Мюмюн Тахир

Елма бавно надигна чашата и отпи на малки глътки:

- Освен че се усложнява състоянието на щитовидната ми жлеза, развивам и пролапс на митралната клапа.

- А на народен език това означава?… - в желанието си да влезе в тон,  Ценко вдигна комично вежди.

Като разбра, че Елма е в болницата, веднага се разтича. След като завърши гимназия, той продължи образованието си във военното училище във Велико Търново… Доста години работи като военен из Елховските казарми. По-късно се пенсионира по болест и сега изкарва допълнително като охрана на болничната сграда. От колегите си разбра, че жена на име Елма е постъпила на лечение в болницата - сети се, че някога е имал съученичка от Момчилградската гимназия с такова име и реши  да я посети…

Жената внимателно остави чашата на масата, погледът й се зарея през прозореца. „Нищо и никакво стъкло - помисли си, - а те отделя от света и само светлината може да дойде безпрепятствено оттам, без портиерът да я върне, защото не спазва часа за посещение на болните…”

От високото - бяха я настанили на шестнайсетия етаж на многопрофилната болница за активно лечение - виждаше бухналите корони на дърветата в отсрещния парк, редките минувачи по алеите, един велосипедист с червена бейзболна шапка. Виждаше как децата пускат хвърчила на прегорялата поляна и гълчавата им стигаше до нея. Дълго се взира в тях с унесена усмивка, после меденото й лице се изостри.

- На народен език: порок на сърцето. И двете болести са придобити. Образуват се като бонус за хубав живот - загадъчно се усмихна и продължи:  - Често изпитвам пристъпи на страх и депресия. Когато получиш обиди от най-близките, това може и да те унищожи. Болестта идва с кон, а си тръгва с кола, ако изобщо си отива. Ето вече години се боря с нея. - обясни със сподавен глас Елма.

За миг съжали, че е толкова откровена с Ценко. Махна с ръка, сякаш прогони натежалата болка… Не се стараеше да прикрие мъката си - знаеше, че бледото й лице и тъмните кръгове под очите я издават…

- Не сме се виждали, откакто завършихме гимназия. Бяха хубави години! - поде Ценко.

Искаше да разведри болната си приятелка, която с ярко сините си очи, като мъниста против уроки, още като ученичка привличаха мъжките погледи.

- Младежки години. Чух, че си завършил военно училище. Поздравления! Сега какво работиш? - попита Елма.

- Пенсионирах се. Работя като охранител. Осъществявам пропускателния режим и контролирам влизането и излизането в болницата. Освен това следя за недопускане на кражби, злоупотреби и разхищения на болничното имущество…

- Отговаряш като истински военен - прекъсна го тя и още една загадъчна усмивка се появи на бледото й лице.

- Помниш ли как на слизане от хижа „Момчил” сутринта след абитуриентския бал каза, че искаш да следваш за детска учителка и да се занимаваш с деца-сираци? Къде е Имдат? Щяхте да се жените?! - продължи разговора Ценко.

- Помня, но… Всичко се случи през онова лято, когато с Имдат се прибрахме на село. Не знаех, че злото е по петите ми. То ме връхлетя и като вихрушка помете живота ми - отговори унило Елма и сълзи заблестяха пред очите й като завеса по тънка от копринен тюл.  Но на Господ как да му се разсърдиш? Кому каквото е писано! Случи се през зимата…

- Кажи все пак, какво ти се случи? Беше толкова жизнена и оптимистична. Целият випуск ти се възхищаваше - опита се отново да внесе ведрост в разговора Ценко.

- Какво да ти разправям. Нещата не потръгнаха. Сега ходя по болници и пия лекарства с насмешка. Гадно е само, когато ти изтръпва мозъкът от безпомощност. Лежа в болничната стая и очаквам деня, който, може би, никога няма да дойде. Какво повече да ти говоря?! Било много жестоко. През декември дошли в апартамента му и го отвели. В Белене. По-късно разбрахме. Не искаме отмъщение - нека извършителите на това престъпление да се срамуват от себе си. Най-голямото наказание за тези хора е да знаят, че ние сме част от нашата родина и няма сила, която да ни противопостави на българите.

Ценко стоеше безмълвен.

Две немилостиви сълзи набраздиха лицето на Елма… Не ги изтри. Съдбата е странна. Непредсказуема. Никой не може да каже какъв обрат ще вземе…

Животът е загадъчен и необясним… Всичко е записано в небесните тефтери. Дали?! Може би, пък…

***

- Вижте само заглавията на тия вестници! - Фикрет не дочака съгласието на останалите и зачете: „Мъртво бебе, намерено в боклука”, „Четиригодишно момче, зарязано на автогара”, „Хлябът поскъпва. Гладът ударя децата”, „Отмъкнат е джипа на известен брокер”, „Обир за милиони гори финансова къща” - Искате ли още? Това е за нашето добро ежедневно настроение? - той погледна към останалите и хвърли отвратен вестника на масата. - С това пълнят тия парцали всеки ден, превърнали са тая страна в свинарник.

Фикрет и Борис бяха завършили учителския институт в града и оттогава бяха неразделни. В лятната градина на кафенето до пазара, където бяха седнали, ги намери Валери - той донесе стиската вестници, които предизвикаха гнева на Фикрет.

Борис побутна с нокът пъстроцветната купчина и понечи да каже нещо, но замълча. До промените с Фикрет учителстваха в съседното село Доброволско. И преди селото не беше от най-многолюдните, но след сътресенията хората започнаха бързо да обедняват, безработицата ги натисна и един по един заминаха в чужбина. Останаха само старците и тук-там някое нерешително семейство. В селото вече нямаше деца и втора година откак училището беше закрито, а двамата приятели бяха без работа.

Валери беше хладилен инженер, но работеше като заместник-управител на пазарите. Не говореше за политика и всячески избягваше разговорите на тая тема, но приятели го бяха предупредили, че новите политикани търсят начин да го уволнят, та да сложат свой човек на неговото място. Валери не даваше вид, че е притеснен, сподели информацията някак между другото и на шега, но се усещаше, че това го гложди.

- Истината е, че в живота на хората се настани несигурност, че ги е обзела безнадеждност и отчаяние. Заглавията, които преди малко прочете, са само върхът на айсберга - кой знае каква е цялата истина! -  Валери беше прозорлив, можеше с няколко изречения да определи проблема и да го обясни ясно и разбрано. - Хората са по-нещастни отвсякога, чувстват се излъгани и унизени. Непрекъснато ги  заливат с какви ли не простотии, а виновни за целия тоя ад няма. И няма и да се намерят, защото тези, които ги търсят, също са в кюпа.

- Медиите наистина бълват помия всеки миг. Откъде само ги изравят тия думи бе, братче? - обади се Имдат. - Това е съзнателна гавра, нарочно се сипят само цинизми и гнусотии, та да забравим и как се говори нормално. А родните политици ни превърнаха в манкурти… - додаде с погнуса Имдат.

- Какво е това манкур? - дяволито попита Фикрет.

- Не манкур, а манкурт - поправи го Имдат, - робовладелците от племето на жуанжуаните надявали върху обръснатите  глави на пленниците прясно одрана кожа от врата на камила. Топлата кожа прилепвала към черепа подобно днешната плувна шапка. Когато изсъхвала, тя стягала главата като менгеме, косите враствали в нея и не намирайки изход, се обръщали и краищата им отново се забивали в главата. Мъченикът или умирал от болките, или ставал безпаметен, превръщал се в манкурт - роб, който не помни миналото си. Безсловесна твар, абсолютно покорен и безопасен…

В този момент редом с тях до тротоара спря лъскава лека кола. Шофьорът изфорсира двигателя, той изрева и колата блъвна кълба синкав бензинов дим. Прозорецът се отвори бавно и в рамката му се показа  мазното лице на Карото.

- К’во ша кажете, пичове?! - Карото сияеше като китайски фенер. - Докараха ми я от Австрия, чистак нова е -   той отвори вратата, излезе тежко от фолксвагена и без да пита, се намести в свободния стол, като димеше с цигарата си.

- Скивайте само тия тенекии наоколо! - Карото обходи с ръка курдисаните пред олющените панелни блокове стари и износени москвичи и лади. Сред тях неговият фолксваген наистина изглеждаше като булка.

- Разбира се, честито, ама не чух доколко е чистак нова? Та колко е нова, казваш? - попита Борис, от чиято ирония Карото се понабояваше.

Оня се посмути и като присви очи, отговори небрежно:

- Е, не е съвсем нова де, карана е, обаче от някаква баба. Нали знаете - има такива, дето си държат колите цял живот в гаража. Наши момчета работят във Виена и при възможност докарват я кола, я някаква техника. Докопали са добър бизнес, трябват само известни връзки и, разбира се, виза - поясни Карото.

- И как нашите момчета отиват там? Я раздуй малко информация! - намеси се Имдат.

- През „зелената” граница. Рашко бе, от махалата, той ги урежда тия работи срещу 300 дойче марки. Половината взима преди тръгване, останалото - след прехвърлянето оттатък границата получава другият му ортак. Казвам ви, добър бизнес са докопали - усмихна се Карото.

Четиримата се спогледаха. Карото изпи чаша кафе, побъбри някоя и друга минута, метна се на колата си и отпраши да я показва из другите кафенета.

Настъпилото мълчание наруши Валери:

- Момчета, възпитаният и благородният нямат вече място в тая страна. Парите са новото божество, всичко живо им се кланя и хич не си мислете, че някой оттук нататък ще ви оценява по това какво знаете и какво можете. Карото за съжаление е прав, аз мисля да се присъединя към тия юнаци… Е, не да премятам разни далавери през границата, но ще си потърся някаква работа там, защото тук ми омръзна да треперя пред всеки издигнал се идиот. Вие на какво мнение сте?

Пристигнаха във Виена през Чехия. Избраха Австрия заради високия стандарт и за това, че е център на европейския културен живот…

Мислеха…