Петър Хаджинаков

Поредната, седма по ред, стихосбирка на поета Иван Енчев „Слънчев екот” е на Издателска къща „Българска книжница” /С. 2021 г., редактор Йордан Атанасов/. Тя съдържа две поеми /„Небесна детелина” и „Преход”/ и точно осемдесет и пет стихотворения с родолюбив патриотичен стил в битово-етнографска модулация, обединени в седем цикъла по дванадесет стихотворения. Уводно е изповедно-интроспективното откровение „Землянин”:

„Съдбата ми е строга. Всеки ден е светлотворен:
веднъж е той като арена, други път като завеса -
така се радвам, падам, страдам и летя отново. ”

Именно азбучната поетика и естетика на творческия самобитен и колоритен натюрел на автора Иван Енчев експонира идейно-тематичните му търсения във всички емоционално-проблемно конструирани лирически цикли: „Делници”, „Друмници”, „Раздумници”, „Драговници”, „Празници”, „Горещници” и „Сребърно зимовище”.

Енциклопедичната природа на този писател от българския Юг /живеещ в Хасково, дългогодишен редактор в емблематичния вестник „Шипка”/, го изявява с разностранно амплоа като белетрист, публицист, кинодраматург, поет и автор на оригинална лирика за деца.

Отличен е с две престижни национални литературни награди за белетристика: „Георги Караславов”/2010/ и „Александър Паскалев”/2008/. През 2022 г. Иван Енчев спечели и награда в конкурса за патриотичен разказ на СБП „Дядо Йоцо гледа”, доказвайки майсторство в полето на Словото.

Това е логично следствие на половинвековното му активно творческо присъствие и неговите двадесет и пет книги: поезия, проза, публицистика, литературна критика.

Запомнящи се в своята самобитност са проблемно-тематичните му търсения, свързани с тракийската тематика и историческите превратности по кръстопътните български земи, превъплътени в нашумелите през 90-те години повести и исторически хроники „Хоро сред пламъци”/1984/, „Кървав пелин” /1988/, „Чедата на Тракия” /1992/, последвани от романите „Бавен огън” /2006/, „Кървав пелин” /2008/, „Труден сезон” /2010/ и др.

И в стихосбирката „Слънчев екот” поетът Иван Енчев е апологет на отрудения празничен делник, на предметно-сетивната и визуално-пластична до конкретика на детайлите си лирика. Той владее достатъчно добре, професионално /до нивото на версификаторство/ техниките на класическия стихотворен изказ и на свободния, асиметричен ритъм.

Винаги експонира в епицентъра на търсенията си актуални и значими обществено-икономически, политически и социално-духовни проблеми. В арсенала от изразните му средства все по-често доминират алегорията, алюзията, иносказателната метафоричност, индиректната сугестия като модерен тип поетически изказ, който Томас Елиът нарече „обективен корелатив”.

Впечатляващи и запомнящи се текстове са „Глобус”, „Бежанци”, „Горчива среща”, „Разбуда”, „Богородично хоро”. Те са своеобразна хроника на родната ни действителност през последните години. Една трудна, спорна, противоречива и почти безнадеждна в перспективите си действителност, която сама за себе си не предлага решения на трудните казуси, а единствено и само задава въпроси с голяма тежест и проблематичност.

С отлично владеене на класическото стихосложение, но предпочитащ свободния стих като възможност за изказ, авторът се стреми към ефектни житейско-практически, морално-естетически, философско-екзистенциални обобщения и често натоварва смислово поантата на лирическия текст с тази функция.

С изострена чувствителност за актуалните теми на съвременността /днес, сега и тук/, с ярко изразена гражданска позиция, отстояващ патриотичните идеи, теми и мотиви. Той увековечава родните паметни места и символи на нашата история като жива памет.

Иван Енчев е един от най-ярките представители на региона на българския Юг, представително лице на писателската група на град Хасково: Иван Николов, Петър Василев, Симеон Стоянов, Ели Видева, Мина Карагьозова, Петър Ванчев и др.

Към тях се прибавят и добрите приятели, колеги и събратя по перо от съседния Димитровград, с който оформят в регионален план творческия, демографски ареал на екзотичния Юг: Атанас Капралов, Петко Каневски, Ангел Ников, Демир Демирев, Кръстьо Кръстев, Николай Ганчев и др.

Всъщност Иван Енчев бе от редовните участници в литературния конкурс „Доброслов” в десетгодишния му „златен” период между 2002 и 2014 година. Това беше един наистина безпрецедентен и без аналог в съвременната ни литература празник, превърнал се в своеобразна творческа лаборатория.

От неговите знаменателни едногодишни издания се проявиха активно Георги Ангелов, Николай Дялков, Йордан Пеев, Ваня Душева и др.

Плодотворно бе и солидарното присъствие, благородния алтруизъм, вдъхновение и емпатията на Петър Анастасов, Таньо Клисуров, Петър Василев и др. Това бяха едни неповторими в романтиката и извисеността си, невероятни, щастливи есенни дни на творчески подем и елитарна продуктивност.

С участието си в конкурса Иван Енчев почти винаги бе отличаван с награда от журито. Активността му в дискусиите и конферентните разговори бе ползотворна. По щастлива игра на съдбата сме бивали заедно и на творчески срещи в Злато поле, Димитровград, „Южна пролет” в Хасково, Стара Загора, Кърджали, където винаги ефективността на присъствието е впечатляваща.

Не трябва да се забравя и оригиналната стихосбирка на Иван Енчев за най-малките „Как кълвачът гали” /ИК „Отечество”, 1987/. Тя създаде много позитивни критически отзиви и апология на поетическото майсторство на автора в полето на изящната словесност за деца…

В сборника „Слънчев екот” е въплътен един от основните, водещи мотиви в поетическото творчество на Иван Енчев, патриотизмът, родолюбивият културен туризъм и полета на присъствие: „Тракийско светилище”, „Планина”, „Орех от Балкана”, „Ливада”, „Бял романс”.

Впечатляват с универсалността на внушенията си стихотворенията от цикъла „Празници”, в които архетипното, носталгично начало се съчетава органически с модерността на съвременните модели на мислене и поведение. Това значи, че в него следва да се търсят закономерности в развитие на проблемно-тематичното ядро, композиционното единство, дори сюжета.

Генеративна, доминираща тема в цикъла „Празници” е многократността на вероятното и възможното, универсализацията на видимия и въобще конкретния свят, времето по часовник, т. е. астрономическото.

В неговия календар от делници и празници са инплантирани и всички възможни човешки страсти, желания, болки, стремежи, мечтания, присъствие на духа и тялото в хронотопа на екзистенциалното присъствие и промяната.

Поетическият субект се освобождава от конкретния миг и конкретното отношение, за да не се наруши илюзията за универсалното, конкретното да бъде не единствено и само конкретно, а възможно, т. е. повторяемо в многократна цикличност.

Темата за празниците, като своеобразен повод за интроспективна равносметка, транспонирането на онези състояния, в които човек, опознал детайлно света и неговите многообразни „черно-бели” прояви, неистово желае да се идентифицира и слее органически с неговата универсалност.

Поетът поддържа непрестанно оптимизма, верността и надеждата в определени и константни във времето житейски начала: първоизворът на живота, закодиран в изконните азбучни ориентири и контрапункти на съществуването.

Тук са родният край и бащината къща, патриархално-идиличните ритуали по празници и делници, детството и незавършените романтични игри, училището.

Тук е силната историческа памет за род и родова принадлежност, възпитанието като пример за подражание между поколенията във времето.

Всички символи на това доминиращо автобиографично начало, своеобразна летопис на една лична съдба, в която винаги прозират промяната и началото, са изразени в пластичните детайли, натурални и органични, но често и твърде стилизирани.

Това са бързоногият кон по Тодоровден, най-често вариращ символ, надбягването като едно устремено време; домашният бряст в двора на къщата.

Това е бистрата кладенчова вода и ведрото като еманация на жаждата в юлския пек и жегата на „попътното лято”; купите дъхащо на сласт сено. Все символи-впечатления от живия живот, опори на житейския път.

Тези начала звучат полифонично и в сложните, противоречиви измерения на настоящето, те са майсторски изразени в запомнящи се текстове като: „Извор”, „Хармония”, „Хубав ден се случи”, „Късмет”, „Родино моя” „Извисяване”, „Люлка” в цикъла „Горещници”. И не само там.

Колко болка и носталгия по отминаващата младост и притъпената човешка сетивност в старците с „душа на дете” звучат в тези откровения и колко упование и надежда в смисъла на „отвъдния живот” внушават тези изповеди!

Много впечатляващо като поетика и естетика е стихотворението „Гергьовден”, аналогично като стил и идейно-тематични внушения на „Люлка”.

Старостта е нерадост и въпреки всички емоции, страсти, любови, приятелства, вражди, в „залеза на есенните преброени дни” времето унифицира всичко и в хронологията и семантичната логика на фатално-апокалиптично „обратно броене”.

Апологията на Природата като естетически и етичен/аксиологически феномен е ярко изразена в третия цикъл от тази оригинална стихосбирка „Раздумници”.

Под формата на вид „епистоларни впечатления”, авторът изпраща до читателя си впечатления от различни дивни и прелестни кътчета на обичаната неистово до екстаз България /„Родино моя”/.

Красотата на екзалтацията дават нестандартни естетически резултати в текстовете „Тракийско светилище”, „Богородично хоро”, „Срещу Спасовден”, „Край реката”, „Пъртина”, „Зимуване” и др.

Този лирически сборник има антологичен характер, като еволюцията в поетиката и естетиката на поета от дебютната му стихосбирка „Хубав ден се случи” /1977/, през „Попътно лято” /1989/ до „Слънчев екот” /2021/ е наистина забележителна.

Тук той насища текстовете си с притчово-алегорични метафори, иносказания, метонимични параболи, за да реши естетическия алгоритъм с поанта във финалната част от структурата на творбите си, издържани предимно в свободно стихосложение:

„Аз вкусих от меда на есенния чар:
и днес към зимната пързалка крача
по пътища от всякъде за всякъде!
Щастлив съм с най-големия късмет,
та иде ми да шепна всяка заран:
„Господи, благодаря за тоз подарък!”
/„Подарък”/

Колоритните природни ескизи, екзотиката на етнографско-фолклорните постижения, историко-демографските описания, патриотично-възвишената апология на българщината и българското, са поставени на пиедестала на легендарно-извисеното, възвишено-апологично и възторжено-патетично начало.

С най-добрите си творби поезията на Иван Енчев е с приносен характер в съвременната българска литература. Всъщност повечето от темите, идеите и мотивите в тази силна и впечатляваща, актуална поезия се срещат и в белетристичните му творби в романовия цикъл от поредицата „Балканско огнище”: „Злато и чакъл” /2012/, „Окото на залеза”/2017/, „Лунният мост”/2020/ и др.