-битуване, съ-единение… То е някаква поява, след която неизменно има продължение, отклик… Или глас, след който неизменно се изстрелва в пространството и времето екот, думи - и тяхното ехо нататък… Ето, Иван Динков го няма отдавна, а продължава да присъства сред нас благодарение на Никола Иванов… Стиховете са написани преди години, а тълкувателят ги възражда пак и пак и ги увековечава…
Някога Мигел де Унамуно, автор на много прекрасни книги, сред които и „Животът на Дон Кихот и Санчо” (1905) е казвал: „Сервантес се е родил да напише Дон Кихот, а аз да го изтълкувам”. Нещо подобно е и при Иван Динков и Никола Иванов. И само който е сляп не вижда тази органична връзка между двамата и обвинява Никола Иванов в пристрастност.
Ще се позова на думите на Никола Радев в последното допълнено издание на знаменитата му книга „Когато Господ ходеше по земята” (2015):
„Литературен критик с доблест и достойнство, Никола Иванов е от малцината съвременни литератори, който убедително покрива максимата на Олга Фрош: „Ако критикът е пълноценен, той е равноправен на писателя”.
* * *
Както се разбра, интересът на Никола Иванов към Иван Динков датира от края на 70-те години на миналия век, когато начеващият литературен критик и историк открива за себе си неговата поезия. През 1980-а вече е подготвил книгата „Иван Динков. Монография. Литературна анкета”. Оттогава е признанието на Иван Динков, след като прочита ръкописа, фиксирано от Никола Радев в последното допълнено издание на знаковата му книга „Когато Господ ходеше по земята” (2015), както и в „Литературна анкета с Никола Радев” на Никола Иванов, откъдето ще цитирам:
„И което е много хубаво, родният край го обичаше - Пазарджик го обичаше. Смилец - родното му село - също. Но едно от неговите чудесни попадения в живота е срещата му с теб, Никола Иванов. Казвам го това, защото почти през всичкия живот на Иван Динков, през целия живот, той не е бил достатъчно оценен, не е бил, може да се каже, че дори е бил мачкан, неоценяван, подценяван. След като ти написа монографията за него, след това и анкетата, Иван Динков някак си се промени, някак си се успокои. Стана по-друг. Той просто видя, че са казани достойните думи за него”.
Следва да уточним, че „Иван Динков. „Монография. Литературна анкета” излиза много по-късно - едва през 2000 година. Имам в архива си копие от писмото, подписано от редактора и завеждащия редакция на издателство „Български писател” (с дата 12 февруари 1980 г.), в което са посочени смехотворните мотиви книгата да не види бял свят (цитирам го, за да се знае):
„Издателство „Български писател” издава критически книги предимно на утвърдени авторитетни професионалисти с доказани и защитени естетически позиции на страниците на литературния ни печат. За съжаление, в последните няколко години беше намален значително броят на критическите заглавия, поради недостига на хартия. Това също прави невъзможно включването на Вашия ръкопис в бъдещите ни планове, които са запълнени за няколко години напред”.
Дрън, дрън ярина… И какво общо има между първия и втория мотив, би попитал някой. Нищо. Доколкото „доказаните и защитени естетически позиции” са понятие неопределено и разтегливо, за да няма двусмислие, е посочена и липсата на хартия, което на практика е немислимо за онова време, но пък е желязно като причина дадена книга да не бъде издадена. А книга за неудобния поет Иван Динков няма как да се появи по онова време току-така. Освен видимото течение, в литературния живот съществуват подмолни, подводни течения, които понякога предрешават в неочаквана посока дори наглед благополучно творческо житие-битие.
Второ преработено и допълнено издание на същата книга излиза през 2009-а под заглавие „Книга за Иван Динков”, когато поетът вече си е отишъл от живота (на 23 януари 2005 г.).
През 2013-а се появява сборникът „Почит към Иван Динков”, който съдържа встъпителна статия на Никола Иванов, стихове от Иван Динков, стихове посвещения на Иван Динков (на 49 поети) и „Рецензия” на Никола Радев, оценки на литературни критици изследователи за Иван Динков и творчеството му, както и сценарият на филма „Навътре в камъка” (сценарист проф. Златимир Коларов, режисьор Валентина Фиданова-Коларова). Подборът и съставителството, разбира се, са на Никола Иванов, Той е и редактор.
Същата 2013 година излиза от печат и книгата „Иван Динков, представен от Никола Иванов”, предназначена за изучаване в училищата. Съдържа литературна студия от Никола Иванов, подбрани стихотворения и фрагменти от белетристичната книга „Почит към литературата” на Иван Динков.
Да не говорим за множеството статии и студии на литературния критик, свързани с живота, творчеството и личността на Иван Динков, „разхвърляни” из неговите литературнокритически поредици - за „Балната зала” на българската литература например и други.
* * *
През 1923 година Андрей Бели, в предисловие към сборника си с избрано „Стихотворения”, споделя:
„Лирическото творчество на всеки поет се откроява не в редица отделни и затворени в себе си произведения, а в модулацията на няколко основни теми на лирическото вълнение, представени в градация чрез написани в различно време стихотворения; всеки лирик зад всички лирически откъси има своя ненаписана лирическа поема; и разбирането или неразбирането на действителния поет зависи от умението или неумението ни да построим от мозаичните, разпръснати от него парченца на цялото картина, в която всеки лирически откъс е свързан с другите, както системата от оживяващи арки рисува цялото на готическата катедрала”.
Ако перифразираме руския поет съотнесено към Никола Иванов, би следвало да кажем, че неговото литературнокритическо творчество се откроява не в редица отделни и затворени в себе си отзиви, статии и студии, а в модулацията на няколко основни теми, представени в градация чрез написани в различно време трудове; че зад всичките му литературнокритически фрагменти прозира една невероятна ненаписана книга за Иван Динков; че разбирането или неразбирането на действителния литературен критик и историк тълкувател зависи от умението или неумението ни да построим от мозаичните, разпръснати от него парченца на цялото картина, в която всеки литературнокритически фрагмент е свързан с другите, както системата от оживяващи арки рисува цялото на готическата катедрала.
Не знам за вас, но при мен точно така се изгражда написаното от Никола Иванов за Иван Динков през годините. Неслучайно той и замисля да издаде в бъдеще своя цялостна книга за поета. И вероятно тя би била онасловена просто „Иван Динков”.
* * *
Откакто се познаваме, а то е от дълго време, съм чела всяка книга на Никола Иванов. За някои от книгите му съм писала. Ако обаче трябва с една дума да обобщя своето отношение към него като литературен критик, изследовател и тълкувател, ще избера думата: РЕСПЕКТ. Респектирана съм от способността му да отделя зърното от плявата в литературата и без страх да провъзгласява откритията си, ако и да звучат в разрез с общоприетите литературни „мнения” и квалификации - виж поредицата за „Балната зала”. Респектирана съм от ветрилообразната му многообхватност - виж поредицата „Статии и рецензии” (литературна критика и литературна история). Респектирана съм от грижата му за онези, които идват след нас - виж поредицата „Предговори”. И, не на последно място, респектирана съм от умението му да градира… как да го нарека… градуса на литературнокритическото горене… Никола Иванов е един, когато пише, защото трябва да пише за даден автор (понякога се налага да прави и това), и е съвсем друг, когато пише, защото иска да пише за даден автор. Напрежението се покачва, когато пише, защото не може да не пише за даден автор. А виж… когато става дума за Иван Динков, усещането е, че тръгва някакво подземно бучене, земните пластове се разместват, заприижда лава, изригва вулкан…
„НИКОЯ ПОБЕДА НЕ ВРЪЩА МЪРТВИТЕ!
С един стих Иван Динков анатемоса въстания, революции, инквизиции, мракобесие, тероризъм, садизъм, убийства, диктатури, издевателства, жестокости, зверства, кръвожадност, варварство, атентати и всичко онова, което застрашава човешкия живот и неговата неприкосновеност, издигайки го като абсолютна ценност. Аз не познавам подобни стихове в световната литература, това е пределен стих и е почти невъзможно да се отиде по-нататък в хуманизма”. „За литературнокритическите критерии”, Никола Иванов
Толкова е силно е това напрежение, този порив, че понякога границата между двамата се разплавя, изчезва… Нека го кажем така… Поезията на Иван Динков се оглежда в литературнокритическото слово на Никола Иванов и словото на Никола Иванов намира своя първообраз в лирическите шедьоври на Иван Динков…
Блажен поетът, който намери своя Никола Иванов - литературния критик, който до такава степен да го постига, че дори някак да го продължи в пространството и времето нататък! Блажен Иван Динков!
* * *
И нещо лично…
Появих се в литературата в средата на 90-те години на миналия век внезапно. За повечето писатели изскочих от нищото. И на часа животът ме завъртя сред тях, сякаш винаги сред тях съм била. Не всички бяха благосклонни към мен. Иван Динков беше от благосклонните. Не че сме общували. Не сме и водели някакви нескончаеми разговори за литературата, за творчеството, нито някого сме одумвали по кафенета и литературни салони. Той не говореше много. По-скоро мълчеше. Но ме наблюдаваше. И аз - него. И не пропусках нито една от неговите вечери. Дори със задна дата написах рецензия за стихосбирката му „Поетични самоубийства” (1993). Закономерен е въпросът - и как съм разбрала, че е от благосклонните, след като не сме общували и си е мълчал? По това, че няколко пъти ме подкани - много деликатно, разбира се - да му стана ученичка. Отказвах му със смях, с думи от рода на, че съм волна птичка и обичам свободата, а той… той е толкова друг, че ще се загубя… Пък и ме беше малко страх наистина. Такъв голям поет…
И ето, минаха години и „Уроците на Иван Динков” все пак ме настигнаха. Явно това, на което е писано да се случи, все някога се случва, дори и да бягаш от него. Сега виждам - нямало е от какво да ме е страх. Но тогава…
Благодаря на Никола Иванов за „Уроците на Иван Динков”! Казано така, звучи неправилно. Но е в тон с всичко, за което стана дума по-горе и което би могло да се Формулира така: Иван Динков се оглежда в Никола Иванов и Никола Иванов постига себе си в Иван Динков.
Национален литературен салон „Старинният файтон”,
Къща музей „Димитър Благоев - Дядото”, София, 25 май 2023
