Георги Ганев

***

Приижда зимата. Дъждът
се заледява първо във сърцето ми.
За да се стопля, тръгна ли на път,
аз призовавам слънцето в ръцете ти.

Излиза от устата ми дъхът,
а името ти е висулка лед.
И все пак с мен си - в лявата ми гръд,
макар да съм без тебе, Джулиет…

03.01.2012 г., Пловдив

В 5:00

Какво правиш с твоето тяло
в пет часа сутринта?
Виждам го как изгрява бяло
изпод индигото на нощта.

Този толкова тих отпечатък
ме вълнува необяснимо.
Свети в пътя ми по-нататък,
звънва в прозата като рима.

Тази равна житейска проза -
прекосявам я от години.
Ужким аз вървя в коловоза,
а пък той през мене е минал,

а пък той почти ме е смачкал
и обсебил докрай, изцяло.
Ала ето, поредна крачка -
и се блъскам в твоето тяло.

Не реално, а в мисълта си.
В пет часа, за да бъдем точни.
Този ранен час тъй е късен,
но животът май пак започва.

Идва утрото, звънва бяло
и пронизва ме с лист откършен.
Какво правиш с твоето тяло?
А с душата ми
какви ги вършиш?

ОНЕМЯВАНЕ

Какво общуване! Ти шепнеш с пръсти,
додето галиш масата смутено.
Разбрал съм: немите са най-чевръсти
с ръцете си.
Нима загубваш говор с мене?

Аз зная: всичко можеш да ми кажеш
чрез тайния език на тишината звънка,
чрез думите кафяви на погледа ти влажен,
изречени от миглите ти тънки.

Но говори - аз искам да те слушам трепетен.
Когато ми приказваш - без да знаеш, пееш.
И лека, и прегърната от нотите на шепота,
душата ми танцува, додето онемее.

И значи, аз съм този, щастливо онемелият.
И трябва да приучвам на говор свойте пръсти.
Но, слава богу, устните достатъчно са смели,
за да общуват с твоите в една целувка дръзка.

***

Боже мой, още я гледам
с най-мъжките си очи.
Все едно съм онзи - съседа,
който влюбен е, но мълчи.

И когато приижда мракът
и нощта го притисне даже -
Боже мой, още я чакам
„лека нощ” да ми каже.

Тя е млада, безумно свежа.
Със божествена кожа.
Боже мой, да отбележа:
сам наточвам й ножа,
който тя в мен забива
нежно и без да знае.
Боже мой, Боже мой - и отивам
право в рая.

***

Преодолявам се.
Ах, как е трудно -
като изкачване на Еверест.
Бях вчера с теб, а пак са будни
за тебе мислите ми днес.

Преодолявам се.
Ще се надмогна.
Виж, не снегът - самият аз блестя.
Ще се измъкна от капана огнен,
от бялата лавина на страстта.

Преодолявам се.
Ах, този преход -
препъвам се под тежест неизбежна.
Да я захвърля, ако беше дреха.
А то - любов.
Отчаяна.
И нежна.

Преодолявам се.
Със себе си се боря.
Сред този сняг не искам да загина.
Ако вървя без погледи нагоре,
ще се преодол-л-л-Лавина-а-а-а-а!

***

Искам да спя с душата ти.
Грях ли е?
Идвай, влетявай в шатъра -
яхнала

коня си, дръзкия вятър
отвързан.
Мълнии бляскат в косата ти
бързи.

Удряй с копита гърдите ми,
азиатско.
Да ме пронизват стрелите ти
сладко.

Аз ще те гледам усмихнато -
цялата.
Друг да ти люби до стихване
тялото.

Аз ще открадна душата ти
млада
и ще я вържа за шатъра -
за награда.

Няма със сълзи ръката ми
да трогнеш.
И ще налюбя душата ти.
Огнено.