Таньо Клисуров

Слово за Илко Капелев при гостуването му в Стара Загора

Приятели на поезията,

Днес ни гостува един автентичен, искрен и неподправен поет от приятелския град Ямбол - Илко Капелев. Поет с интересна и сложна съдба.

Поет, автор на забележителния роман „Сибирски дневник”, най-неподправената книга, която съм чел за западния руски Север, книга с чийто автобиографичен герой усетих и мразовитото денонощие на нефтонаходищата, и тежкия труд на риболовеца, и непознатия труд на изкормвача на трупи в най-голямата сибирска река Об.

Това е един свят, населен, както казва авторът, от северни шейни, елени и кучета, катери и реки, но най-вече с героични сърдечни хора, които носят в сърцата си любов, човешка щедрост и мълчалива готовност за подвиг.

Тази вечер Илко Капелев, който е автор и на няколко стихосбирки, ни представя своята най-нова поетична книга „Полет по време на буря”.

Веднага искам да кажа, че още заглавието на стихосбирката ни насочва към една от основните теми в нея: съпротивата срещу високомерието на силните, които се опитват да управляват живота ни, срещу човешкото лицемерие, срещу суровите препятствия, с които ни среща животът:

„Вие свято надувахте меховете с измислици,
ние тъжно ви слушахме - буболечки в тревата.”

Но това не е завинаги, поетът все пак запалва фенера на надеждата, закачен на небето.
Едно важно нещо трябва да се каже, когато сме зачели „Полет по време на буря”. Илко Капелев не измисля живота си, както правят мнозина драскачи днес.

Самият живот пише сценария на всичко онова, което Капелев превръща в запомняща се поезия. Поезия, която ни прави до такава степен съпричастни, че съпреживяваме наравно с автора й и възходите, и паденията, и победите, и загубите.

Книгата си Капелев разделя на няколко цикъла. Всеки цикъл не просто тематично се отделя от другите. Във всеки цикъл и чувството отчетливо се откроява.

Затова цялата книга се превръща в една не само тематична палитра, но и в една емоционална многоцветна картина.

Ето, в „Превъзмогване” предисловието звучи достатъчно насочващо: „Прославям топлите унти, ушанката, клина” и т.н. Ясно е, че тук ще става дума за Севера, където лирическият герой се готви да „смаже с плазма свирепите вълчи зъби”.

И тук надеждата не го напуска, защото противното би било равносилно на смърт:

„Божествен мраз - баща на ледовете.
Под нулата е петдесет и осем.
В скованите бради на боговете
животът ти сега виси на косъм.”

Победата над ледената смърт може да се постигне с умението точно да натиснеш клавишите на безкомпромисното време и да опъваш каишите като полярен елен.

И ако внезапно се скъсат тези каиши, то нека да бъде поне от дивата любов с една Татяна, жената от Севера, която единствено може да те разбере и да ти дари такава любов.

Вторият цикъл е назован „Звездобойна”. Тук Капелев се е освободил от класическата строфа. Това му дава възможност по-свободно да разгърне мисълта си, метафорите му да станат по-дръзки и неочаквани, без да бъдат самоцелни.

„В държавата на дявола - нощта -
като в утробата на бременна е тихо.”

Смъртта привидно отсъства, защото тя с катран налага нейде свойте рани. А музата отново тази нощ се е наела да бъде метреса на бездарието. Какви неочаквани, несрещани другаде метафори!

Те могат да се родят не само заради екпресивно напрегнатото съзнание на поета, но и заради жестоката и безпощадна природа. Поетът е наясно с трагизма, който носи дарбата му:

„Нощта носи камък в своята пазва
и аз мога да се окажа неин избраник.”

Но нека не си помисляме, че лирическият герой е безпомощен и примирен със съдбата си на страдалец, и победен. Това би било обидно за него. Той знае рецептата не просто за собственото си оцеляване, а за спасението на човека:

„Измисли си небе
и нарисувай на него звезди.
Нарисувай на него дървета.
Вярата
ще те отнесе на Горната синева.”

Сетне идва тематичното приземяване. Такива са стихотворенията: „Село”, „Селска проза”, „Моят син”, „Ахтопол”. Тук лирическата линия е по-мека, връзката между метафорите е по-плавна, по-спокойна. „Този път към звездите не е най-прекият, но е най-безопасният.”

Въобще Илко Капелев често използва метафори, свързани с небесните светила. Той има метафора „звезди от вятър” или друга за слънцето в чудесното стихотворение „Ахтопол”, в което тригодишният му син го пита:

„ - Тате, кой включи слънцето?
Нали тук няма ток!?”

А може ли да пропусне свободата, когато става дума за звезди и слънце? Капелев има своя представа за свободата. Често тя е преследвана религия, мираж, идеологиите са нейните вериги. Затова поетовото откритие е изненадващо, но оптимистично:

„Господи!
Никой не е виждал Свободата на живо.
Освен поетите…”

Поетите са длъжни да я пренесат през мрака до площадите. И да я донесат при хората.

Меката, по-лирична линия продължава и в следващия цикъл „Сияние”. Сиянието огрява още водещия куплет на цикъла:

„Мама
гребе боя от облаците
и боядисва селската ни къща в бяло.
И скоро селската ни къща
ще се превърне във кокиче…”

В този цикъл има едно разтърсващо стихотворение „Птицата, която убих”.
„С един изстрел сложих точка на нейния полет…” и по-нататък: …”Толкова е глупаво да бъдеш мъж с пушка, която няма за какво да използваш, освен да убиваш с нея птици…” Каква силна самоприсъда от поета.

Струва си в този цикъл човек да прочете „Писмо до музата” и „Самотно село”, в което въпросите на дошлия да прави репортаж журналист се разминават с въпросите на селския живот или стихотворението „Исторически пейзаж”, в което пропастта в собствената кръв на поета го кани на опасен танц.

Или още едно многопластово „Стихове, написани под сянката на слънцето”, в което из тъмнината изплуват бомбардировачи над Афганистан, над Ирак, над близнаците в Ню Йорк на 11 септември 2001-ва, над Мадрид и Лондон, заплатили с жертвите на мирните си граждани.

И страшната поанта:

После идват динозаврите.
Изтриват времето
с опашките си.
Изтриват бъдещето.”

Глобалната тревога на поета ни стряска и предупреждава.

Емблемата на следващия цикъл „Гравитация на чувствата са нежността, поемането на вината за общия грях, просветлението, което носи любовта - и кратката, и вечната.

„Защото ти си другото лице
на този глух и безпощаден свят…
Отровата на мен принадлежи -
аз бях за теб един покварен бог.”

Тук Капелев отново се връща при класическия стих, при римувания куплет, добре съзнавайки, колко по-подходяща е тази форма за изразяване на интимните чувства.

„Видях се с теб съвсем случайно.
Но не случайно срещнахме се с теб.
Към твоето сърце пътувах тайно.
И сякаш… през люлееща се степ.”

Капелев е художник, пестелив, пластичен, с малко замахвания на четката успява да ни нарисува картината и да вгради чувство в нея:

„Септември. Хълм. Стада на склона…
Залива златото степта.
Гнезда в оголените клони.
…Започва есента.”

За мен Илко Капелев е безспорен поет. Такъв поет не измисля стихотворенията си. Той ги създава така, че убеждава читателя: „Аз ги живея!”

Прелиствайки една след друга страниците на „Полет по време на буря”, не открих стих, от който да ме лъхне фалш, неискреност, творческо насилие над темата.

Стихотворенията ми внушаваха черти от характера на автора си.

И припомняйки си думите на Атанас Далчев, че родната ни литература има много таланти, но малко характери, считам, че Илко Капелев е не само творчески силен, но и силен човешки характер.

С това и самият Далчев вероятно би се съгласил.