КАТО ОТКЪС ОТ РОМАН
Петък е - щастливият априлски вятър налита зад прозореца като обещание за лято, а мъжът от календара усмихнат ни приканва да влагаме спестяванията си в Райфайзен банк.
Не бяха за него жълтите нарциси върху Дарининото бюро, нито долитащата мелодия от радиото „Ти сън ли си, или те има…”; - притаили дъх се реем из облаци, дочуват се плисък на вълни, бели платноходки се поклащат, доплували до непознати страни, толкова непознати, че ги няма отбелязани на глобуса.
Дзън, осведомителен бюлетин. О, все пак работата! Отмалели от броденето, навеждаме глави над бюрата.
Мъжът от календара многозначително се усмихва, докоснал се до нашите тайни. В момент на откровение Гинчето ми довери: „Дарина обичам да я гледам, а за теб - да си мисля.”
Никога не разбрах какво си мисли за мен Гинчето, но и аз обичах да гледам Дарина - такава петъчна, такава… с нарциси върху бюрото.
Обичах да гледам дори онази зелена пътническа чанта до бюрото й, с която в петък след работа тръгваше, а в понеделник сутрин се завръщаше.
И макар да се досещах за къде пътува, не знаех докъде ще стигне с това пътуване. И макар да се досещах за къде пътува, но не знаех до къде ще стигне с това пътуване.
Изпитвах към нея дълбоко съчувствие, но дните минаваха и нямаше никаква промяна, а Дарина беше любеща майка: клетка за папагалчето, колело с байраче, летни кънки със специални обувки.
Дарина купи най-хубавата чанта за първокласника си. С дните моята възхита започна да преминава в дълбоко съчувствие - навън топлият вятър лудуваше, трупаше цвят от липите върху перваза на прозореца.
Лятото отмина отпочинало по пейките в парка, октомври се срутваше от небето, а Дарина все така си пътуваше. „Животът ми е цял роман!”, въздишаше Дарина. Само да има кой да го опише.”
Права бе Дарина. Очевидно нямаше кой да го опише, затова пък, в един декемврийски петъчен следобед, станах свидетел на нещо, което ми се струваше като откъс от роман.
Отново бе зима, духаше, вееше, навяваше сняг по стъклата. В последния петък на декември, както винаги Дарина дойде с онази зелена чанта и целият ден, в очакване да звънне телефонът, стоя разсеяно до бюрото, клатейки крак върху крак, подпряла глава на ръката си. Гинчето я гледаше скришом, после съсредоточено навеждаше глава над компютъра.
Към края на деня Дарина престана да клати крак върху крак, решително вдигна слушалката и с треперещ пръст набра номер: „Захарче, нека баба те облече топличко и ела при мама. Ще купим аквариум за рибките - каза с вял глас тя. - Не забравяй шалчето около врата, заради гърленцето.”
Навън наистина беше студено, вече се здрачаваше, но улиците гъмжаха от предпразнични хора, тръгнали да пазарят за Коледа. Лъскави гирлянди се оплитаха в падащия ситен сняг, в бляновете и надеждите на хората.
Явно Дарина нямаше да пътува. Спомням си, когато влезе детето, ръкавичките му бяха покрити с искрящ скреж. Почти бяхме приключили работа, дори Гинчето си беше тръгнала. Още от вратата Дарина нежно обгърна детето, целуна го и поемайки си рязко дъх, каза:
- А сега, да тръгваме. Ще купим най-хубавия аквариум за рибките на захарчето.
- Да, да, да! - заскача щастливо детето. - Моите рибки ще плуват вече в аквариум.
И докато обясняваше още нещо за рибките, телефонът иззвъня. Тъкмо този звън отне радостта на детето. Дарина тутакси вдигна слушалката.
Чувах как диша на пресекулки, шепот и пак дишане на пресекулки. Поставяйки слушалката върху вилката, Дарина се огледа с искрящи очи, беше страшно възбудена.
Притисна с ръка устните си, като че да овладее радостта - в ушите й сякаш кънтяха тържествени камбани, очите й съзираха пътя, който водеше до любовта.
С необяснимо чувство на ужас се отдръпнах от прозореца. Като че сама изпитах вълнението. Все още притискайки устни, Дарина погледна към детето, свали ръка и проговори:
- Е, захарче, налага се мама да замине. Рибките ще трябва да поплуват още няколко дни в буркана.
Често съм се питала, какво ли си е мислела Дарина, докато поставяше върху бюрото онази зелена чанта. Сигурно, как ли ще се чувства в коледната нощ детето без нея и в същото време, ще бъде ли тя щастлива без детето.
А може би, обзета от радостта на пътуването, нищо не си е мислела. Когато вече бях сигурна, че пълното недоумение в погледа на детето ще я възпре, че дори въздухът ще избухне от напрежение, детето пристъпи и с пронизващ глас се вкопчи в чантата.
- Но ти ми обеща! Нали ми обеща?
Дарина вдигна ръка, като че да удари детето, но отново я постави на устните си.
Мъчителният миг трептеше от напрежение. Сега детето бе с гръб към мен и не виждах лицето му. Най-сетне Дарина като че взе някакво решение. Тялото й се поотпусна.
Казах си: няма да замине. Както и да е. Тя успя да се овладее. Свали ръка, рязко издърпа чантата от детето и бързо излезе - всички пътища водеха до любимия, всички ветрища го прославяха, тръбяха името му: „Красив роман е любовта…”
Има мигове на пълна задушаваща тишина. Детето прилежно омота шалчето около вратлето, та да не се възпали гърленцето, дотътри се до вратата и мълчаливо излезе.
Затворих очи. Навън сигурно бе започнало да осъзнава какво се бе случило. Всичко бе така ужасяващо, та ми се щеше да вярвам, че не е било, но когато отворих очи, видях върху бюрото ръкавичките на детето.
