Банко П. Банков

Колегата Дочо Калчев беше типичен случай на обгрижване, как се отглежда интелигенция, която да обслужва политиката на управляваща работническа класа. Беше приет без конкурс в инженерна специалност, след година обучение в работнически факултет. Не ще да е бил без данни, старал се бе според възможностите си. Дипломиран за инженер, бяха го определили за аспирант във Воронеж, по технология и механизация на панелно производство. Върнал с присъдена степен и не нагазил сред изкопи, хоп - видял се бе асистент в строителния факултет, като кандидат на науките. Че след година - старши асистент, партиен секретар на низовата организация, доцент, една професура му оставаше, за нея му пазеха място.

Покрай всички процедури и обгрижвания за да расте по-бързо в науката, новозачисленият столичанин беше останал ерген. Оглеждаше се за подходяща кандидатка, по неговата терминология - мома за омъжване; и да е осигурена с жилище.

Дочо работеше кабинет до кабинет с Алеко Станчев. Алеко беше ентусиазиран младши асистент и той - ашладисан софиянец. Безпартиен, пътеката му в науката беше къде по-стръмна; но беше изпреварил Калчев със семейство и кърмаче. Като семеен, колегиално помагаше на Калчев да се уреди със съпруга и стряха.

Хартисалият ерген не дремеше и той, оглеждаше се пъргаво за добро място. Дочо беше невисок, възширок под кръста и червендалест, на поглед - наивее. Казано по-взискателно -  почти простее. Което не му пречеше да търси перспективни познанства било с жилищно осигурени софиянки - коренячки, или с кандидатки, обитаващи по комплексите. Тук и там го канеха, някъде сам се дореждаше за сгледа у попрехвърлила възраст госпожици или вчерашни гимназистки. Канеше Алеко Станчев със себе си за компания, да се похвали с връзки и за странично второ мнение. Шапка да му свалиш на ергена-рабфаковец!

Първата кандидатка, у която отведе Алеко на гости, беше Рени Хаджитодорова. Хаджитодорови бяха софиянци трето поколение, с апартамент на „Стамболийски” (престижната някогашна „Клементинска”), на пресечка от площад „Света Неделя”, по новому - „Ленин”. Довоенната жилищна кооперация беше облицована с осаждени варовикови плочки, изрешетени от бомбени осколки, със скърцащ асансьор Шиндлер и хамбарести апартаменти.

Потомката на хаджиите Тодорови, Рени, беше височка, между трийсет и четирийсет, поувяхнала в лице, облечена като за гости - с комплект блуза и жилетка. Баща й, в износен костюм, с вратовръзка вързана на крив възел, побърза да здрависа гостите. Не пропусна да се похвали, извади изрезка от пожълтял вестник, където се съобщаваше - дъшеря му, пианистка, е наградена с поощрение в първо общобългарско състезание за певци и инструменталисти. Сега е корепетиторка към хора на слепите.

Поощрената пианистка поддържаше разговора с неутрални „нали?” и „така ли?”, потвърждаващи мнения на гостенина. Майката, белкоса, с предпазливи движения по причина на ставни болежки, почерпи с домашно сладко от зелени доматчета. Дочо глаголстваше за катедрени новости; във факултета ще строят жилищна кооперация за преподаватели, намекна, семейни колеги ще са с предимство. Предстои конкурс за професура, като кандидат с научна степен ще подаде документи.

Дошлият на дискретна сгледа рабфаковец похвали сладкото от доматчета, майката на пианистката обясни тънкости за варенето, плодчетата трябва да са накиснати в пепелна вода. На тръгване церемонно го поканиха пак да се обажда, Дочо обеща - за в близко време, без да уточни кога.

На излизане, докато слизаха по стълбише, слабо осветено откъм вътрешна шахта, Дочо предполагаше колко от стаите в апартамента гледат към булеварда и колко - към вътрешния двор, довоенните  апартаменти са строени широки. И че Рени е добра душа, но е поизтървала влака за мъжене, личат й годините. Но пък брат й е приведен зет, пианистката няма да дели един ден с него апартамента. Та познанството си струва.

………………….

Следващата Дочова кандидатка, Таня, предлагаше подслон за жених във ведомствен партерен апартамент, в кооперация на периферен булевард. Баща й, пенсиониран полковник, доработвал като нощна охрана. Майка й  била деловодителка в Подуенския съвет.

Кандидатката беше спукала пищялна кост малко над глезена. Лежеше облегната на две възглавници, протегнала гипсиран крак върху атлазен юрган, цвят старо злато, тигелиран на ромбчета. С коса ондулирана на ситно, с гледано лице под крем и пудра,  двойна гуша и герданче от розовеещи  перли. Придърпваше към брадичката си нощница с яка на басти, извиняваше се, заради вида си - неглиже. Неглиже, ама като за пред гостенин.

Дочо я разпитваше как си е докарала белята, след колко време ще свалят гипсовия ботуш. Сподели какво е препоръчително, за да зарасте бързо косттта; осведоми се доволен ли е баща й от възнаграждението като охранител, какъв е наемът за ведомствения им апартамент. Таня пък се похвали, че доизплащат ведомственото жилище на общината, до два месеца ще получат акт за собственост. Поинтересува се как върви работата на Дочо в института, още ли е доцент, покани го пак да се обажда.

На излизане Дочо сподели, Таня е прибрано момиче, ех, въздебелшка за годините си и попревзета. И на баща й - дай му да нарежда, като да е още под пагон. Но пък случи ли се да седнеш на трапеза у тях, майка й ще те нахрани - да си оближеш пръстите.

…………………

Така Алеко, неофициален сватовник, се почувства сведущ и той да представи на кандидат-жениха добро момиче за омъжване. Науми да срещне Дочо със сестрата на бивш свой съквартирант, вифаджията Пламен. Познанството му с Пламен беше отделна история, която се засича с разказваната тук.

Три години Алеко Станчев бе работил по разпределение на национални строежи, опита от меда и жилото на професията. Гази в разкопани ниви, студува на нощни дежурства, дотъкмява надници на помаци-бетонджии и изкопчии. Квартирува по бараки във временни  селища, братими се на разпивки с работници и техници, но виждаше живота си отвъд техния. Улучи шанс и се яви на конкурс, постъпи за асистент в катедра към столичния институт, където бе следвал.

Докато уреди жителство, кварира за семейство и прибере в столицата приятелката си от провинцията, приюти се в студентска квартира в ъглова кооперация на „Гурко”, в стил модерн. Хазяите бяха резервирани към властта, коментираха я под сурдинка, да не ги чуят квартирантите, официално се стараеха да минат за лоялни отечественофронтовци.

За година и половина на второто легло срещу асистента се изредиха трима студенти за съквартиранти. Поредният беше от Шабла, второкурсник вифаджия. Дребен, грам излишен по него няма, кроен като за изпити и зачоти по атлетика и гимнастика. Бе се препънал на баскетбол, как иначе с неговите метър и шейсет и два на бой…

Озорила го бе и анатомията, пък за физиология - да не говорим, два пъти го къса запъната доцентка. Колко благословии на ум трябва да е отнесла, но не й се отразяваха; бездетна мома, амбициозна за двама. Хабилитира се за професорка, оглави катедрата, та покрай повишението й съквартирантът-шабленец се промуши с тройка на поправителен. Той имаше по-голяма сестра, следваше зъболекарство, за разлика от него - отличничка, живееше в студентско общежитие. Хвалеше се с нея, освен петица и шестица, друга бележка не знае..

Шабленецът Стамен беше щедра душа, замръкнеше ли с колеги на купон по драгалевски вили, оставяше талона си за вечеря на съквартиранта-асистент. Във вифаджийския стол на „Графа”, вместо кокаляви мазни яхнии, редуваха пържоли и шницели; и към десерта добавяха кисело мляко със супена лъжица конфитюр.

Неразлъчен Стаменов приятел и колега в тренировки, летни лагери и зубкане преди озорващи изпити беше Бойлера. Главест, як като вол и печен да вкарва в креват вироглави колежки от групата.

Терзан от почитание и прямодушна ревност спрямо Бойлера, шабленецът коментираше респектиран способностите му; във върхови моменти поредната бойлерова партньорка се провиквала шепнешката: „Ау, обичам те!” Дребният бъдещ учител, а защо не и треньор, въжделееше за изяви като на Бойлера. Та един зимен петък намигна на съквартиранта и многозначително предупреди:

- Мъжки, в неделя ще ми трябва терен. Намери начин да се чупиш до пет-шест часа следобед.

Ха сега!

За късмет на Алеко, от институтския профсъюз се натягаха с мероприятия преди отчетно-изборна конференция. Разгласиха неделен снежен излет до Боровец. Който не е затягал ски на краката си, може да наеме шейна от хотелски гардероб, да разгледа двореца Царска Бистрица или да се вдигна с кабинков лифт до Ястребец, от там се виждал връх Мусала.

Алеко се записа за излета с мълчаливо недоволство, да му се не знаят изцепките на съквартиранта, но и от съпричастност - рано-късно вифаджията трябва да се кръсти в мъжкото поприще.

Асистентът бе се качвал на самоделни ски единствен път в живота си, хързулна се на дъги от бъчва по стръмен, заледен тротор. Захлупи се върху електрически стълб, разклати зъб и си разкървави колената под груб шаечен клин. Та оттогава, станеше ли дума за ски, обясняваха ли колеги тънкости в абфарта и християниите, махваше с ръка,  без него.

В мразовита неделя, с неизкушени от скиорство  колеги и пишещи дисертации госпожици, асистентът уплътни часове в музея-дворец Бистрица. Разходиха се из парка, разгледаха импровизираната картинна галерия с владетелско родословно дърво, представящо във вековете корените на Кобургския и Орлеанския род. Минаха през облицования в потъмняла ламперия кабинет на Фердинанд, приемния салон и параклиса.

Докато семейни колеги спускаха децата си с шейни под наем по любителска писта, Алеко се изкачи с лифт до горната Ястребска станция. Размита пролука в мъглата откри за минута метеорологичната станция, кацнала върху скалистия, гол хълбок на Мусала. Накрая излетниците убиха времето до връщане в изстиваща чайна.

Към шест часа вечерта служебният автобус изсипа екскурзиантите, брали студ по снежните урви на Боровец, в двора на института. Станчев бързаше да се прибере, представяше си как сваля боцкащия клин и пуловер, протяга ръце над уютно бумтяща печка. В квартирата натисна нетърпеливо дръжката на вратата, ама какво става, заяжда ли? Раздруса я, заключено е, иззад вратата се дочу дрезгавия шепот на Стамен, „съквартирант, теренът ми трябва за още час-два, сгъни се някъде”.

Твоята мамка, не ти ли стигна цял ден да се оправиш, къде да се сгъвам в неделя вечер, в зимна София? Алеко наруга ВИФ, съквртиранта и мераците му на ум и на глас, докато се оглеждаше за светеща витрина на заведение по пустеещи улици. Приюти се на последна прожекция в кино „Култура” на площад „Славейков”; по мигащ екран се редуваха документални късометражки, докато той придремваше и мижешком поглеждаше часовника си, навъртя ли се час отсрочка.

Прибира се напушен, прекоси троснат тъмния хол, хазяите са си легнали, посегна към дръжката на вратата - отново ядец, заключено. А-а, този път да ги нямаме! Задруса дръжката, ще изкърти ключалката, отвътре се превъртя ключ. Стамен полуоткрехва вратата и пришепна, без да пали лампата: „Ти лягай, щото аз такова, да се доооправя с гостенката”. А бе левак, да ти се не знае гостенката, като за цял ден не си я оправил, отсега нататък ли? Моженето ти - хлапашко, пък, инатът - вифаджийски.

Алеко се съблече как-как в тъмното, намести се под завивката, ама спането - на пресекулки. Ту се отнасяше в безволев, несвързан сън, ту го сепваше скърцане на отсрещния креват, слушаше шепот, кандърми и откази. Та така, трябва да е било към зазоряване, най-сетне след учестено скрибуцане и дълбок въздъх, се дочу гласът на задремващия съквартирант: „Момиче, как ти беше името на теб?”

Сега най-сетне Алеко, псувайки на ум инатливата психика и моторика на съквартиранта-вифаджия, се отпусна и заспа дълбоко. Така и не видя  гостенката, за чието име шабленецът все пак бе се сетил да попита.

………………

Та с отговорност на стъпил върху семейната черга, с претенции на съпруг и баща, и с грижа за колега, който се озърта кой праг да прекрачи, Алеко покани Дочо на глътка и кафе в квартирата. Подчерта, че е поканил също свой приятел, Стамен, вифаджия от Шабла и сестра му, приятна  стоматоложка, на която предстои дипломиране.

Пред Стамен пък, нагърбващият се с ролята на сват, обясни, че ще запознае сестра му с колега, вече хабилитиран, който се оглежда за брак с момиче, което да е с професия. Алеко добронамерено преиначи как Дочо преценява предимствата на кандидатките.

В уречената събота още от обяд се заеха с жена си да подредят хамбарестата квартира. Наемаха стая в софийско предградие, подът - измазан с глина и застлан с черга, еднокатния прозорец - с разсъхнати дървени черчевета, от тавана виси гола крушка. Но пък кривата вътрешна стена се облягаше върху пещта на квартална фурна, в зимни дни откъм стената лъха на топло. Завеса върху релса, закована на тавана, делеше хамбарестата стая  на кът за спане и всекидневна, с клатеща се кръгла масичка, четири разешени табуретки и кухненски стол. За почерпка Алековата жена опече реване по рецепта от списание, намаза го с прецедено и подсладено кисело мляко. Шестмесечното бебе-момченце преоблякоха в сини ританки, настаниха го, заобиколено с възглавници, на леглото зад полудръпнатата завеса. Представа за утрешен ден, в който да прекрачи колегата.

Първи пристигна кандидатът за женене, десетина минути след него -  съквартирантът-вифаджия  и сестра му, стоматоложката. Нисичка и смугла, подсригана гарсонски, с тънка батистена блузка насред декември и в официално костюмче, засмяна несигурно. Алеко ги представи с препоръчителни думи  на подранилия гостенин, придърпа табуретки, да ги настани около клатещата се масичка. Жена му закрепи пред всеки чинийка и кафеена чашка, извади от шкафа гарнираната с цедено мляко пита-реване.

Дочо, с подфундени бузи, поогледа преценяващо кандидатката,  разговорът все още не тръгваше, тримата изчакваха кой ще подаде дума и за какво. Домакините запълниха паузата, като оживено изкоментираха времето. Дочо са размърда, прочисти гърло, през каква ли тема за разговор се канеше да надникне в материалното и професионално битие на представената госпожица?

Ако Алеко беше знаел каква ще я забърка!

Рабфаковецът отмести кухненския стол, върху който бе настанен, стана и избърбори, имал неотложен ангажимент, та пожелава приятно гостуване. Измъкна се разбързан, сякаш някой се канеше на часа да го подкара към гражданския отдел в съвета. Ега си дънера недодялан!

Бузите на гостенката пламнаха, очите й се насълзиха, наведе глава, аха да се разхълца, брат й я утешаваше „Недке, Недке, недей така!”, изгледа домакина наежено, ама нарочно ли Алеко ги е срещнал с грубиян, който да подиграе сестра му…

Как да се оправдава Алеко? Беше му чогло заради момичето, беше го яд заради селяшката пресметливост на колегата; бе, не ти е допаднала кандидатката от пръв поглед, ми от възпитание се престори на заинтересован, изтърпи половин час приказка.

Домакинът преглъщаше негодуването си, гневеше се на  суетата си, ще множи света със съпружески двойки! Той и жена му заподхващаха разговор на посоки, за Калиакра, през отминалото лято бяха обиколили северното крайбрежие; за Камен бряг, за мидената ферма и ресторанта „Дупката”, за двореца на румънската кралица Мария…

………………………

След това провалено сватовство Алеко сума време се разминаваше вкиснат с Дочо, избягваше взимане-даване с него. Не се видя и чу повече и със съквартиранта от ВИФ и сестра му. Дано животът им да бе се подредил някак, какво толкова бе се случило.

Но беше гузен, бе обидил до сълзи без да ще нисичка госпожица, подстригана гарсонски и засмяна несигурно. Длъжен е бил да прецени с кого я кани на среща, за какво се оглежда женихът. Да му се не знае на сметките и подозрителността, които са щракали в главата на този уж стъпил яко на земята рабфаковец, обгрижван от работническата власт.

Алеко си измисляше оправдания, природата е подсказала: кандидатът да почука на момината врата, да си поиска. А жената да прецени и каже да или да измисли възпитан отказ. Ама чукащият бе се паникьосал още преди да почука на вратата. Какво имаше да се чуди на Дочовото стъписване, преди век и нещо Гогол беше предупредил в комедията „Женитба” за подобни стъписващи се юнаци.

Дочо продължи да се озърта за подходяща партньорка, чу се, сключил брак с аптекарка, на третия ден се разделили, бракът бил неконсумиран. Ама да се отчае или стресира - не! От всичките му поредни кандидатки най-правилна се оказала гимназистка в последен  клас, на име Точка, с тристаен апартамент на площад „Света Неделя” и със сънаследници по-голяма сестра и брат. Жилищна площ - пренаселена, че и отгоре. Не ща да беше заради квартирната площ, гимназистката го заплеснала с думи, думите са сладка отрова.

С нея живяха щастливо вторачени един в друг, да им завидиш. Родиха им се две момчета, апартаментът на баба Неделя се пукаше по шевовете. Продадоха го, криво ляво се разделиха с Точкините сестра и брат, купиха самостоятелно жилище в Овча купел. Тя кога работила, кога - не, в пункт за вестници, в химическо чистене, лелка в детски ясли. Дочовата заплата - професорска, криво-ляво стигаше. Растящите момчета му докараха всички главоболия, които един тийнейджър може да причини на родителите си. В училище едва бутаха, Дочо тропа на сума врати докато измоли гимназиална диплома за големия, малкия го регистрираха в педагогическа стая заради дребни кражби, че и по-едри, пропуши трева, и гълташе хапчета.

Големият, осемнайсетгодишен, доведе вкъщи за снаха разведена булка десетина години по-голяма от него, с тригодишно дете; безработна, недовършила сестрински техникум. Дочо се блъскаше да й търси учебници, да й урежда с ходатайства повторни и потретени явявания на изпит.

Пенсионира се, търсеше връзки да се врежда в експертизи за разследване на строителни аварии, да подписва протоколи като контролен инженер, да поеме малоотговорни проекти за фамилни жилища. Правеше пропуски, случиха се аварии по обекти, легализирани за изпълнение с негов подпис. Попълзя мълва, че е некомпетентен, ангажираха го все по-рядко. Идваше да се обажда по телефона и да си предлага услугите от бившия си кабинет, за сметка на университета. Вече не дочуваше, през стената Алеко долавяше как при разговор бърза да се представи на висок глас, „ало, а-а, тук на телефона професор Калчев ….”  , търсеше ангажименти.

Битови сметки, прехрана, дългове на синовете, за всичко - той.  Слухтеше за намаления, обикаляше да пазарува евтино в магазини по крайни квартали. Засече ли се с Алеко по коридорите в Института, питаше как сте вкъщи, децата, съпругата; и ще поиска пари на заем, не кой знае колко, десетина лева. Та не иде да му откажеш.

Което е истина, ден-два след дата за получаване на пенсии звънеше пак на Алековата врата и връщаше заема. А след това гузно измолваше нов. За всичкото време веднъж не се оплака от синове-нехранимайковци, от безработна снаха и доведен внук. От живота въобще.

Пък споменеше ли жена си, заплесната усмивка, чак наивна цъфваше на бузестото му, червендалесто лице. За него беше си останала гимназистката, разтуптяла ергенското му сърце, изместила конкурентките - пианистката с апартамент на „Клементинска”, щерката на пенсионирания полковник, доработващ като нощна охрана.

В  живота за всеки има отреден точния спътник, от теб зависи дали ще прогледаш за него.