В СЯНКАТА НА ГЕНИЯ
*
Никой още не е казал дали самоубийството е слабост или сила.
Яворов не можеше да не посегне към пистолета. Все едно - обществото щеше да го разстреля. С клюки. Или с равнодушие. Или със собствените му стихове.
Така той оцеля.
Така оцелява стоманата до калая и бронза, така диамантът оцелява сред пясъка на разрушената скала…
И ето толкова години вече ние го откриваме в себе си, край нас, в делника ни, с устремения си в утрешния ден поглед - неспокоен, бляскав, тревожещ и плашещ, търсещ своето неоткрито пристанище в драматичния сблъсък на две съдби или на две епохи…
И всяко поколение го открива по своему и той на всяко поколение доверява по нещо, което не е доизказал на другите.
Това е, което го прави вечен…
*
Огънят на Яворовата поезия отново гори!
Над смълчания Чирпан, над тъмния парк, някъде над нашия забързан делник и все пак вътре в него; извива пламъци като крила на ранена птица, която все се мъчи да излети и все не може, която все иска да си отиде, но остава завинаги при нас…
Под смръщеното януарско небе, под замръзналата нежност на заскрежените дървета, под топлината на размразени чувства и разбудени съвести -
гори огънят на Яворовата поезия…
*
„Талантът е наказанието да нямаш приятели”
Беше го казала една поетеса.
Някои на шега се сърдят на Яворов, че не оставил място за други поети в българската литература.
Но ето - Яворов блесна, талантът му се самовзриви в огромната сянка на Ботевата поезия. Още преди да е изминал векът, в който живя безсмъртният войвода…
А не живя ли до него Димчо и не разпалва ли след него своите рубинени огньове Смирненски? Не създаде ли Вапцаров по македонските му пътеки странните откровения на поезията си? Не се ли прероди драматичния яворов дух в сърцето на несретния певец от Добромирка?
В сянката на гения прозират слънцата на много времена и онези кълнове, които не могат са намерят своето истинско слънце, непременно ще поникнат.
И ако тяхната топлина е нужна на хората, до огъня им ще дойдат да се сгреят много приятели…
*
Яворов поникна върху родната почва на българската литература, но избухващите цветове на поезията му изглеждаха едва ли не лекомислено екзотични, край мрачния пламък на Ботевата стихия и класическата тържественост на Вазовите стихове, покрай тромавия лиризъм на Пенчо Славейков.
После свикнаха с лирическото му разноцветие, защото то покоряваше с неочаквани изблици, с първородната си свежест, с първичната си сила.
Той разруши класиката и се озова в един нов свят.
Безсънните му нощи можеха да се превърнат в прекрасна и ужасяваща поетическа готика, ако не съществуваше нежната му чувствителност.
Барокът можеше да бъде негов стил, ако не беше демоничният огън в душата му, който умееше да създава свои светове и да ги руши.
Той създаде свой, Яворов стил.
От радостния фойерверк на простите човешки чувства, до тъмния тътен на неизследваните човешки дълбини - това беше неговата поетична теория - и той я премина цялата, самораздавайки се, оставяйки късове от душата си вместо гербове и актове за притежание.
Защото и земният му път не беше гладък.
Никой като него не беше повторил страшните и славни стъпки на Ботев.
Изследвайки себе си, той искаше да разбере себеподобните - логика и хаос, епоха и съдба, добродетели и пороци - неизмеримият, вечен свят на човека.
Така се раждаше поезията му и онзи огън, който я кръщаваше с безсмъртие.
Него винаги ще откриваме до себе си.
—————-
сп. „Наше минало”, брой 33, декември 2021 г.
